Джули Оринджър
Невидимият мост (8)

Осма глава
Гара „ДʼОрсе“

Вечерта Андраш не можа да заспи. Не спираше да си припомня всяка подробност от гостуването у Моргенщерн. Жалкият букет и още по-жалкия му вид, когато тя го внесе в салона в синята стъклена ваза. Спомни си мига, в който осъзна, че тя най-вероятно е дъщеря на старата госпожа Хас и как се смути от това откритие… как каза „Радвам се да ме запознаете“ и „Благодаря за покана към мен“. Как тя държеше гърба си изправен, сякаш танцуваше, докато Елизабет не излезе; как после отпусна рамене, което очерта нанизаните като перли прешлени на гръбнака й, и как му се искаше да я докосне. Начина, по който го слушаше, докато й разказваше историята на баща си. Топлината на рамото й, докато седяха на дивана в салона и разглеждаха албума с картичките. Мига на вратата, когато го хвана за лакътя. Опита се да възстанови мислено образа — тъмния бретон, сивите очи, които изглеждаха твърде големи за лицето й, изящните очертания на челюстта, начина, по който присвиваше устни, докато обмисляше какво да каже — но не успяваше да сглоби отделните елементи в една цялостна картина. Видя я отново как се обръща и му се усмихва през рамо, едновременно мъдро и по момичешки. Но какво си въобразяваше той? Колко нелепо от негова страна е да си мисли така за жена като Клер Моргенщерн — той, Андраш, двайсет и две годишен студент, обитаващ неотоплена стая и пиещ чай от буркан от конфитюр, защото не можеше да си позволи кафе и чаша. И въпреки това тя не го отпрати, продължи да разговаря с него, той успя да я разсмее, тя прие носната му кърпа, докосна ръката му доверчиво и интимно.

Часове наред Андраш се въртя в леглото, опитвайки се да не мисли за нея. Когато небето през прозореца му се изпълни със сивкавосиня светлина, му идеше да се разплаче. Бе лежал буден цяла нощ, а след малко трябваше да става за лекции, после да отиде на работа, където мадам Жерар щеше да го разпитва как е минал обядът. Беше понеделник сутрин, началото на нова седмица. Нощта свърши. Оставаше му единствено да стане от леглото и да напише писмо, което да изпрати тази сутрин преди училище. Той взе лист чертожна хартия и започна черновата:

Скъпа госпожо Моргенщерн,

Благодаря ви за…

За какво? За изключително приятния следобед? Звучеше невероятно плоско. Така щеше да изглежда, че следобедът е бил съвсем обикновен. Само че какъвто и да бе, следобедът не беше обикновен. Какво трябваше да напише? Със сигурност искаше да благодари на мадам Моргенщерн за гостоприемството. Но освен това искаше да й изпрати и шифровано послание, да й покаже как се е чувствал у тях и какво изпитваше сега, да й покаже, че между тях бе протекло и все още течеше нещо като електричество, че бе приел на сериозно думите й, че може би ще се срещнат пак. Той задраска редовете, които бе написал, и започна наново.

Скъпа госпожо Моргенщерн,

Колкото и нелепо да звучи, мисля за вас, откакто се разделихме. Искам да ви поема в обятията си, да ви кажа хиляди неща, да ви задам хиляди въпроси. Искам да докосна шията ви и да разкопчая перленото копче на блузата ви.

А после какво? Ако получеше шанса си, какво щеше да направи? За един кратък миг като насън си спомни за старите снимки със сложните сексуални пози, сребристите изображения на преплетените тела, които се виждаха само когато картичката се наклонеше под определен ъгъл. Спомни си как бе стоял в съблекалнята на гимнастическия салон с четири други момчета — всеки от тях приведен над отделна картичка, със смъкнати до глезените шорти, всеки от тях погълнат от собствената си агония, докато сребристите двойки проблясваха и изчезваха от поглед. На неговата картичка имаше жена, полегнала на диван, с вдигнати нагоре крака под формата на буквата V. Беше облечена с рокля от викторианската епоха, с голи рамене и отметнати поли, които разкриваха голите й крака. Над нея стоеше наведен мъж, който правеше онова, което дори викторианците бяха правили.

Изчервен от срам и копнеж, той отново задраска редовете и започна нова чернова. После потопи писалката си в мастило и избърса излишното.

Скъпа госпожо Моргенщерн,

Благодаря ви за гостоприемството и приятната компания. Моето жилище е твърде окаяно, за да си позволя на свой ред да ви поканя на гости, но ако мога да помогна с каквото и да било, се надявам да не се колебаете да ме потърсите. Оставам с надеждата, че отново ще се срещнем.

Искрено ваш,

Андраш Леви

Той препрочете черновата няколко пъти и се замисли дали да не се опита да напише бележката на френски вместо на унгарски, но накрая реши, че на френски най-вероятно ще допусне някоя глупава грешка. Преписа писмото на лист тънка бяла хартия, който сгъна на две и запечата в плик, за да не започне да преглежда отново всеки ред. После го пусна в същата синя пощенска кутия, откъдето бе изпратил писмото от майка й.

 

 

Същата седмица беше благодарен за тежката и продължителна работа по макета. В ателието изряза правоъгълник от дебел картон за основа и с тънък молив направи чертежа на сградата върху нея. Върху друг картон очерта формите на четирите вертикални сечения, като следваше старателно размерите от чертежа си в перспектива. Любимото му пособие беше линийка от почти прозрачна пластмаса, през която виждаше как вече нанесените очертания се пресичат с онези, които правеше в момента, тази линийка с точната си милиметрова мрежа беше островче на точност в морето от задачи, които го чакаха, частица сигурност сред колебанията. Всяка част от макета трябваше да бъде изработена от твърд материал, който нямаше как да се купи с отстъпка или да бъде заместен с нещо по-крехко. Всички добре помнеха какво се случи през първата учебна седмица, когато Поланер, в опит да спести от бързо топящите се свои запаси от франкове, беше използвал бристолска хартия за макета си. По средата на обсъждането на проекта професор Ваго потупа покрива на макета с автоматичен молив, едната стена се огъна и хартиеният дворец се срина. Картонът бе скъп, Андраш не можеше да си позволи грешки нито в чертежа с мастило, нито при изрязването. Утешаваше се от факта, че работеше редом с Розен, Бен Яков и Поланер, които строяха съответно Военната академия, „Ротонде дьо ла Вилет“ и театър „Одеон“. Бе доволен дори, че надменният Лемарк го разсейваше, той бе решил да изгради макет на Зимния цирк с неговите двайсет стени и периодично ругаеше на глас, докато чертаеше стена след стена върху картона.

В часовете по статика цареше ясната и проста подредена математика: уравнението с три неизвестни за изчисляване на броя и дебелината на металните пръти за всеки кубичен метър бетон, колко килограма би могла да носи подпорна колона, точното разпределение на натиска върху короната на арка. На очуканата черна дъска пишеше с тебешир плетеница от задачи изключително разхвърляният Виктор льо Буржоа, професор по статика, действащ архитект и инженер, за когото се говореше, че също като Ваго е близък приятел на Пенгюсон. Безпорядъкът около него се подчертаваше от прокъсаните на коленете панталони, посивялото от тебеширен прах сако, ореола от щръкнала рижава коса и склонността да забравя къде е оставил гъбата. Но когато започнеше да проследява зависимостта между абстрактните математически уравнения и реалните строителни материали, целият хаос около него изчезваше. Андраш го следваше с желание в сложния лабиринт от изчисления, където проблемът с мадам Моргенщерн нямаше как да съществува, защото не можеше да бъде изразен с уравнение.

В театъра изпита утеха, когато изрече името й на глас пред мадам Жерар. По време на антракта във вторник вечерта Андраш занесе на актрисата чаша силно кафе и изчака на вратата на гримьорната й да го изпие. Тя го гледаше изпод извитите си вежди — изглеждаше величествено дори с изцапаната със сажди престилка и забрадката на майката.

— Не съм се чувала с мадам Моргенщерн. Как мина обядът? — поинтересува се тя.

— Много приятност — отвърна Андраш и се изчерви. — Искам да кажа приятно.

— Значи много приятно.

— Да. Много. — Имаше чувството, че е забравил всичко, което знаеше на френски.

— Аха — произнесе мадам Жерар, сякаш напълно го разбираше.

Андраш се изчерви още повече. Знаеше, че тя сигурно си мисли, че между него и Елизабет са прехвръкнали искри. Нещо наистина се бе случило, макар и съвсем различно от онова, което тя си представяше.

— Мадам Моргенщерн е много мила.

— А мадмоазел?

— Мадмоазел е много… — Андраш преглътна и вдигна очи към лампичките над огледалото на мадам Жерар. — Мадмоазел е много висока.

Мадам Жерар отметна глава и се разсмя.

— Много висока! Наистина е така. И много своенравна. Познавам я от малка, още откакто си играеше с кукли. Говореше им толкова заповеднически, че имах чувството, че играчките ще се разплачат. Но не бива да се плашиш от Елизабет. Безобидна е, уверявам те.

Преди Андраш да успее да възрази, че ни най-малко не се страхува от Елизабет, иззвъня двойният звънец, който извести края на антракта. Мадам Жерар трябваше да смени костюма си, а Андраш да изпълни задълженията си преди началото на трето действие. Щом актьорите излязоха на сцената, времето започна да се влачи. В мислите му се въртеше само писмото, което бе написал, и кога ще пристигне отговорът. Възможно е да са доставили бележката със следобедната поща и мадам Моргенщерн да е изпратила отговора още днес. Писмото й щеше да пристигне утре. Не бе съвсем неоснователно да си мисли, че тя отново ще го покани на обяд тази събота.

На следващата вечер, след като представлението най-сетне свърши и Андраш приключи със задълженията си, той измина тичешком целия път до квартирата си на улица „Дез Екол“. Представяше си как кремавият плик с писмото сияе в мрака на вестибюла, надписан с четливия равен почерк на мадам Моргенщерн, същия почерк, с който бе надписала пощенските картички в албума си. От Мари в Мароко, От Марсел в Рим. Андраш се замисли кой ли е Марсел и какво ли й бе писал от Рим.

Щом отключи високата червена врата, видя, че на малката масичка има писмо. Вратата се затръшна след него, а той се спусна към писмото. Но не намери плика с кремав цвят и ухание на лавандула, беше смачкан кафяв плик, адресиран с почерка на брат му Матяш. За разлика от Тибор, Матяш рядко пишеше, а когато все пак се сетеше, писмата му бяха кратки и информативни. Това обаче беше дебело, поради което имаше два пъти повече пощенски марки от обичайното. Първата му мисъл бе, че нещо се е случило с родителите му — баща му е пострадал, майка му се е разболяла от грип — а следващата му мисъл беше колко нелепо бе да очаква писмо от мадам Моргенщерн.

В стаята си запали една от ценните свещи, с които разполагаше, и седна на масата. Разряза внимателно кафявия плик с джобното си ножче. Вътре намери сгънати по средата страници — цели пет, най-дългото писмо, което Матяш някога му бе писал. Почеркът на брат му бе едър, небрежен, а писмото бе изпъстрено с мастилени петна. Андраш прегледа първите няколко реда за лоши новини, свързани с родителите му. Ако нещо се бе случило, помисли си той, Тибор щеше да му пише. В това писмо ставаше дума за самия Матяш. Той научил, че Андраш е уредил Тибор да бъде приет в медицински колеж през януари. Поздравявал ги и двамата. Андраш — задето е успял да се възползва от връзките си с високопоставени хора — и Тибор, задето най-накрая щеше да замине от Унгария. Сега той, Матяш, вече щеше да си остане там сам, тъй като се подразбираше, че ще наследи селската дъскорезница. Да не би Андраш да си мисли, че му е лесно да слуша как родителите им развълнувано говорят за следването му, колко добре се справял с уроците, колко прекрасно било, че Тибор вече може да учи за лекар, какви прекрасни двама сина имат? Нима Андраш е забравил, че и Матяш може също да се надява да учи в чужбина? В такъв случай би било добре да се замисли. Матяш също спестявал пари. Ако съберял достатъчно, преди да завърши гимназията, изобщо нямало да си прави труда да записва висше образование. Щял да избяга в Америка, в Ню Йорк, и да се изявява на сцена. Щял да се справи някак си. А след като напусне Унгария, Андраш и Тибор трябва да се грижат за дъскорезницата и родителите им, защото той, Матяш, никога няма да се върне.

В края на последната страница, написано вече по-спокойно — сякаш брат му бе довършил писмото след известно време, когато гневът му се е утаил — стоеше разкаяното изречение: Надявам се, че си добре. Андраш се изсмя уморено. Надявам се, че си добре! Все едно бе написал „Надявам се да пукнеш!“.

Андраш взе лист хартия и започна да пише:

Скъпи Матяш, ако това ще те успокои, трябва да ти кажа, че откакто съм тук, често се чувствам нещастен. Повярвай ми, не всичко е прекрасно. А що се отнася до теб, ни най-малко не се съмнявам, че ще завършиш училище и ще заминеш за Америка, щом така искаш (макар че предпочитам да дойдеш тук, в Париж). Не очаквам да поемеш занаята от татко, той също не го очаква. Той иска да завършиш образованието си. Матяш обаче бе напълно в правото си да повдига този въпрос, да се ядосва, че няма по-лесно решение. Андраш си спомни думите на Клер Моргенщерн: „Не съм виждала майка си от много отдавна“. Спомни си как изражението й помръкна, как очите й се изпълниха със скръб, която сякаш бе ехо на мъката по лицето на майка й. Какво ли бе ги разделило и защо мадам Моргенщерн не можеше да се прибере у дома? Той с мъка насочи вниманието си отново към писмото. Надявам се да не се сърдиш дълго, Матяшка, но гневът ти показва колко добър син си. Когато завърша университета, ще се върна в Унгария и дано Бог пази здравето на мама и татко достатъчно дълго, за да мога тогава да се грижа за тях. Междувременно се надявам да се справяш блестящо и безстрашно както винаги! С обич, Андраш.

Той изпрати отговора на следващата сутрин с надеждата, че през този ден вече ще получи вести от мадам Моргенщерн. Но вечерта, когато се прибра от работа, на масичката във вестибюла нямаше писмо. И защо ли изобщо се надява тя да му отговори? Срещата им е приключила. Той се е насладил на гостоприемството й и е изпратил благодарствена бележка. Ако си е представял, че между тях може да се получи нещо, е грешал дълбоко. Във всеки случай, се очакваше да се хареса с дъщерята, а не с мадам Моргенщерн. През нощта Андраш лежеше в леглото си, потръпваше, докато мислеше за нея, и се кореше за нелепите си надежди. На сутринта намери в легена с вода тънък слой лед, счупи го и наплиска лицето си с парещата от студ вода. Навън режещият вятър събаряше керемиди, които се разбиваха на тротоара. В пекарната продавачката му даде два горещи самуна хляб направо от фурната и му ги таксува като вчерашни. Предстои една от най-студените зими, каза му тя. Андраш знаеше, че ще му трябва топло палто, вълнен шал, трябваше да смени подметките на обувките си. Но нямаше пари за нито едно от тези неща.

Цяла седмица температурата продължи да пада. В училището радиаторите излъчваха слаба, суха топлина, петокурсниците заемаха местата до тях, а първокурсниците мръзнеха до прозорците. Андраш отчаяно се трудеше часове наред над макета на гара „ДʼОрсе“ — вече все по-рядко използвана железопътна гара. Макар още да обслужваше влаковете за Югозападна Франция, пероните й бяха станали твърде къси за дългите модерни композиции. Последния път, когато ходи да направи измервания, гарата изглеждаше запусната и изоставена, няколко от високите й прозорци бяха счупени, а извивките на арките потъмнели от плъзналата плесен. Не го разведряваше мисълта, че запазва спомена за сградата чрез картона — макетът му бе калпав опит за поклон пред една рушаща се реликва. В петък се прибра сам вкъщи, тъй като бе твърде унил, за да се присъедини към приятелите си в „Синият гълъб“ — а на масичката във вестибюла стоеше бял плик с неговото име, отговорът, който чакаше цяла седмица. Той разкъса плика още във фоайето. Андраш, няма защо да ми благодарите. Моля ви, навестете ни отново някой път. Поздрави, К. Моргенщерн. Нищо повече. Нищо конкретно. „Моля ви, навестете ни отново някой път.“ Какво означаваше това? Той седна на стълбите и подпря чело на коленете си. Цяла седмица бе чакал това писмо! „Поздрави.“ Сърцето му продължаваше да тупти, сякаш все още щеше да се случи нещо прекрасно. На върха на езика си усети вкуса на срама като парче нагорещен метал.

Непоносима беше мисълта вечерта след работа да се прибере в малката си стаичка и да легне на леглото, където бе прекарал пет безсънни нощи, потънал в мисли за Клер Моргенщерн. Той тръгна да се разхожда към Маре, плътно загърнат в палтото си. Разведри се, като пое по непознат път през улиците на десния бряг, обичаше да се губи и отново да намира пътя си, да открива улички и булеварди с чудати имена. Тази вечер във въздуха се носеше мирис на зима, различен от мириса на дървени въглища и наближаващ снеговалеж в Будапеща. Париж миришеше по-влажно, по-задимено и по-сладникаво: в канавките листата на кестените се превръщаха в каша, захарният кафеникав аромат на печени ядки, дъхът на бензин от булевардите. Навсякъде бяха разлепени афиши, рекламиращи ледени пързалки — една в Болонския лес и друга във Венсенския лес. Не му бе минавало през ум, че в Париж става достатъчно студено за пързаляне с кънки, но и двата афиша гласяха, че езерата са напълно замръзнали. На единия бе изобразено трио полярни мечки, правещи пируети, а на другия имаше момиченце с къса червена поличка, пъхнало ръце в маншон и изпънало едното си краче назад.

На улица „Де Розие“ мъж и жена стояха край един от тези афиши и се целуваха невъзмутимо, с ръце, пъхнати в джобовете на палтото на другия. Андраш си спомни за една игра, на която играеха децата в Коняр: Задната каменна стена на пекарната винаги беше топла, защото от другата й страна се намираше пещта. През зимата след училище там се събираха момчетата и се целуваха с дъщерята на пекаря. Тя имаше бледи кафяви лунички, обсипали носа й като сусамови семена. За десет филера те притискаше към стената и те целуваше, докато останеш без дъх. За пет филера можеше да я гледаш как се целува с друг. Момичето събираше пари за кънки. Казваше се Оршоя, но момчетата й казваха Корчоя — унгарската дума за зимни кънки. Андраш се бе целувал с нея веднъж, бе усетил как езикът й обследва неговия, докато тя го притискаше към топлата стена. Бе на не повече от осем години, а Оршоя трябва да е била към десетгодишна. Трима от съучениците му ги гледаха и го окуражаваха. По средата на целувката той бе отворил очи. Оршоя също бе с отворени очи, но мислеше за нещо друго — вероятно за кънките. Никога нямаше да забрави деня, в който излезе и я видя да се пързаля на езерото, а сребристите остриета проблясваха под подметките й като закачливо намигване — сякаш се сбогуваха с платените целувки. През онази зима тя едва не умря от настинка, тъй като се пързаляше, без да се съобразява с времето. „Това момиче ще пропадне в леда“, кахъреше се майката на Андраш, докато гледаше как Оршоя очертаваше кръгове с кънките си под дъжда в началото на март. Но тя не пропадна в леда. Беше оцеляла след зимата на езерото и през следващата зима отново бе там, а на по-следващата замина да учи в прогимназията в друг град. Сега тя изникна пред очите на Андраш — силует с червена пола, недосегаем и сам сред сивата мъгла.

Андраш вървеше през подобните на тунели средновековни улички към улица „Севинье“, към сградата, в която живееше мадам Моргенщерн. Нямаше намерение да идва насам, но се озова тук, стоеше на тротоара срещу дома й и се поклащаше напред-назад на пети. Беше почти полунощ и на горния етаж лампите бяха угаснали. Той обаче прекоси улицата и надникна под късите пердета в тъмното студио. Тръбата на грамофона блестеше черна и зловеща в единия ъгъл, в другия стоеше пианото с плоските си нащърбени очертания. Андраш потрепери и си представи как облечените в розово силуети на момичетата се плъзгат по жълтия под на студиото. Беше смразяващо, умопомрачително студено. Какво правеше навън в полунощ? За поведението му имаше само едно обяснение: беше полудял. Напрежението от живота в Париж, от единствения му шанс да се превърне в творец и мъж, се бе оказало непосилно. Той опря глава в стената до входа и се опита да успокои дишането си. След миг си каза, че ще се отърси от лудостта си и ще се прибере вкъщи. Но когато вдигна очи, видя онова, което несъзнателно бе търсил: във входа имаше малка стъклена витрина от онези, в които поставяха менюто пред ресторантите, но вместо меню тук на бял правоъгълен лист бе изписано: „Програма“.

Програмата с часовете, нейният график, написан със собствения й спретнат почерк. Утрините посвещаваше на частни уроци, в ранния следобед провеждаше курсове за начинаещи, а през късния следобед водеше часовете на междинното ниво и напредналите. В сряда и петък до обяд почиваше. В неделя не работеше следобед. Сега поне знаеше кога може да я види, ако погледне през прозореца. Утрото за него щеше да настъпи след цяла вечност, но се налагаше да изтърпи до тогава.

През целия следващ ден той се опитваше да не мисли за нея. Отиде в ателието, където всички се събираха в неделя, за да работят; сглобяваше макета си, шегуваше се с Розен, послуша за все още продължаващото увлечение на Бен Яков по красивата Лусия, раздели хляба си с Поланер. На обед вече не можеше да чака. Тръгна към станцията на метрото на булевард „Распай“ и го хвана до „Дю Шатле“. Оттам тича през целия път до улица „Севинье“; когато пристигна бе потен и останал без дъх в зимния студ. Погледна към късите пердета на студиото. Голяма група момиченца с балетни роклички прибираха цвичките си в платнени торбички, хванали обувките си в ръце, докато се подреждаха в колона пред вратата. Под навеса на входа за студиото бе пълно с майки и гувернантки — майките загърнати в кожи, а гувернантките с вълнени палта. Няколко момиченца си пробиха път през тълпящите се жени и изтичаха до близката сладкарница. Андраш изчака навалицата пред вратата да се разреди и в следващия миг я видя в коридора. Мадам Моргенщерн с черна пола за репетиции, прилепнал сив пуловер и коса, събрана на тила в хлабав кок. Бяха взели всички деца, с изключение на едно и мадам Моргенщерн се появи на входа, хванала за ръка последното момиченце. Тя пристъпи леко на тротоара с балетните си пантофки, сякаш се страхуваше да не повреди подметките им върху плочите. Андраш внезапно изпита порив да избяга.

Но момиченцето вече го беше видяло. То пусна ръката на мадам Моргенщерн и измина няколко крачки тичешком към него, присвило очи, като че ли не го виждаше много добре. Когато се приближи достатъчно, че да може да подръпне ръкава му, то се спря рязко и се върна обратно. Раменете му се повдигаха и смъкваха под синьото палтенце.

— Не е татко — проплака то.

Мадам Моргенщерн вдигна очи, за да се извини на мъжа, който не беше таткото. Когато видя, че това е Андраш, тя се усмихна и подръпна ръба на пуловера си, за да го опъне — толкова момичешки и стеснителен жест, че го обля гореща вълна. Той прекрачи през няколкото квадратни плочи, които ги деляха. Не се осмеляваше да стисне ръката й за поздрав, не смееше да я погледне в очите. Само се взираше в тротоара с пъхнати в джобовете ръце, където откри монета от десет сантима, останала от покупката на хляба сутринта.

— Виж какво намерих — каза той и коленичи, за да подаде монетата на момиченцето.

То я взе и я обърна в дланта си.

— Вие ли я намерихте? Може някой да я е изпуснал — усъмни се то.

— Намерих я в джоба си. За теб е. Когато излезеш по магазините с майка си, можеш да си купиш бонбони или нова панделка.

Момичето въздъхна и прибра монетата в страничния джоб на торбичката си.

— Ще си взема панделка — каза то. — Не ми дават да ям сладко, защото е вредно за зъбите.

Мадам Моргенщерн сложи ръка на рамото на момиченцето и го побутна към вратата.

— Можем да почакаме край печката вътре — предложи тя. — Там е по-топло.

После се обърна и погледна Андраш в очите, за да му покаже, че и той е поканен. Той я последва вътре до малката желязна печка в ъгъла на студиото. Зад слюденото прозорче пукаше огън, а момиченцето коленичи и се взря в пламъците.

— Каква изненада — каза мадам Моргенщерн и вдигна сивите си очи към неговите.

— Бях излязъл на разходка — отвърна Андраш прекалено бързо. — Изучавам квартала.

— Мосю Леви е студент по архитектура — каза мадам Моргенщерн на момиченцето. — Някой ден той ще строи прекрасни сгради.

— Моят баща е лекар — отвърна то разсеяно, без да ги поглежда.

Андраш застана до мадам Моргенщерн, за да стопли ръцете си на печката, а пръстите му бяха само на сантиметри от нейните. Той погледна ноктите й, тънките й заострени пръсти, очертанията на крехките като на птичка кости под кожата й. Тя усети, че я гледа, и извърна лице. Топлеха ръцете си мълчаливо, докато чакаха бащата на детето, който се появи след няколко минути: нисък мъж с мустаци и монокъл, с лекарска чанта в ръка.

— Софи, къде са ти очилата? — попита намръщено той.

Момиченцето извади чифт очила с позлатени рамки от торбичката си.

— Моля ви, мадам, не й позволявайте да ги сваля.

— Ще се опитам — отвърна с усмивка мадам Моргенщерн.

— Падат, когато танцувам — оплака се детето.

— Кажи довиждане, Софи — подкани я докторът. — Ще закъснеем за обяд.

На прага Софи се обърна и помаха с ръка. След миг тя и баща й изчезнаха, а Андраш остана сам в студиото с мадам Моргенщерн. Тя се отдалечи от печката, за да събере вещите, забравени от децата: изпусната сива ръкавица, фиба за коса, червен шал. Прибра всичко в една кошница, която остави до пианото. „Изгубени вещи“.

— Исках отново да ви благодаря — каза Андраш, когато положението стана нетърпимо. Думите му прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявал, при това на унгарски, като ниско провинциално ръмжене. Той прочисти гърлото си и повтори думите на френски.

— Моля ви, Андраш — каза мадам Моргенщерн на унгарски и се засмя. — Изпратихте ми толкова мила бележка. Няма защо да ми благодарите. Убедена съм, че за вас следобедът не бе от най-приятните.

Андраш не можеше да й каже как точно се е чувствал онзи следобед, нито как се чувстваше през цялата седмица. Спомни си как тя се усмихна и подръпна пуловера си, когато го позна — този несъзнателен свенлив жест. Той смачка каскета си в ръце, забил поглед в полирания под на студиото. На горния етаж се чуваха тежки стъпки — Елизабет или госпожа Апфел.

— Успяхме ли да ви откажем да ни гостувате пак? — попита мадам Моргенщерн. — Бихте ли ни посетили утре? Една приятелка на Елизабет ще дойде за обяд, а после вероятно ще отидем на ледената пързалка във Венсенския лес.

— Нямам кънки — отвърна Андраш едва доловимо.

— Ние също нямаме. Взимаме ги под наем. Прекрасно е. Ще ви хареса.

„Прекрасно е. Ще ви хареса.“ Като че ли наистина щеше да се случи. Но после той се съгласи и уговорката стана реалност.