Мамен Санчес
Каймакът на обществото (21)

Тази, която нямаше ни най-малко намерение да присъства на сватбата, беше сестра ми. Достатъчно беше да я види човек — разрошена и замаяна, чакайки нетърпеливо да й освободя терена, за да продължи да се сдобрява с Бруно в уединението на стаята ни.

Голяма егоистка беше станала. Току-що беше разбила всичките ми надежди, като ми беше разказала как Тереза Троти е признала на Бруно, че е влюбена в Нелсън. Въпреки това ме наблюдаваше с глупава усмивка, докато аз набързо се преобличах, намъквах моята „Блумарин“, пъхах си краката в обувките, подобно на грозна сестра на Пепеляшка, бухвах си косата, за да й придам обем, гримирах се, парфюмирах се и треперейки от нерви, търсех бележника и химикалката си.

— Давай, радвай се на щастието си, докато аз агонизирам! — упрекнах я в лицето, преди да изляза.

— Но защо като новините са добри! — отвърна ми тя учудено.

— За теб, да.

И излязох от стаята, като затръшнах вратата, защото беше почти осем часът, тристата гости отдавна бяха напуснали „Белведере“, бяха се натоварили на водните таксита, които в този юнски ден направиха оборот като през целия август, и сигурно вече чакаха нетърпеливо в църквата тържествената поява на булката — без воал — под ръка с баща си, докато Нелсън Ноланд и мащехата му, Кара, бяха заели мястото си пред олтара и от време на време дискретно се обръщаха към вратата, за да не пропуснат момента, в който Тереза щеше да се появи усмихната победоносно.

Когато слязох на кея и установих, че там няма нито едно водно такси, осъзнах, че бях предвидила всичко, освен собствения си превоз до вила Троти. Щях да пристигна много късно. Щях да пропусна появата на Тереза, романтичното й преминаване по пътя към черквата сред хортензиите, стъпвайки върху белите цветчета, които шаферките й щяха да хвърлят пред нея. Нито щях да видя — вероятно със замъглени от сълзи очи — усмивката на Нелсън в момента, когато вратата на черквата щеше да се отвори и срещу светлината щеше да се открои силуетът на младоженката под ръка с баща си. Нито щях да стана свидетел на щастливата среща на младоженците пред олтара. Нито щях да чуя думите на свещеника: „Събрали сме се тук, пред очите на Всевишния и пред присъстващото множество, да съберем този мъж и тази жена в свещен съюз“.

В този момент се разнесе грохот и зад гърба си открих виновника, нарушил спокойствието на езерото. Уилям Карсън ми се притичваше на помощ, както бе правил много пъти, на борда на великолепната си „Рива“ с мотор от триста конски сили.

— Качвайте се! — извика ми той.

С един скок се озовах на борда и се тръшнах на седалката до него, заплетена в полите на копринената си рокля. Карсън изглеждаше зашеметяващо с перфектно сресаната си чуплива коса, със светлите си очи, с искрящия си поглед и с онази толкова привлекателна начеваща брада. Носеше кожено яке, бяла риза, спортен часовник. В дясната си ръка — с лявата управляваше волана на лодката — държеше мобилен телефон, „Моторола Интернешънъл 3200“, тежък като тухла и с антена с размера на показалка на учител от основно училище. Беше по-хубав от телефона на баща ми, но доста примитивен в сравнение с тези, които щяха да се появят по-късно.

— На сватбата ли отивате?

Кимна с глава. Забелязах, че горните две копчета на ризата му са разкопчани и че няма нито едно косъмче на гърдите си.

— Без фрак?

— Наистина отивам на сватбата — каза той — но не за да присъствам на нея, а за да я осуетя.

В същия момент нещо привлече погледа ми. На един прозорец на хотела — оказа се, че е моят — сестра ми подскачаше и отчаяно размахваше копринена кърпичка. Шумът на мотора ми пречеше да чуя какво вика. Наострих уши. Дочух: „Не в Нелсън“.

— Какво казваш? — изкрещях аз, като поставих ръцете си като фуния около устата, за да ме чуе.

— Не в Нелсън! — повтори тя.

Не разбрах какво искаше да ми каже с тази фраза. Тя я повтори няколко пъти и като видя, че аз свивам недоумяващо рамене, изпълни дробовете си с въздух, напрегна мускулите си и с двете гласни струни, които бяха събудили толкова надежди в майка ми да сформира някой ден полифоничен хор с изумителните гласове на децата си и бъдещите си внуци, изрева: „Тереза не е влюбена в Нелсън, а в друг!!!“. Думите й отекнаха над цялото езеро подобно на гръмотевица, защото в същия момент, в който сестра ми ги произнасяше, Уилям Карсън бе угасил мотора на лодката, за да се обади по телефона, и звуковите вълни отскочиха от склоновете на планините и от върховете им, разпръсвайки се като фойерверки над главите ни.

— Whatever you say, darling^[1] — казваше Карсън на събеседницата си по телефона.

После отново запали мотора на лодката си, помоли ме да се хвана здраво, подаде ми футуристичния апарат, сложи си слънчевите очила и се впусна като стрела към тъмните и заплашителни води на езерото.

В същия момент във вила Троти забиха четирите камбани на църквата, оповестявайки, че часът на сватбата е настъпил.

Флотилия от най-разнородни съдове беше обсадила възвишението, което се вдаваше като нос в езерото, и цяла армия от папараци на борда им щракаха с апаратите си наляво и надясно. Телеобективите им бяха огромни, приличаха повече на дула на оръдия, отколкото на увеличителни лещи. Предположих, че ще запечатат и момента на главоломното ни пристигане, и се уплаших, че когато баща ми получи снимките и ме разпознае на борда на този метеор, управляван от един непознат, кръвното му налягане неминуемо ще се повиши.

Профучахме край папараците на милиметри, като ги опръскахме, разклатихме нестабилните им лодки и предизвикахме вълнение като от земетресение и заобиколихме полуостров Лаведо със скоростта на светкавица сред ругатни, произнесени на италиански. Би могло да се каже, че завършихме състезанието със зашеметяващ дерапаж, все едно че лодката ни беше болид от Формула 1.

Уплаших се, че ще се забием в каменната стълба на стария кей, който беше скрит под арки, покрити с бръшлян, но Карсън направи съвършена маневра. Спря „Рива“-та на точното място, хвърли едно въже, завърза го за една издатина и ми каза:

— На ваше място щях да сляза.

— Мисля, че заслужавам обяснение, Карсън — възразих аз.

Той се подвоуми, преди да се реши да заговори. През това време хвърлих бърз поглед наоколо и забелязах бутилка с френско шампанско, изстудяваща се в кофичка с лед, и нещо като блини с черен хайвер на сребърен поднос.

— Ще бъда кратък — предупреди ме той — защото в момента не сме в положение да водим дълъг разговор.

После ми обясни с няколко изречения — шест-седем, не повече — как между него и Тереза Троти се е породило неудържимо привличане, което за няколко месеца се превърнало в бурна страст.

— Случи се точно на 12 януари в единайсет часа преди обяд, в същия миг, в който тя прекрачи прага на „Джийвс & Хокс“ и очите й срещнаха моите за пръв път — разказа той.

Тя му била обяснила по телефона, че й трябва елегантен тоалет за фотосесия (моята) и си уредили среща, за да го избере лично. Обикновено поръчката я изпълнявал някой служител, но в този случай, като се имало предвид името на клиентката, Карсън предложил да я разведе из магазина. Пили шампанско, разговаряли, смели се, отново се срещнали два, три пъти… докато един ден разбрали, че са лудо влюбени един в друг.

— Тереза не искаше да се омъжва, но се страхуваше от реакцията на баща си. Господин Троти е властен мъж. Обещах й, че в деня на сватбата ще я чакам със запален двигател. Че ще дойда да я взема, ако тя така поиска.

И двамата машинално погледнахме към мобилния телефон, поставен върху задната седалка. Очевидно обаждането се беше състояло.

В този момент на горната площадка на стълбата се появи полицай. Той докосна с ръка колана си, за да покаже, че е въоръжен.

— Спокойно — казах му аз. — Закъснявах и този услужлив кавалер ме докара с лодката си.

Думите ми имаха ефект. Полицаят ни поздрави отгоре, слезе по стълбата вече по-спокоен, извади от джоба си списък и след като ме попита за името, установи, че аз наистина съм сред поканените. После ми предложи ръката си; каза, че стълбата е опасна, благодари от името ми на мистър Карсън за любезността да ме докара във вила Троти и заедно се качихме по каменните стъпала, покрити с мъх.

Веднага щом се отървах от любезния полицай, вече на няколко метра от църквата, аз се насочих към балюстрадата, откъдето се виждаше част от стария кей.

„Рива“-та продължаваше да е там, но Карсън беше изчезнал.

Вдигнах поглед към главната сграда. Видях, че прозорецът на Нелсън е затворен, а на един страничен балкон забелязах една бяла фигура да се надвесва от балкона. Без съмнение това беше Тереза, облечена в роклята си от Валентино.

Предположих, че Томасо Троти чака нетърпеливо дъщеря си в подножието на стълбата заедно с шаферките, с Марио Тестино, с моите фотографи и с организатора на събития, който навярно беше на ръба на нервна криза. Не виждах как Тереза и Карсън щяха да минат оттам, без да бъдат забелязани.

Тогава, кълна се, някой спусна от балкона въже от усукани и завързани един за друг чаршафи и по него слязоха прегърнати двамата бегълци, които, щом стъпиха на земята, се затичаха по склона на градината към кея.

Двама полицаи ги забелязаха отдалече, извикаха им „Стой!“, втурнаха се след тях, като прескачаха храсти, събаряха саксии с цветя и се подхлъзваха по тревата. Не бяха особено атлетични, ако се съдеше по шкембетата им, и не успяха да се приближат на по-малко от сто метра от двойката.

От друга страна, трябва да се отчете и стъписването им — ставаше дума за булката, облечена в бяло, обгърната от дантели и тюл, с развяваща се на вятъра руса коса, с диамантени обици на ушите, с блестящ скъпоценен камък на безименния пръст, при това тя нямаше вид на похитена; тъкмо обратното, беше се вкопчила в ръката на освободителя си като в спасителен пояс. Не е чудно, че полицаите изпитваха екзистенциални съмнения относно естеството на мисията си. Дали трябваше да спрат бегълците, или да улеснят бягството им?

Карсън се възползва от обхваналото ги колебание. Взе булката на ръце, целуна я по устата и слезе с нея по хлъзгавата стълба до кея. После й помогна да се качи на борда, скочи и той, запали мотора и с великолепна маневра напусна мястото с шеметна скорост — бих казала, че с четирийсет и пет възела. „Рива“-та се смали бързо и се изгуби на хоризонта, като остави след себе си следа от пяна и вълни, подобно на белег от рана по повърхността на езерото.

Наведена над балюстрадата, ги видях как изчезват от погледа ми, преследвани на късо разстояние от някои от по-мощните лодки на папараците.

Помислих си, че снимките на булката беглец щяха да бъдат най-търсените от пресата. Вероятно щяха да поискат за тях стотици хиляди песети и за съжаление — ако баща ми не успееше да го избегне — щяха да заемат първите страници на много таблоиди и на някои от жълтите списания, които прохождаха по онова време. Заглавията с огромни главни букви щяха да превърнат в сензация позора на херцог Ноланд, зарязан от годеницата си в самия ден на сватбата.

Следващото нещо, което си спомням от онзи ден, е собственият ми образ, гледан отгоре, сякаш душата ми беше напуснала тялото и бе отнесла със себе си очите ми. Вървях, залитайки, към църквата с дългата рокля от синя коприна, развявана от вятъра. От светлината към тъмнината. От оранжево-червения залез към пещерния здрач. Влязох в храма безшумно, криейки се сред сенките, и когато очите ми привикнаха към обстановката, тръгнах по централния коридор, който бе застлан с червен килим и приличаше на път между цветя и свещи. Пейките бяха украсени с чаени рози. Жените — с най-бляскавите бижута на света. Много от тях носеха копринени рокли като моята, с разголени рамене, покрити с шалове от фина дантела. Други бяха избрали да направят впечатление със сложни прически, с вплетени в тях диадеми с брилянти или старинни тиари, от онези, които напускат сейфа в банката два пъти в живота.

Англичанките бяха по-скромни — бяха се спрели на кадифето. Дръзките италианки вече се бяха наконтили с наскоро излезлите на мода прозрачни тъкани, да не говорим за рускините с вечните им кожи, с тоалетите им като от научнофантастичен филм, с ледените им очи и съблазнителни устни.

Всичките мъже бяха с фракове. Някои от тях бяха избрали весели цветове за жилетките и вратовръзките, но по-голямата част бяха облечени с безупречната традиционна униформа, символ на мъжката елегантност.

В края на пътеката, пред олтара, разпознах крехката фигура на Кара Ноланд. Беше с прибрана в нисък кок коса, с лек грим и с перленосива рокля с деколте, прилепнала плътно към тънката й талия. Обърна се към вратата и като ме видя, ми намигна с око. Беше щастлива, доволна. С усмивката си сякаш ми казваше: „Най-после настъпи най-важният момент, всичко е наред, гостите ни са тук, ще бъде незабравим ден“.

Забелязах, че фотографите ми вече са на постовете си — единият до вратата, другият — близо до олтара. Те също ме поздравиха отдалече с ръка.

Продължих да вървя по пътеката, както осъден на смърт крачи към ешафода, с наведена глава и опечалена душа, съзнавайки, че цялата тази картина на хармония и щастие всеки момент ще се пръсне на парчета.

Стана ми жал за Кара. Но също почувствах огромна болка при мисълта за Нелсън.

Едно е да се радваш тайно, че сватбата ще се провали, и друго — да не си в състояние да покажеш съчувствие към любимия човек, макар да знаеш, че всеки момент ще преживее най-страшния срам в живота си.

Една изоставена младоженка пред олтара е доста злощастно събитие, но един младоженец… това вече е съвсем друго нещо. Младоженец, който чака ли, чака и обръща глава от време на време, за да не пропусне появата на младоженката, и пак чака, и гледа часовника, и потрива ръце, и отново гледа, и се облива в пот, задушава се, иска му се да може да поседне за малко, да изпие глътка вода, докато тристата свидетели шепнат, изненадани от закъснението на булката, какво ли се е случило, защо не идва? Една херцогиня изважда ветрило, много други я последват и шумът от ветрилата прилича на пърхане на крила. Сред хористите се чуват прокашляния, някой си прочиства гласа. Едно сопрано е готово да подеме „Аве Мария“ веднага щом се появи булката. Архиепископът надниква скришом от вратата на ризницата, поглежда въпросително младоженеца, а той вместо отговор се обръща към вратата.

Младоженец, зарязан пред олтара, е нещо много тъжно. Как да не ми беше жал за Нелсън, въпреки че сърцето ми подскачаше от радост?

Бях потънала в тези размишления, когато очите ми — които се бяха върнали в орбитите си — се срещнаха с очите на Нелсън Ноланд.

Казах ли, че неговите бяха с лешников цвят? Като неспокойния поглед на царски орел?

Видя ме, разпозна ме, усмихна ми се. Повдигна рамене. И не отдели дълго време погледа си от мен. Огледа роклята „Блумарин“, голите рамене, правата черна коса, носа, който винаги съм смятала за твърде голям, но баба ми го обожава, устните, които бих искала да са други, като например на Кели Леброк в „Жената в червено“, гърдите ми, които също бих искала да са на друга, извивките на талията ми и ханша, краката ми и седефения цвят на ноктите ми. После погледът му на граблива птица отново се заби в зениците ми.

„Здравей, приятелко“ — прочетох по устните му.

Нямах смелостта да му дам страшната новина за бягството на Тереза с друг мъж. Сам ще научи, помислих си. И седнах на една пейка от страната на гостите на младоженеца.

Минаха още няколко дълги минути. После един от помощниците на архиепископа се приближи до Нелсън и Кара и им прошепна нещо на ухото. Предполагам, че ги е помолил да го последват в ризницата, за да им съобщи новината.

Глух шепот се разнесе в черквата. Слънцето срамежливо се скри зад витражите и както беше казала Кара, блеснаха изкуствени светлини, които осветиха кръглия прозорец и фасадата, предизвиквайки възхищението на присъстващите.

Тогава видях Кара да излиза от ризницата, където беше влязла няколко минути по-рано, с разстроено лице, трепереща, но все още запазила хладнокръвие. Приближи се до микрофона и каза:

— Приятели. — Твърдият и дори весел глас на приятелката ми контрастираше на тревогата, която беше изписана на лицето й. — Младоженката ще се забави малко. Предлагам да се преместим на терасата, където ще сервираме напитки, докато тя се приготви.

Нямаше и следа от Нелсън. Хората забелязаха това. Докато пиеха първото си следобедно шампанско, обсъдиха няколко вероятности: че Марио Тестино се е забавил с фотосесията, че Валентино е объркал размерите на младоженката и сега цял взвод шивачки оправят грешката му…

Представих си мъчителните моменти, които изживяваха обитателите на вила Троти — сълзи, викове, проклятия и гълтане на успокоителни. Кара сигурно се беше отпуснала безсилно в някое кресло, пиеше вода на малки глътки и си вееше с един от картоните с менюто, докато гневният Томасо се опитваше да залови бегълците, като вдигаше на крак всички карабинери от района на Ларио.

А Нелсън? Каква ли е била реакцията му пред тази гръцка трагедия? Какво повелява британското възпитание за такива случаи?

Бях потънала в тези размисли, когато ми се стори, че чувам тихи тъжни звуци на пиано, долитащи от вътрешността на празната черква.

Тръгнах натам, като си представях сцената, която щеше да се разкрие пред мен, когато влезех през вратата. В някое кътче на черквата, вероятно в най-тъмния ъгъл, подобно на арфата на Бекер, и полускрито от огромен букет цветя, с които бе украсен храмът, сигурно имаше старо забравено пиано, покрито с прах. Пред него навярно седеше Нелсън Ноланд с разбито сърце и свиреше тъжна мелодия като прелюдия към оперетата, която щеше да започне веднага щом бягството на Тереза с друг мъж станеше публично достояние.

Носеше се мирис на цветя и запалени свещи. Пианото наистина се намираше в дъното на малък страничен параклис, осветен от стотици трепкащи свещи.

Не посмях да прекъсна този толкова съкровен концерт, така че седнах в края на най-близката пейка, откъдето можех да съзерцавам гърба му, наведен над клавишите, напрегнатите мускули на врата му, тила му и косата му.

Разпознах веднага мелодията, която свиреше — „Мост над бурна река“ на Саймън и Гарфънкъл — въпреки че въвеждаше вариации в оригиналната версия, която я правеше още по-жална.

Знаех текста наизуст. Започнах да пея тихичко и Нелсън потръпна, като усети присъствието ми, но не вдигна глава, нито се обърна към мен. Просто продължи да свири и това ми вдъхна смелост да запея по-силно и да се приближа бавно до него, докато накрая той се отмести и ми направи място до себе си на старата пейка, тапицирана с червено кадифе.

„Когато се почувстваш изгубен, когато нещата се объркат, а приятелите ги няма, аз ще бъда до теб. Когато нощта безмилостно се стовари върху теб, ще те утеша. Ще протегна ръка и ще ти бъда мост над бурната река, когато настане тъмнина и болката те изпълни.“

Въодушевих се, признавам. И първоначалният боязлив шепот постепенно се превърна в пеене с цяло гърло и дори мисля, че леко подскачах на задните си части, когато в песента започна да се говори за мечти, които ще се осъществят, и уверява, че винаги ще плава до него. Тогава Нелсън взе възможно най-доброто решение — да сложи край на целия този абсурд.

— Здравей, приятелко — поздрави ме той унило. — Много си хубава.

— Ти също.

Това беше напълно вярно. Искам да кажа, и двете неща. И той, и аз бяхме фантастични. Страхотно елегантни, божествени, двама киноактьори. (Признах, приех и изповядах много неща досега, в по-голямата си част излагащи достойнството ми, така че този път ще кажа нещо обективно вярно и позитивно за особата ми, за което моля да бъда извинена.) В онзи следобед можех да си съпернича с всяка блестяща красавица със световна слава и тя щеше да бледнее до мен.

Що се отнася до Нелсън, тъгата в очите му и неизбежното треперене на пръстите му предизвикваха у мен неописуема нежност. Бе си свалил сакото, бе запретнал ръкавите на ризата си и бе разхлабил възела на вратовръзката си. Светлобежовата жилетка беше идеално закопчана.

Изпитах огромно желание да го прегърна, но се сдържах.

— Да не знаеш наизуст всичките песни? — попита ме той.

— Хващаш ли се на бас?

— Още ми дължиш калъф за завивка — напомни ми той и сведе поглед към клавиатурата. — Струва ми се, че играеш нечестно.

— Не отговори на въпроса ми — отвърнах аз.

— Какъв въпрос?

— Дали го искаш за единично или двойно легло.

Усмихна се. Слава богу, защото можеше да го приеме зле.

— Единично, ако нямаш нищо против — каза той.

Очаквах със страх момента, в който щеше да излее мъката си пред мен. Нямаше да понеса да го гледам да плаче, да произнася несвързани думи, да ми признава безусловната си любов към Тереза Троти, да оплаква съдбата си, да говори за самоубийство.

Бях забравила, че Нелсън е англичанин. При това чистокръвен.

— Това за плаването с мен сериозно ли беше? — попита внезапно той.

— Напълно.

Тогава той стана, протегна ръка към мен, аз я хванах здраво и двамата се запътихме към една странична врата, откъдето по едно мостче и стълба се стигаше до каменния кей. Когато вече се готвехме да я отворим и да потънем в тъмнината на нощта, отвън се чуха гласове, главната врата се отвори широко и тристата гости отново нахлуха вътре.

Нелсън ме дръпна към един далечен ъгъл, където имаше стара изповедалня, от онези с четири стени от резбовано дърво и странично прозорче с решетка. Влязохме вътре, аз седнах на дървената пейка и му направих място до себе си, а той затвори вратата на кабинката.

Ситуацията беше повече от абсурдна. Преговорихме шепнешком случилото се: Тереза бе напуснала къщата на борда на класическа „Рива“ с един сурогатен агент 007 на волана и бе изчезнала на хоризонта, оставяйки след себе си бяла диря — това го казах аз и прозвуча много поетично.

От това, което ми бе разкрил Карсън, можеше да се заключи, че не става дума за похищение (версия, която семейство Троти обсъждаше), нито за обичайната булка беглец, или с други думи, класическия пример на булката със студени крака — това го прибави Нелсън, използвайки описателния английски израз — която се отмята в последния момент и мълчи, без да дава обяснения на никого. Тук ставаше дума за една тайна любов, която след много и драматични срещи, на които двамата са се клели във вечна вярност, независимо от възможни бракове и дори деца — всичко това го измислих аз, базирайки се върху моя опит и опита на сестра ми — беше приключила накрая с отчаяно бягство.

— Може би е разбрала, че никога няма да е щастлива, ако води двойствен живот — заключих аз, като внимавах много да меря думите си, за да не го нараня.

Нелсън ми довери, че това, от което най-много го е заболяло, не е отмяната на сватбата, а това, че Тереза го е мамила през цялото това време. Честността била едно от качествата й, от които най-много се възхищавал — въздъхна той — както и смелостта й. Не разбирал защо тя е избрала лъжата, вместо болезнената, но достойна и за двамата истина.

— Ако ме беше помолила — изплака той, като покри с ръце лицето си — щях да я пусна. Веднага — добави той.

— Може би се е страхувала от баща си, не от теб — подхвърлих аз.

Не му споменах, че това последното ми го беше казал Карсън, когато ме остави на кея след шеметното пристигане във вила Троти. Помислих си, че може би няма да му е приятно да научи, че единствената му съюзница (тоест аз) е била на същата яхта, с която годеницата му е избягала, и със същия мъж, който бе причинил тази катастрофа.

— Мислиш ли, че са били любовници, когато пробвах фрака?

— Не говори глупости! — отвърнах му аз, за да не се налага да го лъжа.

— Какво ли ще стане сега? Дали Томасо ще се появи пред всичките тези хора, за да им каже, че дъщеря му ме е зарязала?

Наострихме слух, за да се опитаме да чуем нещо сред шепота, който се носеше наоколо. Една жена, чието място сигурно беше близо до скривалището ни, каза: „Все си мисля, че това е сватба по сметка. Познавам добре Кара и знам колко е пресметлива“. Разпознах гласа на английската херцогиня от Париж. Каква лицемерка, помислих си аз, и казах на Нелсън за нея. „Но херцог Ноланд също е великолепна партия“ — възрази събеседницата й. „Не се заблуждавай — прошепна херцогинята. — Говорят, че банковите му сметки са празни.“

След няколко мъчителни за Нелсън минути, сред шепота и разговорите от олтара прозвуча глас, който молеше за тишина, защото сватбата щяла да започне веднага.

Спогледахме се стъписани с Нелсън. Отворих уста, за да направя някой глупав коментар от рода на: „Какво, по дяволите…?!“. За щастие обаче внушителните звуци на органа изпълниха черквата и аз не успях да произнеса нито дума.

Гостите станаха на крака, разнесе се шум от преместени мебели и си дадохме сметка, че се случва нещо необикновено, защото внезапно се чуха оглушителни ръкопляскания и необясними викове.

През решетката на прозорчето на изповедалнята успяхме да видим фигурите на Томасо Троти и Кара Ноланд, които вървяха към олтара. Тя бе украсила косата си с дискретни бели цветя и носеше букет лилии в същата ръка, на която блестеше — вече без да го крие — възхитителният брилянт на годежния пръстен.

Нелсън, който не ме беше пуснал, откакто бяхме станали от пейката пред пианото, се вкопчи още по-силно в ръката ми. Сякаш искаше да се увери, че всичко това не е лош сън, някой кошмар от онези, които се пръсват като балон, пълен с брашно, след като се събудиш.

— Скъпи приятели, сватба ще има — извести Томасо от микрофона пред олтара. — Но не тази, която бяхме предвидили, защото дъщеря ми, за съжаление, внезапно се разболя. Нищо сериозно — побърза да добави той в отговор на надигналия се шепот. — Има стомашно неразположение, може би дължащо се на нервното напрежение. Лекарят е при нея и в момента я преглежда.

Пое си дъх. Гласът му потрепери.

— Поради тази причина и тъй като вие сте дошли тук толкова въодушевени и елегантни, а и вила Троти е подготвена да отпразнува фантастична сватба, с Кара решихме да се оженим.

— С разрешението на Негово Преосвещенство, разбира се — добави Кара любезно, обръщайки се към архиепископа.

Отново се разнесоха викове и аплодисменти. Архиепископът взе думата. С тържествен жест на ръката призова за тишина. Прокашля се.

— Въпреки че няма брачна декларация и не е имало огласяване, мисля, че този случай е изключение, че младоженците са достатъчно зрели хора и разбират важността на тайнството, в което ще бъдат въведени, и че можем поне веднъж да прескочим формалностите.

Отново се разнесоха овации, може би малко по-силни от предишните. Архиепископът няколко пъти помоли за тишина, преди да завърши кратката си импровизирана реч.

— Освен ако някой от тук присъстващите не знае факт, който би попречил на брачния съюз. В такъв случай го призовавам да говори сега или да замълчи завинаги — каза той.

Тишината, която настъпи след този призив, беше достатъчно красноречива.

— Добре тогава — заяви той. — Ако нямате нищо против, да започнем церемонията.

Органистът подхвана радостна мелодия, присъстващите станаха на крака и Нелсън се възползва от момента, за да отвори вратата на скривалището ни и двамата се измъкнахме незабелязано през страничната врата, която излизаше на стълбата, водеща към стария кей.

За щастие луната вече надничаше измежду върховете и осветяваше хлъзгавия и покрит с мъх път. От едната страна на кея имаше малка лодка с гребла, която преди години бе принадлежала на Тереза и за която тя бе споменала веднъж на Нелсън.

Пуснахме я във водата, уверихме се, че още се държи на повърхността, и се качихме в нея, без да мислим много-много за възможните опасности от тази нощна екскурзия. Нелсън хвана греблата. Металните крепежи бяха ръждясали, а дървото скърцаше.

— Сега остава да претърпим корабокрушение пред очите на папараците — казах аз.

През ума ми мина мисъл, която побързах да прогоня, а именно колко жалко изглеждаше нашето бягство на борда на стара лодка с гребла в сравнение с това на Карсън и Тереза с неговата разкошна „Рива“. Дано никой фотограф не забележеше, че двамата нещастници, заплашени да потънат всеки момент, сме ние с Нелсън Ноланд. В противен случай щяхме да се превърнем в посмешище на международната преса. Освен това на баща ми щеше да струва цяло състояние да изтегли снимките от обращение. Щеше да се наложи да си скрием главите в пясъка, както правят щраусите, които, между другото, са хитри птици.

С Нелсън Ноланд се отдалечихме от вила Троти, като плавахме близо до брега и се криехме в сянката на крайбрежните дървета. За щастие нито един папарак не забеляза присъствието ни. Докато гребяхме мълчаливо, чухме звъна на камбаните на черквата, които оповестяваха края на церемонията. Малко след това видяхме великолепния спектакъл на хиляди ракети и фойерверки, избухващи в небето на Ларио.

Беше тъмно, но бих могла да се закълна, че очите на Нелсън се напълниха със сълзи.

— Медът не е за устата на магаре — прошепнах аз.

— Какво? — учуди се той.

— Нищо. Една фраза, която баща ми каза веднъж и която чак сега разбирам. Означава, че Тереза не знае какво изпуска. Че не те заслужава.

Стори ми се, че се усмихна. Не съм стопроцентово сигурна, защото беше много тъмно, но усетих, че тишината, последвала тези думи, е различна от всяка друга предишна тишина. Някак по-нежна.

— Приятелко… — прошепна Нелсън, но веднага млъкна.

— Кажи.

— Топло е.

— Странно — казах аз. — Навън сигурно е много студено и въпреки това…

— И ти ли си спомни за нощта с белобузите гъски?

Кимнах с глава.

— Нали знаеш, че цял живот се опитвам да намеря някой неизвестен досега вид гъска? — Отново кимнах с глава. — Мисля, че открих такава птица. Ти си avis rara^[2].

— Радвам се, че ти ме откри — отвърнах.

Бих се заклела, че в онзи момент бяхме на крачка да се целунем или може би в паметта ми изниква сцената от „Малката русалка“ на Уолт Дисни, в която тя губи гласа си и за да си го възвърне, трябва да накара принца да се влюби в нея. Може би ни липсваше романтичен „музикален стимул“ — хор от щурци, птици, костенурки и някой рак, които да пеят: „Сега я целуни!“.

Въпросът е, че целувката не се състоя. Продължихме пътя си до кея на „Белведере“ в дълбоко, макар и приятно мълчание. Когато пристигнахме там, Нелсън върза лодката и ми помогна да сляза, защото си даваше сметка, че ми е трудно да пазя равновесие, облечена с дълга рокля и с официални обувки на токчета.

— Сега какво ще правиш? — попитах го аз, без да пускам ръката, която ми беше протегнал.

— Не знам — каза той и сви рамене. — Вероятно ще изчезна от сцената за известно време. Може би ще прекарам лятото в Гренландия.

Една налудничава мисъл се появи в съзнанието ми и аз, прескачайки всякакви задръжки, моментално я превърнах в думи:

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— В Гренландия?

— Ще ми бъде приятно да наблюдавам белобузите гъски в естественото им местообитание — излъгах аз. — И мога да ти помагам за видеокамерата, вече знаеш, че съм страхотен оператор.

Поне успях да разсмея най-тъжния мъж на земята. Изгледа ме от горе до долу. Още държеше ръката ми.

— Говориш сериозно — разбра той.

— Напълно.