Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La flor y nata, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Мариана Китипова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sqnka(2021)
- Разпознаване и корекция
- Silverkata(2021)
- Допълнителна корекция и форматиране
- NMereva(2022)
Издание:
Автор: Мамен Санчес
Заглавие: Каймакът на обществото
Преводач: Мариана Китипова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: испанска
Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 16.03.2017
Отговорен редактор: Ивелина Дервишева
Коректор: Йорданка Траянова
ISBN: 978-954-26-1649-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15924
История
- —Добавяне
— Изглеждаш ми посърнала — каза баба ми по майчина линия, докато поливаше мушкатата на балкона си. — Останало ми е малко дюлево сладко. Искаш ли да го изядем със сирене?
Сиренето беше овче, узряло, но не прекалено. Купуваше го от ресторант „Веласкес“, също както полвороните[1] и масапана[2]. Сама приготвяше дюлевото сладко на печката си с въглища и тайната на успеха й се състоеше в точната пропорция на захарта; нито много сладко, нито много кисело, меко, но не течно, нито пихтиесто, а твърдо, с консистенцията на гъши пастет.
— Не е хубаво човек да подхранва несподелена любов — предупреди ме тя, макар че, кълна се, не й бях казала и дума за Нелсън Ноланд. — Може да те сполети съдбата на леля ми Кармен, която цял живот въздишаше по едно момче, което изобщо не я забелязваше… и накрая остана стара мома.
— Каква трагедия!
— Не се подигравай — смъмри ме тя. — За жена по нейното време си е било трагедия, и то голяма. Когато той се ожени за друга, тя даде обет да чете само жития на светци. Умря сред ухание на святост. Знам това, защото бях на погребението й и мирисът на рози остана няколко дни, пропит в дрехите ни.
Може би беше глупаво, но през коледните празници историята на прабаба ми Кармен, светицата, ме преследваше като мириса на рози от гроба й. Много мислих за любовната й мъка. Дори следобедите, когато ужасена се качвах на гърба на старата ми кобила, не можех да си избия от главата мисълта, че ще остана стара мома. Освен това се опасявах, че никога няма да стана светица, защото нямах никакво намерение да се отказвам от хубавата литература, нито от сладостите на любовта.
Когато в началото на януари Тереза Троти ми се обади за втори път, вече не знаех какво точно изпитвам към херцог Ноланд. След като анализирах трезво положението си, се убедих, че е най-добре да го забравя. Не като обект на проучването ми, разбира се, а като човешко същество. Това ми вдъхна твърдост, за да се изправя пред новата си събеседница: прочутата, бляскава, достойна за завиждане и подражание Тереза Троти ди Висконти, която се държеше с мен презрително и грубо, както би се държала с някоя домашна прислужница, която смята за пълна некадърница.
— Аз ли трябва да се грижа за всичко? — скастри ме тя, когато й казах, че още не съм успяла да говоря с Валентино, защото е на яхтата си заедно с гостите си Клаудия Шифър, Росарио Надал, Нати Абаскал и ще се върне чак в средата на януари.
— Яхтите обикновено имат сателитен телефон — каза тя с наставнически тон, сякаш аз не знаех това.
— Да, за спешни случаи — отвърнах много предпазливо.
— А това не е ли спешен случай?
— Още днес ще говоря с личния му секретар — опитах се да я успокоя. — Той също беше в отпуска. Но не се тревожете. Сигурна съм, че когато му кажа за кого ни трябват тоалетите…
— Гледайте да го направите — каза тя троснато, преди да затвори. — Бих могла лично да се обадя в ателието, но не искам. Това ви е работата. Нали така?
Аз също си задавах този въпрос. Това ли беше работата ми? Толкова години се бях подготвяла да стана велика журналистка като дядо ми и баща ми, изучавайки в дълбочина сложния свят на литературата и хуманитарните науки. Познавах отлично творчеството на Чомски и Сосюр, да не говорим за Бекет или Джойс, и бях прочела седемте части на „В търсене на изгубеното време“. Всичко това загуба на време ли е било, както би казал Пруст?
Изглежда, според Тереза Троти работата ми се състоеше в това да охранявам тоалети и бижута и да убеждавам гримьори, фризьори и фотографи в страхотния шанс, който имат, допринасяйки за обезсмъртяването й за бъдещите поколения. И нещо още по-лошо. Сестра ми, която с толкова труд бе завършила агроинженерство, говореше три езика и имаше две магистърски степени — по управление и администрация на предприятия, и друга по нещо, наречено „Органично земеделие и методи за производство на храни“ от университета в Нюкасъл — от няколко дни не се отделяше от телефона, опитвайки се да удовлетвори капризите на Троти и понасяйки стоически грубите й обноски.
— Този репортаж ще бъде сензация — окуражаваше ме тя, когато виждаше, че губя обичайния си оптимизъм.
Правеше го заради мен. Бъдещето й не зависеше от това. Сестра ми винаги беше готова да се жертва за първия, който я помоли.
Определихме датата 14 февруари, деня на проклетата любов, така че работехме до изнемогване, за да подготвим навреме всичко до най-малките подробности.
— Искам Ричард Аведон или Хелмут Нютън — поиска Тереза.
— Това е невъзможно — полях я аз със студен душ. — Аведон живее в Лос Анджелис, а Нютън — в Париж. Те са два колоса във фотографията, две живи и недостижими легенди. Шансът да се съгласят е нулев. Все едно да искаме Тинторето, Рубенс или Веласкес да станат от гробовете си само и само за да ви нарисуват.
— Не позволявам да ми говорите с такъв тон — възропта тя. — Париж е само на два часа път със самолет. Не може да е толкова трудно, колкото го представяте.
— Мога да ви осигуря един от най-добрите фотографи в света. Перуанец е, казва се Марио Тестино и имам достъп до него чрез една моя позната херцогиня.
— Перуанец? — отвърна тя с известно презрение. — Изобщо не съм чувала за него.
Тереза Троти може да не вярваше, но от известно време в тази далечна андинска земя се раждаха интересни личности като екзотичния президент Фухимори, генералния секретар на ООН Хавиер Перес де Куеляр, прочутия писател Марио Варгас Льоса, както и фотографа Марио Тестино, който по онова време вече беше подписал няколко корици на най-престижните модни списания във Франция и Англия. Вярно е, че още не беше докоснат от вълшебната пръчица на Мадона и оставаха четири години, за да обезсмърти принцеса Даяна в позата на холивудска звезда, но вече си беше спечелил възхищението на хора като мен, които бяхме в течение на случващото се в света на висшето общество.
Тестино беше своеобразен Оскар Уайлд на двайсети век, родом от Лима, установил се в Лондон през седемдесетте години. Бе станал част от най-ексцентричната бохема, бе си боядисал косата в розово и бе открил най-случайно призванието си на фотограф, което в течение на годините го бе издигнало до върха и му бе отворило вратите на ексклузивния свят на модата. Сред любимките му бяха младичките Кейт Мос и Хелена Кристенсен. Сред приятелите му беше моята скъпа херцогиня, която бе снимал много пъти — изискана, провокативна и загадъчна.
Обадих й се, за да я помоля да ходатайства за мен пред приятеля си Марио и тя се опита да измъкне от мен информация, която аз не възнамерявах да й дам. От друга страна, беше логично да ме пита кога, къде и защо.
— Не мога да ти разкрия какъв е поводът — оправдах се аз — само ще ти кажа, че на четиринайсети февруари имаме нужда от Марио Тестино за една фотосесия с Тереза Троти ди Висконти. Ще ти бъда много благодарна, ако ме свържеш с него, за да се договорим. Знам, че е скъп — добавих аз — че програмата му е натоварена, че подбира с лупа работата си, но мисля, че този репортаж ще го заинтересува. Кажи му, че ще му се обадя, когато той каже, или той да ми позвъни вкъщи. Няма да се отделя от телефона, дори да трябва да спя на дивана, но му обясни, че въпросът е много деликатен и не мога да разкрия на никакъв асистент, секретар, мениджър или посредник за какво става дума.
— Майчице! — развълнува се тя. — Сигурно Троти ще се омъжи за Албер Монакски. Каква новина! Вече имаме наследница на принцеса Грейс!
— Не е това! — опитах се да охладя ентусиазма й.
— Мен не можеш да ме излъжеш — увери ме тя. — И ти я видя като мен на Бала на розата. Седеше на президентската маса заедно с другите кандидатки за поста. Това момиче, както ми казаха, е амбициозно. Много е богато, но му липсва родословие, няма аристократично име, което да върви с парите му. Както разбираш, не е толкова престижно парите на семейството ти да идват от бизнес със супермаркети.
— Уверявам те, че не е това! — казах аз, но беше невъзможно да я накарам да промени мнението си.
Така или иначе това объркване беше в мой интерес. Десет минути след като приключих разговора с нея, телефонът иззвъня и секретарката й ми продиктува номера, на който трябваше да се обадя още същия следобед, точно в шест, ако искам да говоря лично с господин Тестино.
— Да изпратят цветя на херцогинята! — възкликнах, размахвайки бележника, и сестра ми, за която желанията ми вече бяха заповеди, поръча орхидеи в „Бургиньон“.
В уречения час, обляна от студена пот и с ускорен пулс, набрах десетте цифри на телефонния номер в Лондон. Марио Тестино отговори на испански, сякаш знаеше, че аз треперя от страх от отсрещната страна на линията. Беше забавен и любезен. Каза ми, че майка му била редовна читателка на списанието ни от много години; че в деня, когато го получавала по пощата, канела на следобедна закуска всичките си приятелки, за да го четат заедно, че била в течение на всичко, случващо се в Испания, и че щяла много да се зарадва да види името на сина си на една от нашите корици. После заговори за попарта и ме уведоми, че в най-авангардните среди имало огромен интерес към списанието ни. Че сме били като консервената кутия със супа „Камбъл“[3] или капачката на „Кока-кола“ и че Мошино наскоро направил рокля с волани, имитирайки страниците на списанието ни.
Окуражена от доброто му разположение, аз изложих ситуацията. Тереза Троти ди Висконти наскоро се е сгодила за младия херцог Ноланд и…
— Значи не става дума за Албер Монакски?
Преглътнах с труд.
— Не, господине, щастливецът е Нелсън Ноланд, девети херцог Ноланд, собственик на двореца Ноланд Тауърс, не знам дали имате представа за кого говоря.
— Не е ли синът на Тристан Ноланд?
— Същият.
— Но каква фантастична новина! — Внезапно Марио Тестино повиши с няколко тона теноровия си глас. — Великият Тристан! Какъв човек! Знаете ли, че изкачи Мачу Пикчу през трийсет и седма, когато още не съществуваха пътища, нито транспортни средства, освен товарни мулета? Баща ми се запозна с него в Лима и беше впечатлен от осанката му на английски аристократ, от издръжливостта му на писко сауър[4] и от това колко фалшиво пеел. Запозна ги търговският аташе или посланикът, вече не си спомням. Често ни разказваше за приятеля си херцог Ноланд — че изкачил Еверест, прекосил пустинята Сахара, изследвал Северния полюс…
— Почина миналата година — осведомих го аз.
— Колко жалко! — възкликна той. — Бих се радвал да се запозная с героя от детството ми.
— Сега имате възможност да се запознаете със сина му.
— Прилича ли на баща си?
— В известен смисъл, да — излъгах аз.
Имах късмет. Съдбата ми се усмихна и Марио Тестино размести програмата си, за да може да снима аристократичната двойка. Обеща, че ще ми изпрати факс с всички подробности за фотосесията.
Подскочих от радост, докоснах с глава тавана, прегърнах сестра ми и двете затропахме с крака. Но колко кратко трае щастието в дома на бедняка! Точно една нощ и една сутрин, докато пристигна обещаният документ и установихме, че бюджетът надвишава многократно и най-безумните ни предположения. Пътувания, хотели, пари за храна, транспорт на деликатен материал, наеми, застраховки и удобства за екип от седем души в продължение на два дни и две нощи — за всичко това трябваше да отговарям и да плащам от моя издателски бюджет, който будеше в мен толкова съмнения, че не смеех да се консултирам с баща ми за тази втора порция разходи.
— Какво ще правим? — попитах риторично сестра ми на закуска, като си веех с получения факс, който ми приличаше на смъртна присъда.
Точно тогава се появиха коприненият пеньоар и парфюмът „Шанел“ на баба ми по бащина линия, този път следвани от верния й пудел, който се хранеше с трюфели и гъши пастет. Завари ни толкова отчаяни, с недоизпити чаши кафе и със сълзи в очите, че истински се уплаши.
— Не се тревожи, бабо — казах й, преди още да е попитала нещо — става дума за работа. Нищо важно.
— Сигурно заради репортажа ти — досети се тя. — Отменен е. Не ми казвай нищо повече.
— Още не — отвърнах й. — Но ще трябва да го отменим. Продукцията е разорителна. Дори и в най-лошите си кошмари не съм предполагала, че една фотосесия може да е толкова скъпа.
Тя се замисли. Наля си черен чай и пъхна маслена сладка в устата на кучето си.
— Веднъж дядо ви искаше да закрие списанието. Или да го продаде, което щеше да е още по-болезнено. Беше в началото, пет-шест седмици след излизането на първия брой. Пристигна един следобед вкъщи със същата посърнала физиономия като вашите тази сутрин и ми каза, че спестяванията ни са се стопили и че ако искаме да продължим, трябва да вземем заем. Разказа ми, че един венецуелец му е направил интересно предложение и че той обмисля идеята да се раздели с бизнеса си.
Тогава, кълна се, небето внезапно се обагри в оранжево и виолетово и сноп светлина огря баба ми, също като Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“, и от гърлото й се изтръгнаха почти същите думи: „Бог ми е свидетел, че няма да успеят да ме сломят. Ще оцелея и когато всичко свърши, нито аз, нито близките ми отново ще гладуват. Дори да трябва да лъжа, да крада, да прося или да убивам, бог ми е свидетел, че повече никога няма да гладувам!“.
Баба ми се изправи. Пуделът, който беше в скута й, се изтърколи от коленете й на земята.
— Никога, казах на дядо ви, не и докато съм жива! Ако трябва да загинем, то нека загинем в битка! — Отново седна и си възвърна обичайния вид. — Войната беше току-що свършила и войнственият дух още не ме беше напуснал. Истината обаче беше, че не исках дядо ви да преживее поражение. Списанието беше нашият проект, нашата мечта и не бях склонна да се откажа от него просто така. Знаех, че един заем може да ни разори. Но предпочетох да поема риска. И дядо ви, като видя ентусиазма ми, възвърна надеждите си и продължихме напред.
— Взехте ли заем?
— Не. В крайна сметка бе достатъчно да затегнем колана в продължение на няколко изпълнени с неизвестност месеца. Аз отслабнах със седем кила, а той изгуби малко от косата си, но накрая успяхме да изплуваме.
В този момент сестра ми получи просветление. Изправи се. Този път снопът светлина огря нея.
— Бабо — каза тя тържествено — ще ни заемеш ли парите, които ни трябват за репортажа?
Аз се задавих с кафето.
Баба също се изправи и кучето отново се изтърколи от коленете й.
— Разбира се! — изгърмя гласът й. — Да ми донесат чековата книжка. Писалката, която ми подари мъжът ми! Очилата за четене!
С едно драсване на перото това, което до момента изглеждаше непреодолимо препятствие, бе решено с един чек, който ни предоставяше достатъчно средства, за да наемем Тестино два пъти и освен това да го поканим на вечеря в „Тур дʼаржан“[5].
Този чек ни върна вярата и радостта. Насърчи ни да подновим работата, да продължим с подготовката, да се борим с графици, гримьори, фризьори, авиолинии, хотели, фирми за кетъринг, застрахователи, продавачи, секретари, асистенти, фотографски екипи и всякакви други изкарващи ни извън кожата елементи.
Служителите в шоурума на Валентино в Италия поеха ангажимента — по изрична заповед на шефа си, който си спомняше за мен от последната ни среща в Париж — да изпратят в Лондон няколко тоалета от круизната колекция. А управителката на магазин „Булгари“ в Рим се съгласи да ни заеме гратис една оценена на няколко милиона огърлица, но трябваше да поемем огромната застраховка и пътните разходи на охранителя на подобна скъпоценност.
— Не знам какво имате предвид под „охранител“ — извиних се аз.
— Имам предвид човека, който ще охранява огърлицата през цялото време. Носи го в куфарче, което е заключено и е закопчано с белезници към собствената му китка. Спи с куфарчето в леглото. За да му го откраднат, би трябвало да му изтръгнат ръката.
— Много нагледно.
— Пътува въоръжен, а за това е необходимо разрешително. Ще трябва да подпишете куп документи.
През тези дни говорих с Кара няколко пъти. Тя също искаше да участва в приготовленията. Препоръчваше ми хора и магазини в Лондон. Помощта й беше от съществено значение при избора на специалист по вътрешен дизайн, който да освежи замъка и да го превърне в модерен и уютен декор, където щяхме да снимаме.
— Казва се Майкъл Смит. Американец е, но работи в Музея на Виктория и Албърт и е несъмнено най-добрият. Той декорира лятната резиденция на принцовете на Йорк и мисля, че е направил ремонта в Балморал. Стилът му е много British[6], но умее да съчетава класическото с модерното по много оригинален начин. В момента участва в работите по реконструкцията на Уиндзорския дворец. Нали знаеш, че изгоря?
От Нелсън не получих нито едно обаждане, нито един факс, нито някакво съобщение по майка му или годеницата му. Нищо. Това, от една страна, облекчаваше работата ми, но от друга, ме изпълваше с огромно разочарование. Дълбоко в себе си копнеех да чуя гласа му, дори само за да отправи някоя капризна молба като стотиците, които хрумваха ежедневно на Тереза.
Единственото писмо, което пристигна от негово име, бе подписано от някой си Уилям Карсън, собственик на фирма „Джийвс & Хокс“, официални доставчици на кралицата на Англия, на единбургския и на уелския принц, а на плика имаше толкова гербове, че преди да го отворя, помислих, че кралицата най-после ни кани на някое от градинските си празненства. Но не. Прочетох го на глас на сестра ми:
— Многоуважаемият херцог Ноланд се свърза с нас, за да ни уведоми, че предстои да бъде сниман за престижното ви списание. Семейството има дългогодишна връзка с нашата фирма и за мен ще е чест да предложа на издателството ви трийсет процента отстъпка върху обичайната цена на нашите костюми и аксесоари.
След моментното ни изумление осъзнахме, че много елегантно и без да изцапа безупречно чистите си ръце, Нелсън ни задължаваше да му купим костюм от този престижен магазин за мъжко облекло в Лондон, основан през 1771 г., за да обслужва потребностите на Кралската армия и на Кралската флота.
Бях готова да отговоря на подобно изнудване със също толкова любезно писмо, в което щях да обясня на собственика на „Джийвс & Хокс“, че в моя бизнес обичайната практика не беше да купуваме костюми и вратовръзки, обувки и чорапи, а че в най-добрия случай ги наемахме или използвахме наличните дрехи в гардеробите на лицата, които интервюирахме. Но безкористното финансиране, предоставено от баба ни, ме бе направило необичайно щедра и аз великодушно реших да задоволя каприза на Нелсън. В крайна сметка инвестицията в този костюм беше незначителна в сравнение със сумите за цветя, премествания и настанявания.
„Приемам с удоволствие щедрото ви предложение“ — написах самонадеяно аз и това беше последният подводен камък, който трябваше да преодолеем, преди да се отправим към Великобритания.