Мамен Санчес
Каймакът на обществото (2)

Доста трудно успях да намеря херцогинята, която ме беше придружила в Париж, сред стълпотворението в разкошната й къща в Севиля. Осведомих я за тъжното събитие и тя ми даде точни указания как да стигна до Ноланд Тауърс от летище „Хийтроу“. Обясни ми, че й е невъзможно да присъства на погребението, защото има гости в дома си, но ме помоли да предам съболезнованията й на общата ни приятелка, херцогиня Ноланд.

— Въпреки преклонната му възраст, новината ме изненада. И аз като Кара вече мислех, че Тристан Ноланд е безсмъртен. Но както виждаш, рано или късно на всеки му идва часът — заключи тя печално.

След полета с миризма на къри на Бритиш Еъруейс наехме модерна кола с автоматични скорости, изминахме доста километри по автомагистралата и следвайки указанията на пътеводителя „Мишлен“, поехме по тесен и пълен със завои път, който ни отведе до едно от онези, затънтени в британската провинция, села. Състоеше се от трийсетина еднакви къщи и една търговска улица, на която имаше пъб, банков клон, фризьорски салон и поща. Там купихме пощенска картичка, която изпратихме вкъщи със следния текст: „Скъпи татко, пристигнахме благополучно. Целувки“. Знаехме, че ще стигне в Мадрид много след нас, но ни се стори чудесен жест, тъй като беше възпоменателна картичка за десетата годишнина от сватбата на уелските принц и принцеса, отпразнувана предишното лято, и Даяна изглеждаше много красива.

Попитахме за Ноланд Тауърс собственичката на магазина, приятна осемдесетгодишна жена, и тя ни показа пътя, като начерта с маркер една разкривена линия в пътеводителя ни „Мишлен“.

— Отивате на погребението на херцог Ноланд — досети се тя. — Жалко. Наистина жалко. Прекрасно семейство. Забележителен мъж. Красива къща. Плодородна земя. Превъзходни мармалади. От горчив портокал. От ягоди. От лимони. От сливи. От боровинки…

Когато излязохме от магазина й, тя все още изброяваше видовете мармалад, докато кимаше с глава.

След безкрайно много завои най-после стигнахме целта си. Разбрахме, че това е имението, по вилата с боядисани в бяло стени, покрити с бръшлян, която изникна насреща ни. И разбира се, по табелата, на която пишеше „Ноланд Тауърс“.

— Това сигурно е вилата — отбелязах аз.

— С удоволствие бих живяла във вила — отвърна сестра ми със замечтан вид. — Ще боядисам стените в пастелнозелено, а мебелите в бяло. Ще тапицирам диваните с плат на цветя, в тон със завесите, а спалното бельо ще бъде въздушно, леко… Как се нарича онова, което шведите използват за спане?

— Пухени завивки?

— Не, не пухени завивки. Калъфи с пух.

— Не е ли същото?

По времето преди масовото навлизане на големите магазини за скандинавска декорация имаше известно объркване около спалното бельо: всичко, което излизаше извън рамките на долен чаршаф, горен чаршаф, одеяло и покривка за легло, беше част от един паралелен свят.

— Имам предвид това, което е като пухен анорак, но за легло.

— Спален чувал?

Докато се опитвахме да разрешим екзистенциалните си съмнения, прекосявахме гъста гора от дъбове и букове, чиито листа вече се обагряха в жълто и червено от първите дъждове на настъпващата есен. Денят — дванайсети септември — беше влажен и мрачен. Идеален пейзаж за изискано погребение.

След последния завой на пътя сред мъглата изникна внушителният силует на къщата и зашеметени от нейната величественост, двете със сестра ми не продумахме нито дума, докато не спряхме колата на площадчето пред вратата от ковано желязо, където вече се бяха наредили много други коли със съответните шофьори с вратовръзки.

Сградата — шедьовър на късния барок — беше голяма колкото замъка „Ла Гранха“ и имаше две фантастични кули — именно на тях дължеше името си. От двете страни на главния вход имаше по две колони, високи около десет метра. Градините бяха безкрайни, лабиринтите — ослепително зелени, фонтаните — огромни, ливадите — необятни.

— Но нали са разорени? — учуди се сестра ми, която бях запознала по време на полета с деликатното финансово състояние, в което се предполагаше, че се намира семейство Ноланд.

— Така ми бяха казали.

Тогава осъзнахме, че що се отнася до парите или по-скоро до липсата им, те също като времето са относителна величина, финансовото неблагополучие на семейство Ноланд не можеше да се сравнява с което и да е друго. Придобиваше истинското си измерение само в конкретен контекст и именно с него ни предстоеше да се запознаем.

Застанахме вдясно от вратата и се сляхме с облечените в черно присъстващи. До нас, мълчаливи и тържествени, строени в протоколен ред, се намираха някои от аристократите, чиито лица често се появяваха на страниците на списанието ни издокарани с широкополи шапки и цилиндри или с прекрасни диадеми с диаманти и перли. Сега бяха позагубили присъщия си блясък — траурът и скръбното изражение състаряват много — и беше трудно да ги разпознаем. Въпреки това със сестра ми прехвърлихме имената им наум: сред тях бяха херцозите Глостър, принцовете Майкъл Кент, виконтите Линли, сестрите Митфорд, които образуваха внушителна редица.

Помощният персонал на двореца се нареди от двете страни на пътя; бяха поне четирийсет души в униформа, по двайсет от всяка страна. Внезапно в настаналата тишина прозвуча плющене на камшик.

Тогава се появи катафалка, теглена от два коня, нагиздени с черни пера от марибу. Караше я кочияш с цилиндър, а от двете му страни стояха две момчета, също облечени парадно. Стените на колата бяха от прозрачно стъкло и във вътрешността му, потънал в цветя, се виждаше ковчегът, покрит с плат, на който беше избродиран гербът на фамилията.

Начело на кортежа вървеше Кара, дребна и крехка, с черна шапка и с воал от черна дантела, хванала подръка висок и атлетичен младеж. Изглеждаха много самотни. Много осиротели. Беззащитни и изгубени сред хората.

— Това е Кара. — Посочих я на сестра ми с жест на главата, когато приятелката ми мина пред нас, без да ни види.

— А момчето?

— Предполагам, че е синът на мъжа й.

Коментарът не беше наложителен. Сестрите се разбират без думи. Моята обаче е от онези, които предпочитат да изразяват на глас всичко, което минава през ума им, било то нужно, или не.

— Готино парче — прошепна тя.

Редиците се разтуриха и херцози и принцове, прислужници, селяни, мъже и жени, дошли от четирите краища на британските острови, се смесиха и тръгнаха след зловещата катафалка.

Погребението беше тъжно и мълчаливо. Зейналият срещу черквата гроб, граченето на един гарван, гъстата мъгла, вялата молитва, зловещият звук на кожените ремъци и глухият звук, с който ковчегът се удари в дъното, старите надгробни плочи и зеленият мъх, кашлица, въздишка, подрънкването на звънчетата и пръхтенето на неспокойните коне, звънът на камбаните, прошепнатите съболезнования и стъпките върху чакъла, скръбното шествие на близките приятели, утешаващи вдовицата, преди да се сбогуват с нея с обещанието скоро да я навестят да пият чай.

Дойде нашият ред да се приближим.

— Здравей, Кара — прошепнах аз. — Моите съболезнования.

Прегърнах я. Дадох си сметка колко е отслабнала. Усетих крехките кости, бледата и студена кожа, влажните й бузи. Тя се изненада, като ме видя. Не ме беше очаквала. Стисна силно ръцете ми, давайки ми да разбера, че присъствието ми й вдъхва сили, успокоява я.

— Това е сестра ми — казах.

На връщане шофираше тя. Аз бях много разстроена, за да карам.

— Може ли да знам защо се поклони на Кара?

Сестра ми най-неочаквано се бе хвърлила към вдовицата, опирайки коляно в земята, все едно че се намираше пред английската кралица. Единствено тя от всички присъстващи бе направила този жест на уважение и аз усетих известен присмех в погледите, които си размениха някои от най-видните аристократи. Изражението, изписано на лицето на привлекателния сирак, ме накара да пламна от срам. За втори път ни гледаше така. По време на погребението, точно в момента, в който хвърлиха първата лопата пръст върху ковчега, от мен се изтръгна жално хлипане. Дискретно, тихо, но неуместно. Младият Ноланд ме бе пронизал с огромните си зорки очи. Като граблива птица в полет той беше съзрял присъствието на два елемента, които не пасваха на общата картина. Кои бяха тези хлапачки, явно чужденки, които никога не беше виждал, но които изглеждаха толкова опечалени от смъртта на баща му?

Нелсън Ноланд не обичаше изненадите. С изумителна педантичност беше планирал до най-малката подробност погребението на баща си. Знаеше например че по това време на годината слънчевата светлина пада полегато над замъка точно в пет следобед; че конете трябва да бъдат нахранени поне четири часа преди началото на погребалната церемония, за да се избегнат нежелани изхождания, и че на страничната площадка има достатъчно място за паркирането на стотина коли.

В джобчето на сакото си тази сутрин беше сложил бяла ленена кърпичка, на която бяха избродирани инициалите му. Бе му се сторило проява на добър вкус, също като черната вратовръзка и новите обувки, но осъзна практическата полза от нея едва когато чу тъжния звън на камбаните и усети смътно желание да кихне. Тогава си даде сметка, че е на път да се разплаче.

Всичко беше предвидил Нелсън Ноланд, но не и този смущаващ порив. Както и жалния хлип, който чу в същия момент и който за негов късмет го спаси от позора да се разплаче. Би трябвало да ми е благодарен, мисля си аз, вместо да ме пронизва с поглед, както го направи.

— Не знам — оправда се сестра ми. — Просто ми дойде отвътре. При цялата тази церемониалност си помислих, че съм на погребението на кралицата майка.

На своите деветдесет и две години Елизабет Боулс Лайън, кралица на Англия и последна императрица на Индия, бе запазила същия несломим дух, който показа по време на царуването на мъжа си. Винаги усмихната, жива и забавна, тя неочаквано се появяваше на конните надбягвания, пиеше джин с „Дюбоне“, лед и лимон, шегуваше се на висок глас и организираше великолепни празненства в градината на Кларънс Хаус. Въпреки че се радваше на желязно здраве, отговорниците за протокола от години предвидливо репетираха погребението й. Всяко лято за забавление на туристите батальон войници дефилираха в околностите на абатство Уестминстър със сериозно и скръбно изражение, сякаш наистина придружаваха тленните останки на обожаваната Лилибет, докато тя, подозирам, е вдигала наздравица за себе си. Всъщност много от тези толкова загрижени интенданти напуснаха този свят много преди нея. Макар че през онази есен на деветдесет и втора никой не можеше да предположи, че на кралицата майка оставаха още десет прекрасни години живот.

Не знам как тя го е приемала. Честно казано, аз щях да се впечатля много от гледката на собствения ми погребален кортеж, минаващ под прозорците на къщата ми. Може би тя го е приемала с хумор и дори е канела приятелите си да гледат от балкона; сигурно е нареждала на верния си иконом да им сервира шери и въоръжени с бинокли за опера, са се наслаждавали на спектакъла, сякаш се намирали в Севиля и гледали преминаването на статуята на Богородица по улица „Сиерпес“.

— Англичаните са толкова жестоки — изтърси внезапно сестра ми.

— Защо го казваш? — учудих се аз.

— Заради приятелката ти Кара — отвърна тя. — Знаеш ли, че я гонят от дома й?

Сестра ми притежаваше невероятната способност да научава всички интимни тайни на хората около нея. Това е дарба. Вид хипнотична сила, която принуждава човека пред нея да разголи душата си. Не знам как го прави, но съм присъствала на забележителни случаи. Има изключителна памет и не забравя нито едно лице, нито едно име, нито едно нещастие.

— Проведох много интересен разговор с една от прислужниците в къщата. Каза ми, че според закона имението го наследява новият херцог Ноланд, в случая синът на херцога, и следователно her ladyship^[1], с други думи, приятелката ти Кара, трябва да го напусне незабавно. Още утре.

Докато говореше, шофираше доста небрежно по онези ужасни пътища. Започвах да се изнервям. Пътят беше твърде тесен за две коли, така че ако насреща ни се зададеше някой, щяхме неминуемо да станем жертва на печално произшествие, и баща ни, съкрушен от преждевременната ни смърт, щеше да има още един повод за отчаяние. „Колко бях прав! — щеше да извика той. — Толкова прав!“ И щеше да удари с юмрук по масата, както правеше, когато истински се ядосаше.

— Тази сутрин, докато е било бдението на покойника, някои членове на персонала в двореца са опразвали гардеробите и са прибирали в сандъци вещите на Кара. Дори направили опис на това, което опаковали, за да не допуснат да изчезне някоя ценна семейна вещ. Може би не си забелязала, но зад къщата имаше камион за преместване с широко отворени врати и група хамали товареха в него кашони. Утре в Ноланд Тауърс няма да остане и следа от херцогинята.

— Внимавай при завоя.

— Може би щеше да е различно, ако тя беше майка на момчето, но не е, както знаеш. Кара се омъжила за херцог Ноланд през деветдесета година. Била много по-млада от него, италианка, без титла и богатство. Преди това била омъжена за един импресарио от Милано, симпатичен и бонвиван, но не особено богат, който след смъртта си я оставил в доста затруднено положение. Когато се сгодила за Ноланд, всички заподозрели, че Кара е златотърсачка, че сватбата ще й донесе големи облаги. И наистина през тези три години живяла като кралица. Непрекъснати приеми, пътувания. Сега трябва да се изчака отварянето на завещанието, за да се разбере дали приятелката ти е направила добра сделка.

— Насреща идва трактор. Виждаш го, нали?

С едно завъртане на волана се озовахме в дясната канавка. Тогава си дадох сметка, че сестра ми от известно време е карала в платното за отсрещно движение. Беше започнало да вали и близо до пътя, през мъглата, забелязахме някакво заведение. Решихме да спрем да пием чай. И двете бяхме премръзнали. Усещахме странен студ, който проникваше до костите ни.

На входа на заведението се виждаше живописна табела, на която бяха изобразени корона, герб и лъв. В задната част имаше градина с дървени маси и пейки, и перила, отделящи я от гората, през която течеше поточе. Мисля, че видяхме гъски. От прелетните.

Беше студено, затова влязохме вътре и седнахме в един ъгъл до камината. Аз си поръчах чай и crumble^[2] от ябълки. Сестра ми каза, че не иска нищо, но после изяде половината от сладкиша ми.

Минаха много години, но още си спомням вкуса на ябълковия сладкиш в онова крайпътно заведение. Всяко парченце сякаш се разтапяше в устата. Можех да различа сладостта на карамела, леката кисела сочност на плода и топлия привкус на канелата, всичко, смесено в едно цяло, топло и пухкаво, насищащо и едновременно с това пристрастяващо, изпращайки сигнала за наслада директно в ума, преди да се разпръсне из стомаха и да покрие стените му с маслото от раздробената маса.

— Слушаш ли ме? — Сестра ми ме гледаше със свити вежди, докато поднасяше към устата си препълнена лъжица с плод. — Казвах ти, че попитах момичето какви са отношенията между Кара и доведения й син. Сви рамене. Даде ми да разбера, че отношенията им са хладни, но коректни. Както ми обясни, виждали се много рядко. Знаеш как възпитават богаташките деца в Англия — на седем години ги пращат в пансиона на някой реномиран колеж, после за известно време в Швейцария и след това право в университета. Връщат се вкъщи чак когато трябва да получат наследството си.

— Предполагам, че има всякакви — възразих аз. — Макар в случая да ми се струва разумно, че Кара не общува много с доведения си син. Те са напълно противоположни. Той е толкова сериозен, толкова сдържан, а тя е толкова жива, екстровертна. Предполагам, че момчето никак не се е зарадвало, че баща му отново се жени на осемдесет години. Самата мисъл сигурно го е отвращавала. Представял си ги е заедно в леглото. Каква противна сцена! Защото Кара е италианка с гореща кръв. Поне в писмата си.

— А той е по-задръстен и от дон Флоренсио.

Дон Флоренсио беше свещеникът в училището на монахините, където бяхме учили и двете. Единият му крак беше по-къс от другия вследствие на детски паралич и за да скрие накуцването, носеше ортопедична обувка с десетсантиметрова подметка. Когато ходеше, вдигаше особен шум, сякаш се плъзгаше, който разсейваше вглъбеността на молитвата. Имаше също много грозна брадавица отстрани на носа и черна, права и сплескана на черепа коса. Говореше бавно. Произнасяше проповедите си с превзетия тон на старите провинциални хроникьори, използвайки толкова остарели думи, че сякаш общуваше чрез един мъртъв и забравен език. Не беше лош човек, напротив. В енорията си в предградието решаваше тежки проблеми на социална изолация, насилие и търговия с наркотици; времето, което прекарваше в училището ни, сигурно за него е било същото, което беше за нас междучасието.

Тъкмо си припомнях злочестата фигура на дон Флоренсио, когато вратата на заведението се отвори. Навярно съм имала адски глупаво изражение, защото сестра ми, която седеше с гръб към улицата, се обърна заинтригувана, за да види кой влиза.

Нелсън Ноланд, метър и деветдесет, с елегантен смокинг, с черна вратовръзка, с бяла кърпичка с избродирани инициали, с мокри от дъжда рамене и разрошена коса, се приближи до бара, без да погледне към ъгъла ни до камината, и поиска една халба, от големите, която изпи на три глътки. После седна на едно високо столче, захлупи лицето си с ръце и заплака.

Със сестра ми се спогледахме с очи на риба, която е захапала стръвта и знае, че животът й свършва. Дори леко отворихме уста, сякаш не ни достигаше въздух. Нелсън Ноланд току-що се бе сринал пред очите ни. Раменете му се тресяха от риданията и собственикът на заведението, застанал от другата страна на тезгяха, се опитваше да го успокои, като го потупваше по гърба, сякаш удряше барабан. Издуха си носа с кърпата за бърсане на чаши. И още повече се срина.

Сестра ми вече се беше изправила, готова да се приближи до него и да го прегърне, когато аз я сграбчих за ръкава на сакото и я спрях навреме.

— Да си вървим, преди да ни е видял — прошепнах.

Има нещо на този свят, което се нарича емоционална интелигентност. Това е вродено умение, което се състои в идентифицирането, разбирането и управляването на емоциите по начин, който да улесни отношенията с другите. Този, който притежава тази дарба, разпознава с лекота човешките чувства, той е съпричастен и състрадателен, способен е да слуша и да се обвързва с чуждото страдание. Смятам обаче, че също е важно да умеем да владеем импулсите си, колкото и доброжелателни да са те. А точно в това сестра ми не я бива.

— Как така ще си тръгваме! — тросна се тя. — Не виждаш ли, че момчето е съсипано?

Избутах я грубичко към вратата. Минахме зад гърба на Нелсън Ноланд и излязохме на мократа улица. Оставихме го сам да ридае като дете. Както той беше решил да се изправи срещу мъката си.