Мамен Санчес
Каймакът на обществото (7)

Минаваше седем часът — осем в Испания — когато се върнахме в двореца. Нелсън беше все така възбуден и явно не му се спеше, но аз — както вече казах, способна съм да спя права, стига да не съм гладна или да не ми е студено — вече започвах да изпитвам опустошителните последствия от безсънната нощ. Леко треперех, очите ми смъдяха и главата ми се въртеше, сякаш бях на кораб и наближаваше буря.

Една прислужница от двореца ни отвори вратата. Беше бледа.

— Госпожице — каза тя загрижено — явно нещо се е случило в дома ви. Сестра ви се обади вече три пъти тази сутрин и питаше за вас.

— Сестра ми?

— В седем без петнайсет, в седем и в седем и петнайсет.

— Да — отвърнах спокойно аз. — И вероятно ще продължи да звъни на всеки петнайсет минути, докато успее да говори с мен.

— Надявам се да не са лоши новини — окуражи ме Нелсън, като ме потупа по гърба.

Успокоих и двамата. Обясних им, че комуникациите със сестра ми винаги са били такива: извънредно спешни. Но че няма никакъв повод за тревога, а по-скоро трябва да се молим на бога инженерите на „Моторола“ да открият по-скоро формулата, чрез която откритието на мобилната телефония да стане достъпно за широката публика. „Ще дойде ден, в който ще носим телефон в часовника си, ще видиш“ — често пророкуваше сестра ми. За момента разполагахме с един грамаден и неудобен апарат, който бяха инсталирали в колата на баща ми, за да може да говори с офиса на отиване и на връщане от тенис. Беше голям колкото тухла и имаше дълга антена.

И нито един катаджия никога не го спря и не го глоби. На първо място, защото не беше забранено да говориш, когато шофираш — приемаше се за даденост, че човешкото същество е способно да върши двете дейности едновременно, и на второ място, защото щом някой приемаше обаждане в колата си, то сигурно е толкова важно, колкото и обажданията, които приемаше финансовият магнат Гордън Геко, когато слизаше от хеликоптера си на Уолстрийт.

Имахме също факс. Баба ми го беше поръчала на един от племенниците си в Кадис, който често пътуваше до Сеута. Служеше ни само да се свържем с печатницата, защото по онова време никой от приятелите и познатите ни нямаше такъв апарат. Имахме също телефонен секретар, който не знаехме как да използваме и който записваше частните ни разговори, а после ги повтаряше като папагал на първия човек, който звъннеше вкъщи.

Семейството ни беше отворено за технологичните новости, но още бяхме далече от постигане на съвършенството.

Нелсън ми каза, че ще прекара остатъка от сутринта в тъмната стаичка на павилиона, за да промие снимките, защото знаел, че няма да може да мигне, докато не свърши тази работа. Увери ме обаче, че точно в един, след като хапнем по сандвич, ще отидем в Оксфорд, както ми бе обещал предния ден, а аз ще мога да се върна в Лондон следобеда, точно навреме, за да хвана полета в девет, както беше предвидено. Щяхме да разполагаме с три-четири часа за посещението на университета. Градът бил малък и двамата сме го познавали добре, така че времето било напълно достатъчно.

Не се преоблече. Не закуси с мен.

Икономът се появи в трапезарията с телефонния апарат в ръка, като влачеше дългия кабел, и ме уведоми, че сестра ми отново се е обадила. Била на апарата. Беше седем и половина.

— Къде по дяволите беше? — възкликна тя.

Наложи се да й разкажа най-обстойно, до най-малките подробности, случилото се в часовете преди обаждането й. От време на време икономът надничаше от вратата, за да се увери, че още говорим, свиваше рамене, вдигаше очи към небето и се връщаше в кухнята, мърморейки. Докато говорехме, аз изядох огромна порция яйца по бенедиктински със сланина, изпих чаша портокалов сок, сладък като мед, и изгълтах половин дузина препечени филии бял хляб, намазани със солено масло и с мармалад от праскови.

Когато стигнах до нощта с белобузите гъски и й признах за внезапното физическо привличане, което бях изпитала към херцог Ноланд и което замалко да направи на пух и прах реномето ми на здравомислещ и отговорен човек, сестра ми нададе вик.

— Да не си луда, какво ти става! — скара ми се тя. — Това е първата важна работа в живота ти, имаш възможност да докажеш на татко и на всички нас, че можеш да направиш сама този репортаж, без помощ, а ти точиш лиги по този надут пуяк, който, ако не си забравила, освен всичко си има годеница. Нещо повече. Тя е на път.

— Как така е на път?

— Каза ми го бъбривата прислужница от миналия път. Тя вдигна телефона и понеже теб никаква те нямаше, двете си поговорихме — обясни ми тя. — Тереза Троти пристига тази вечер в двореца от Милано.

— Нелсън знае ли?

— Откъде да знам. Той нищо ли не ти е казал?

— Не.

Сигурно това кратко „не“ е прозвучало много тъжно, защото сестра ми, която е душичка и както вече казах, притежава силно развита емоционална интелигентност, се разтревожи за мен и за това колко лесно можеше да разбият сърцето ми. Изпадна в ярост, развика се, че херцог Ноланд се е оказал невероятен безсрамник.

— Свалял те е, макар да е знаел, че годеницата му пристига! Завел те е в онзи тъмен заслон, опитал се е да се възползва от теб!

— Но какво говориш? Не беше така! — Исках да я успокоя, но вместо това тя се разгорещяваше още повече.

— А ти отгоре на всичко го защитаваш!

Лошото беше, че тези безумни предположения на сестра ми доста ми допадаха. Дълбоко в себе си, без да си давам сметка, тя подхранваше надеждите ми. Наистина ли херцог Ноланд се бе опитал да ме прелъсти, като ме бе завел в онзи заслон? — питах се аз. Може би — отвърнах си аз, в крайна сметка той беше английски аристократ и знае ли човек какво правят английските аристократи, за да прелъстяват хората.

Когато затворих телефона след този сюрреалистичен разговор, преживените вълнения през отминалата нощ си казаха думата. Качих се в стаята си замаяна, сънлива, объркана, развълнувана и обсебена от лешниковите очи на Нелсън Ноланд. Мисля, че го сънувах; че се целувахме страстно в заслона, докато ято белобузи гъски пресичаше синьото небе.

Най-логичното би било да попитам Нелсън за предстоящото пристигане на Тереза Троти ди Висконти в Ноланд Тауърс. Когато обаче го видях отново да ме чака в подножието на стълбата, този път облечен като джентълмен, с вратовръзка на райета и лоден, готов да предприеме обещаното пътуване до Оксфорд, от съзнанието ми се изтри дори самото съществуване на богатата италианка, чиято слава — не на Ноланд, защото никой в Испания не познаваше херцога — придаваше истинска стойност на репортажа ми. Така че се сбогувах с Ноланд Тауърс, с иконома му, с прислужниците, с дългите коридори и високите тавани, с алеите между дъбовете, с лагуната, с горите му, със сладките мармалади и потеглих към града на старите колежи с взетата под наем кола след ленд роувъра на Нелсън.

Признавам, че ме обхвана носталгия, когато пред погледа ми изникнаха поляните и първите сгради в кампуса. През лятото, докато голямата част от британските студенти прекарваха ваканцията си „на континента“, много млади американци и европейци като мен заемаха опразнените от тях гнезда, тайните им места, ресторантите, пъбовете, настланите с камъни улици и дори пейките в черквите, където през юли и август се провежда фестивал на класическата музика и беше невероятно изживяване да слушаш музиката на Моцарт или Вивалди, изпълнявана от най-прочутите оркестри в Англия, във внушителните храмове.

Също се организираха концерти на открито, на обширните зелени поляни, които обграждаха Модлин Колидж, и беше традиция да седиш на тревата, да ядеш ягоди със сметана и да пиеш шампанско, докато звучи Канон в ре мажор на Пахелбел.

Нелсън Ноланд обаче ми показа един различен Оксфорд — по-автентичен и по-неспокоен от този, който аз смятах, че познавам толкова добре.

За един млад преподавател по зоология университетът беше истинско бойно поле.

В апартамента му в Хартфорд Колидж сега живееше друг преподавател, който беше много любезен и се зарадва да поздрави херцог Ноланд, дори ни позволи да посетим бърлогата му, въпреки „безпорядъка“ и въпреки че бяхме отишли без предупреждение. Състоеше се от всекидневна, претъпкана с книги, и спалня с едно легло и два прозореца, които гледаха към тъмна уличка.

— Преди няколко месеца снимаха шпионски филм в уличката долу — каза ми Нелсън. — Дойде един прочут актьор от Холивуд.

— Том Круз?

— Същият! — възкликна той. — Предизвика голяма бъркотия. Две от студентките ми бяха арестувани от полицията.

— С какво обвинение?

— Нарушаване на общественото спокойствие.

— Така си и мислех.

Обиколихме сградата на колежа сред глъчта на студентите, сред падащия здрач на есенния следобед, сред носталгията, която двамата с Нелсън изпитвахме, и характерната миризма на лак за дърво, която прониква навсякъде. Разказа ми за вътрешните вражди, за борбата за власт между преподавателите, за подлите номера и коварства; за неприятната страна на университетския живот, която остава скрита за непосветените.

Посетихме столовата и библиотеката, прекосихме живописния каменен мост над тихата улица и се възхитихме на бръшляна, пълзящ по вековните стени, който сега беше обагрен в яркочервено.

Имахме среща с директора на колежа, Тимоти Картър, в преподавателската стая, където щяхме да пием чай. Той вече ни чакаше там, удобно настанен на един диван срещу запалената камина.

Стана и ни поздрави сдържано, но любезно. Може би съзнаваше, че Нелсън вече не е просто един от най-младите преподаватели в колежа му и че сега се намира пред уважаемия херцог Ноланд.

— Липсвате на студентите си — увери го той. — Научиха, че ще дойдете да пиете чай, и са ви подготвили изненада.

От прозорците, които гледаха към вътрешния двор на сградата, видяхме да се приближава група момчета и момичета, които носеха бутилки шампанско и пластмасови чаши. Пред удивените ми очи отвлякоха Нелсън и го отведоха, побутвайки го, далече от погледа ми. Пееха купонджийски песни, а един от тях се беше маскирал като птица, с човка и криле, които размахваше, сякаш се готвеше да отлети.

— Надявам се да не го напият много — въздъхна „принципалът“. — Мистър Ноланд не носи много на алкохол.

И така, с господин Картър останахме сами пред запалената камина и чаша чай. Възползвах се от момента и подложих на изкусен разпит добрия човечец, който, без да се усети, сякаш думите сами излизаха от устата му, потвърди много от заключенията, до които бях стигнала сама през последните дни.

— Както казвате, Нелсън наистина беше и още е самотно момче. Баща му, последният херцог Ноланд, посвети живота си на алпинизма, спелеологията и изследването на негостоприемни земи. Не се задържаше дълго при семейството си. Майка му също не беше твърде майчински настроена. Когато почина, Нелсън беше на десет години, пет от които бе прекарал в пансиона. Приятелки? Не знам да е имал сериозна връзка. Излизаше с различни момичета, докато живееше в Оксфорд, но не ми е представил официално нито едно от тях. Студентките обаче бяха луди по него. Всяка година поне една му се обясняваше в любов, било с писмо, било като хвърляше камъчета по прозореца му, а веднъж…

— Да?

— Имахме един много неудобен случай. — Той се прокашля. — С едно момиче, което се промъкнало в стаята му и… но той се държал като джентълмен, помолил я да се облече и да си тръгне, без да вдига скандал, за да не нарани чувствата й.

Спомних си сцената в „Индиана Джоунс“, в която студентките в университета „Бърнет“ изписваха думата „любов“ на клепачите си и съблазнително пърхаха с мигли, когато влизаше привлекателният преподавател по археология. И изпитах необяснима ревност.

Аз, която се намирах там в качеството си на репортер, не можех да прогоня от ума си образа на студентката, пъхнала се гола в леглото му, нито можех да издържам повече, без да знам къде го бяха отвели онези безразсъдни създания, дегизирани като птици. Върна се след половин час, който ми се стори цяла вечност. Имаше бели пера навсякъде по себе си: заплетени в косата, закачени на дрехите, надничащи от чорапите и джобовете, сякаш беше участвал в бой с възглавници. Приличаше на кукла, която са подхвърляли на някой селски празник.

— Интересен ли беше разговорът с ректора? — попита той, когато най-после излязохме от преподавателската стая.

— Много — отвърнах аз. — Говорихме най-вече за работата ти в департамента по зоология и за дисертацията ти за гъскоподобните птици. Знаеше ли, че има вероятност университетското издателство да я публикува?

Вече си тръгвахме, когато Нелсън забеляза, че параклисът свети. Заведе ме там, като ме побутваше, отвори предпазливо вратата и когато установи, че сме сами, посочи ми старото пиано отстрани. Седнахме на малката пейка, притиснати един до друг Нелсън вдигна капака, почисти праха с ръкава на сакото си и засвири.

— Не ми беше казал, че свириш на пиано.

— Не съм ти казал много неща за себе си — усмихна се той, докато натискаше клавишите. — Едва ли ще можеш да разкажеш за тях само в един репортаж.

Беше удивителен изпълнител на джаз. Пръстите му се движеха с лекота, а цялото му тяло отмерваше ритъма на една известна песен на Арета Франклин.

Не искам да се хваля, но винаги съм пеела много добре. Когато бях седемгодишна, ме избраха да играя Ани в едноименния мюзикъл по случай края на учебната година, и оттогава приех, без фалшива скромност, положението си на дете чудо. Веднъж в Париж вдигнах цялата публика на крака в едно караоке заради великолепното ми изпълнение на „Пурпурен дъжд“ на Принс, а в друг случай…

Работата е там, че не мога да се сдържа да не пея, когато някой свири на пиано. По-силно е от мен. В това съм се метнала на майка си. Така че онзи следобед заедно с Нелсън Ноланд изпяхме Oh me, oh my^[1] с пълно гърло в параклиса на колежа му и накрая, след много викане, след много oh и много my бях признала на Нелсън, че по негова вина съм се превърнала в глупачка, че съм откачена и че за да го разсмея, съм готова да стана за посмешище (поне това се пееше в песента).

Когато свърши да свири, той ме погледна замислено. Пое си дъх, усмихна се, започна едно изречение: „Ти си…“, но тогава се опомни, разтърси глава и от нея паднаха две бели пера, които бяха останали заплетени в косата му. После каза тихо:

— Да тръгваме. Преди да си заминеш, трябва да видиш „Търф“.

Вече го познавах. Това е най-старият пъб в Оксфорд, неизбежна дестинация за чуждестранните студенти; първото място, където те водят веднага щом стъпиш в града. Но нарочно не му го казах. Харесваше ми държането му на чичероне, а освен това бирата в „Търф“ беше една от най-хубавите в света.

Поръча за мен английска бира, опряхме се на плота. Стоеше с гръб към вратата, аз — с лице към нея. Може би беше настъпил моментът за изповеди.

Подозирам, че щях да се окажа в нелепо положение, когато му призная наскоро породилите се в мен чувства към него, когато се случи най-неочакваното. От другия край на тезгяха някой извика името ми.

Заинтригуван, Нелсън се обърна към атлетичното момче, което се приближаваше с големи крачки към нас. Беше много високо и много яко, имаше рамене на титан, закачлива усмивка, сини очи и много руса коса, загоряло лице, ослепително бели зъби. Наричаше се Мат.

Бях готова да продам душата си на дявола, ако с това можех да спра времето, да върна часовника назад, да се озова отново в параклиса и да откажа категорично да придружа Нелсън в „Търф“. Би било достатъчно да му пробутам някоя лъжа: че съм алергична към бирата, че съм въздържателка, че пъбовете миришат на пикня… Всичко друго, но не и да обяснявам на Нелсън кой е Мат, как съм се запознала с него и как съм имала романтична епистоларна връзка с него в продължение на месеци след единствената нощ, в която сме се целували под звездите.

Не се чувствах особено горда от това, че си бях загубила ума по един напълно непознат. Не го бях казала на никого. Само на сестра ми, а тя не влизаше в сметката. Винаги бях мислила, че ако случайно отново срещна Мат в този живот, ще бъде след много години, когато вече ще сме женени, може би с внуци, и тогава щяхме да седнем и да си припомним с нежност, с носталгия онази среща в младостта ни от дистанцията, която ни предоставя времето.

Мат обаче имаше друга представа за това, което сме един за друг. Дръпна Нелсън настрана с ръчищата си на олимпийски гребец, хвърли се към мен и ми залепи фантастична целувка, също като онази на войника от прочутата снимка от края на войната с медицинската сестра на Таймс Скуеър.

Когато дойдох в съзнание — защото в продължение на няколко секунди го изгубих — станах свидетел на напрегнато ръкостискане между двамата бивши питомци на Оксфорд.

— Здравейте. Аз съм любовта на живота й — представи се Мат полунашега.

— Приятно ми е. Херцог Ноланд — отвърна Нелсън, превърнал се отново в надменния, студен и сдържан Ноланд от първия ден.

Забелязах, че раменете му са увиснали.

— Имаш пера на сакото, херцоже — забеляза Мат.

Докато го изпращах до вратата на „Търф“, му казах, че Мат е голям шегаджия, че естествено, не е любовта на живота ми, че е просто стар приятел, когото отдавна не съм виждала, и че, разбира се, ще поддържаме връзка. Аз ще му се обадя по телефона или по-добре ще изчакам той да ми се обади, за да уточним деня и часа на репортажа. Защото ще го направим скоро, нали? Репортажът, искам да кажа. Минах ли изпитанието? Издържах ли изпита?

— Тереза ще ти се обади тези дни — успокои ме той. — От сега нататък оставям всичко в нейни ръце.

Излезе навън под дъжда. Пожела ми приятно пътуване. Благодарих му. Искаше ми се да му кажа, че тези три дни, които прекарахме заедно, бяха достатъчни, за да ми разбъркат душата. Бяха ми разкрили един непознат и прекрасен човек; възхитителен, неустоим. Успях обаче да кажа само две думи:

— Довиждане, приятелю.

Той се усмихна тъжно, после разтвори чадъра си и изчезна в тясната уличка.