Сюзън Ий
Ангелско нашествие (9)

9

Светлината под вратата шари напред-назад в полумрака.

Флуоресцентните лампи бяха включени, когато заспах, но сега е тъмно и само лунната светлина струи през прозорците. Проблясъкът в процепа под вратата се мести като лъч от фенерче, което се движи насам-натам. Или в сградата е влязъл натрапник, или майка ми е запалила фенер, когато лампите са угаснали. Сигурен знак, че мястото е обитаемо.

Тя, разбира се, е наясно с рисковете. Далеч не е глупава. Просто нейните свръхестествени хищници я плашат повече от естествените. Затова за нея понякога е по-важно да светне в тъмното, с цел да прогони злото, вместо да остане незабелязана за простосмъртните. Голяма съм късметлийка.

Макар че е окован и бута метална количка, ангелът се прокрадва до вратата по-безшумно от котка.

В белите му превръзки са се просмукали тъмни петна, наподобяващи фигури на Роршах. Дори да е достатъчно як, за да скъса намотани пластове лента, все още е ранен и кърви. Колко силен е всъщност? Достатъчно, за да прогони шестима улични разбойници, стигнали в отчаянието си да бродят през нощта?

Внезапно ми се приисква да не го бях оковавала. Който и да е натрапникът, вероятността да не е сам е голяма, особено през нощта.

— Здрасти-и-и — закачливо подвиква мъжки глас в тъмното. — Има ли някой вкъщи?

Лобито е застлано с килим и добивам представа за броя им чак след като чувам трясък от различни посоки. Звучат, сякаш са поне трима.

Къде е мама? Имала ли е време да избяга и да се скрие?

Оглеждам прозореца. Няма да се счупи лесно, но щом бандитите успяха, и аз би трябвало да се справя. Сигурно е достатъчно голям, за да прескоча отвън. Благодаря, на който и да е останал на света бог, задето сме на приземния етаж.

Натискам стъклото, за да проверя здравината му. Ще ми отнеме време да го счупя. Пък и шумът от многократните удари по прозореца ще отекне из цялата сграда.

Отвън членовете на бандата си подвикват. Реват и крещят, трошат и блъскат. Представлението им цели да ни уплашат достатъчно, когато ни намерят. Сега звучат поне като за шестима.

Отново поглеждам към ангела. Заслушал се е, сякаш преценява възможностите си. Вероятността ранен и прикован към метална количка да надбяга улична банда е почти нулева.

От друга страна, ако счупването на прозореца привлече бандитите, те ще насочат цялото си внимание към ангела веднага щом го видят. Той е същинска златна мина, а те — щастливите миньори. Има голяма надежда с мама да се измъкнем в хаоса. А после какво? Ако ангелът е мъртъв, как ще ми каже къде да открия Пейдж.

Или бандата просто ще счупи няколко неща, ще разграби храната в кухнята и ще се омете.

Женски писък пронизва нощта.

Майка ми.

Мъжете подвикват подигравателно. Приличат на развеселена глутница кучета, притиснала котка в ъгъла.

Хващам един стол и удрям прозореца. Чува се силен трясък, стъклото се огъва, но не се чупи. Опитвам се по всякакъв начин да отвлека вниманието им с надеждата шумът да ги накара да забравят за майка ми. Удрям пак. И пак. Трескаво се опитвам да счупя прозореца.

Тя изпищява повторно. Виковете се приближават към мен.

Ангелът грабва металната количка и я мята към прозореца. Във всички посоки политат стъкла. Свивам се, но една далечна част от съзнанието ми е наясно, че ангелът се е преместил, за да ме защити с тялото си от парчетата стъкло.

Нещо блъска силно заключената врата на офиса ни. Тя изтраква, но резето издържа.

Хващам количката и я избутвам до перваза на прозореца — искам да помогна на ангела да излезе навън.

Вратата ведно с пантите си се откъртва с трясък и рикошира от стената.

Ангелът ми хвърля бърз строг поглед и заповядва:

— Бягай.

Изскачам през прозореца.

Приземявам се в крачка. Стрелвам се край сградата и търся задния вход или счупен прозорец, за да се върна вътре. Съзнанието ми е препълнено с мисли за вероятните беди, сполетели майка ми, ангела, Пейдж. Изпитвам почти непреодолим импулс да се скрия под някой храст и да се свия на кълбо. Да затворя очи, уши, умът ми да спре да работи и просто да лежа там, докато всичко престане да съществува.

Натиквам ужасяващите, крещящи образи в главата ми в едно тъмно, тихо кътче от съзнанието ми, което с всеки изминал ден става все по-дълбоко и пренаселено. Скоро ще настъпи денят, когато всичко, напъхано там, ще изскочи и ще зарази останалата част от мен. Тогава дъщерята навярно ще стане като майка си. Засега все още се владея.

Не се налага да ходя далеч, за да намеря избит прозорец. Спомням си колко пъти блъсках по стъклото, без да успея да го счупя, затова не ми се мисли колко надъхан трябва да е бил мъжът, който го е строшил. Това не ме кара да се чувствам по-добре, че се промъквам обратно в сградата.

Притичвам от офис на офис, от кабинка на кабинка и търся с приглушени викове майка си.

Заварвам някакъв мъж да лежи в коридора към кухнята. Гърдите му са голи, фланелката му е разкъсана. От плътта му стърчат пет ножа за масло, подредени в кръг. Някой е нарисувал пентаграм със светлорозово червило, а ножовете са разположени по върховете му. Изпод всяко острие блика кръв. Мъжът се взира шокиран, с широко отворени очи в накълцаните си гърди, сякаш не му се вярва, че това има нещо общо с него.

Майка ми е в безопасност.

Силно съм озадачена дали това, което е причинила на мъжа, е добро дело. Нарочно е пропуснала сърцето му и той ще кърви бавно до смърт.

Ако живеехме в стария свят, в света преди, щях да повикам линейка, независимо от факта, че е нападнал майка ми. Лекарите щяха да го оправят, а той щеше да разполага с цялото време, необходимо за възстановяването си в затвора. За всеобщо съжаление това е светът след.

Заобикалям и го оставям на бавната му смърт.

С периферното си зрение улавям как в една странична врата се шмугва тъмен женски силует. Спира, преди вратата да се е затворила, и поглежда към мен. Майка ми обезумяло ми маха с ръка да я последвам. Редно е да я послушам. Правя две крачки към нея, но не мога да се абстрахирам от грухтенето и трясъците на колосалната битка в другия край на сградата.

Банда опърпани, но опасни на вид мъже са заобиколили ангела.

Сигурно са поне десет. Трима — в безсъзнание или мъртви — са проснати под странни ъгли извън периметъра на битката. Ангелът размахва количката като огромен боздуган и нанася удари на двама. Дори оттук, дори на бледата лунна светлина, струяща през стъклените врати, виждам как пурпурните петна се просмукват в превръзките му. Количката тежи най-малко петдесет килограма. Той е видимо изтощен, а останалите се готвят да го убият.

Тренирала съм отбрана срещу няколко противници в доджото, а миналото лято бях сред помощник-инструкторите на напреднал курс по самозащита, наречен „Многобройни нападатели“. Въпреки това никога не съм се била с повече от трима наведнъж. И никой от противниците ми не е искал наистина да ме убие. Не съм достатъчно глупава, за да си въобразявам, че мога да се изправя срещу седмина безразсъдни мъже, разчитайки на помощта на един-единствен осакатен ангел. Само при мисълта сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите.

Майка ми отново ми маха и ме приканва към свободата.

В другата част на фоайето нещо се разбива, следва болезнен стон… Усещам как Пейдж ми се изплъзва с всеки удар, понесен от ангела.

Махам на майка ми, оформяйки с уста думата „бягай“.

Тя отново ме подканва, този път направо неистово.

Поклащам глава и й махам за сбогом.

Тя се слива с тъмнината и изчезва зад затварящата се врата.

Изстрелвам се към картотеката до кухнята. Бързо обмислям предимствата и недостатъците от употребата на ангелския меч и се отказвам. Най-много да разпоря един от мъжете, но нямам опит и сигурно ще ми го отнемат за нула време.

Затова грабвам крилата и ключа от веригата на ангела. Пъхам ключа в джоба на джинсите си и бързо разопаковам крилата. Единствената ми надежда е, че страхът на бандитите и инстинктът им за самосъхранение ще бъдат на моя страна. Преди умът ми да прецени колко недоносена и опасна е идеята ми, изтичвам до мрачния коридор, където лунната светлина е достатъчно силна, за да открои силуета ми, но без много подробности.

Бандата е притиснала ангела до стената.

Той се бие самоотвержено, но мъжете са разбрали, че е ранен, да не говорим за прикованата към него тромава, тежка количка. Няма да се предадат, след като веднъж са надушили кръвта му.

Кръстосвам ръце зад гърба си и повдигам крилете. Те се поклащат и излизат от равновесие. Все едно отзад държа прът на знаме. Успявам да ги хвана стабилно и пристъпвам напред.

С отчаяна надежда крилата да изглеждат естествено в сенките, прекатурвам с ритник една помощна маса и — удивително как — непокътната ваза върху нея. Неочакваният трясък привлича вниманието им.

За секунда настъпва мълчание и те се взират в тъмния ми силует. В името на всичко свято и сатанинско, дано наподобявам Ангела на смъртта. Ако помещението беше добре осветено, щяха да видят как една мършава тийнейджърка едва крепи две големи крила зад гърба си. Но се уповавам на сумрака да виждат единственото нещо, способно да смрази кръвта им.

— Какво става тук? — разчитам гласът ми да звучи, сякаш ми е ужасно забавно. — Михаил, Гавраил, елате да видите — подвиквам зад гърба си, все едно сме повече. Сещам се единствено за имената на Михаил и Гавраил. — Маймуните май си въобразяват, че могат да нападат някой от нашите.

Мъжете замръзват. Всички ме гледат втренчено.

В момента, докато задържам дъха си, вероятностите се завъртат из помещението като колело на рулетка.

Тогава се случва нещо много лошо.

Дясното ми крило се поклаща и се свлича леко надолу. Бързам да го наместя и се размърдвам, за да го хвана по-добре, но това привлича вниманието им още по-силно, защото крилото започва да маха нагоре-надолу.

В дългата секунда, преди всички да възприемат случилото се, виждам как ангелът обръща очи нагоре — прилича на тийнейджър, станал свидетел на грандиозен провал. Някои същества са просто неблагодарни.

Пръв ангелът нарушава тишината. Той повдига количката, замахва с нея към тримата мъже пред себе си и ги поваля, все едно са кегли за боулинг.

Други трима тръгват към мен.

Пускам крилата и притичвам от лявата им страна. Номерът при схватка с много нападатели е да не се биеш с всички едновременно. Не е като във филмите — съперниците не чакат на опашка, за да ти наритат задника, искат да ти се нахвърлят вкупом, сякаш са глутница вълци.

Танцувам в полукръг около тях, докато мъжът най-близо до мен излиза пред другите двама. Нужна им е само секунда, за да го обградят, но за мен е достатъчно да го ритна силно в слабините. Той се превива надве и независимо, че умирам от желание да приема поканата да го ударя с коляно в лицето, приятелите му са с предимство.

Подскачам от другата страна на превилия се мъж и принуждавам двамата да се подредят един зад друг, за да го заобиколят. Правя подсечка на ранения и той се стоварва върху женомразец номер две. Последният се хвърля върху мен, търкаляме се по пода и се борим за позицията отгоре.

Оказвам се отдолу. Той е с четирийсет и пет килограма по-тежък от мен, но многократно съм се упражнявала да се бия, при такова положение.

Мъжете имат склонност да се бият с жени по-различно, отколкото с други мъже. Много голям процент от битките между мъже и жени започват с нападение на мъжа в гръб и почти мигновено свършват на земята с жената отдолу. Затова умелата жена боец трябва да знае как да се отбранява по гръб.

Докато се боричкаме, измъквам крака си изпод тялото му за опора. Подпирам се. После с извъртане на хълбока го преобръщам на една страна.

Той пада по гръб. Не му позволявам да се ориентира и забивам пета в слабините му.

Изправям се мигновено и започвам да ритам главата му, преди да се е свестил. Удрям го толкова силно, че главата му се мята напред — назад.

— Браво! — Ангелът ме наблюдава, застанал под ореол от лунна светлина зад окървавената количка.

Около него лежат стенещите тела на неканените ни гости. Някои са неподвижни и аз се чудя дали са живи. Той кима одобрително — явно гледката му допада. Смъмрям се наум, когато осъзнавам, че съм доволна от похвалата му.

Един от мъжете се изправя, олюлявайки се, и се втурва към вратата. Държи главата си, сякаш го е страх да не падне от раменете му. Като по сигнал стават още трима и залитайки, излизат навън, без да поглеждат назад. Останалите лежат на пода и дишат тежко.

Чувам тих смях и осъзнавам, че е на ангела.

— Изглеждаше нелепо с онези криле — подхвърля той.

Устната му и една драскотина над окото му кървят, но изглежда спокоен и на лицето му грее усмивка.

С треперещи ръце измъквам от джоба си ключа за катинара на веригата и му го хвърлям. Той го улавя, макар и все още да е окован.

— Да се махаме оттук — не звуча толкова треперливо, колкото се чувствам.

От адреналина след битката буквално се треса. Ангелът се отключва, протяга се и изпуква китките си. После сваля със замах от раменете на един стенещ на пода мъж доченото му яке и ми го хвърля. Обличам го с благодарност, независимо че ми е по-голямо с около десет размера.

Той се отбива до ъгловия офис, а аз чевръсто увивам крилете му в одеялото. Изтичвам до картотеката да взема меча и го засичам във фоайето, когато се връща с раницата ми. Под втренчения му поглед привързвам за раницата одеялото, стараейки се да не го пристягам прекалено силно, и я слагам на гърба си. Не би било зле да имах раница и за него, но той и бездруго не би могъл да я носи на ранения си гръб.

Вижда меча и на лицето му изгрява великолепна усмивка, сякаш е видял отдавна изгубен приятел, а не красиво парче метал. За миг неподправената му радост спира дъха ми. Мислех, че никога повече няма да видя подобно изражение на нечие лице. Олеква ми само защото съм наблизо.

— Пазила си меча ми през цялото време?

— Сега мечът е мой. — Тонът ми е по-груб, отколкото положението го налага. Щастието му е толкова човешко, че за кратко забравям какво всъщност е той. Забивам нокти в дланта си, за да си напомня, че не бива да оставям мислите си да се реят.

— Твоят меч? Ще ти се — възразява той.

Всъщност ми се иска да спре да звучи толкова проклето човешки.

— Имаш ли представа колко верен ми е бил той през годините? — Ангелът ме поглежда изпитателно.

— Той? Нали не си от онези, дето дават имена на колите и чашите си за кафе? Това е неодушевен предмет. Преживей го.

Той посяга към меча. Отстъпвам назад, не възнамерявам да се разделям с оръжието.

— Какво, ще се биеш за него с мен ли? — Звучи, сякаш всеки момент ще прихне в смях.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го използвам за патерица — въздиша уморено той. — Ти какво си помисли?

За момент решението виси във въздуха. Всъщност не му трябва меч, за да ме надвие — вече е свободен и на крака. Нищо не му пречи просто да си го вземе. И двамата го знаем.

— Спасих ти живота — напомням му неотстъпчиво.

— Съмнително е — веждата му леко се надига.

— Два пъти.

Отпуска ръката, протегната към оръжието.

— Няма да ми го върнеш, нали?

Придърпвам инвалидната количка на Пейдж и пъхам меча в джоба на облегалката. По-добре да владея положението, докато е твърде уморен, за да спори. Или наистина е изтощен, или просто е решил да ме остави да му го понося като мъничък рицарски оръженосец. Поглежда към меча с половин усмивка и вече разбирам — причината е втората.

Обръщам количката на Пейдж и я избутвам навън.

— Количката едва ли ще ми трябва повече. — Звучи изтощен и съм готова да се обзаложа, че не би отказал на предложението ми да го бутам.

— Не е за теб. За сестра ми е.

Докато напредваме в нощта, той запазва мълчание, но аз знам какво си мисли: Пейдж никога няма да види инвалидната количка.

Нека върви по дяволите.