Мамен Санчес
Каймакът на обществото (19)

В десет часа в петък, четвърти юни, станах от болничното си легло с толкова заплетена коса, че се наложи майка ми внимателно да я разреше с четка с едри зъбци. Краката ми трепереха, а главата ми се въртеше. Бях обаче изпълнена с решимост да свърша работата си като робот. Като безжизнен робот, програмиран да отиде, да види и да победи.

— Наистина ли се чувстваш добре? — попита сестра ми в таксито на път за летището, гледайки ме с отвращение. — Бледа си като призрак, със сенки под очите, кльощава, погрозняла.

— Благодаря — отвърнах. — За сметка на това ти изглеждаш фантастично.

— Бях на фризьор.

— Забелязах.

Прокара ръка през косата си и каза:

— За всеки случай.

Нямаше нужда да я питам какво иска да каже с това идиотско „за всеки случай“. Беше достатъчно да видя отнесената й физиономия. Сестра ми се надяваше да срещне Бруно Контадино. Дори си беше лакирала ноктите.

— Мислиш ли, че са го поканили? — въздъхна тя, без да го назове. Знаеше, че колкото и да се възмущавам от поведението й, не можех да повиша много гласа си.

— И какво, ако е поканен? — отвърнах ядовито. — Може би ще се натиска с младоженката в тоалетната.

— Колко цинична си станала — обиди се тя и не обели дума дълго време.

Мълчанието й ми позволи да се замисля за положението й. Може би тя наистина вярваше, че е намерила сродната си душа и не смяташе да се предаде без бой. Или пък, също като мен преди няколко месеца, започваше да възприема изневярата като един нелош вариант.

В случай че сестра ми се омъжеше за него — което беше малко вероятно — щеше ли да се примири Бруно и Тереза да продължават да се виждат скришом? Щеше ли да се прави, че не знае?

Перспективата, която се очертаваше пред двете ни, беше твърде неприятна — аз щях да стоя във вилата, хранейки се с трохите любов, които Нелсън щеше да ми подхвърля, а тя — в шатото, очаквайки със страх момента, в който Бруно щеше да замине за Рим, „за да се види с приятелите си“. Щяхме да бъдем като слънцето и луната — когато аз щях да се радвам, тя щеше да тъгува. Щяхме да си звъним по телефона.

— Съпругът ти кога смята да замине отново за Италия? — щях да питам аз с надеждата, че тя ще ми отговори: „скоро, много скоро“.

— Когато твоят любовник разреши на жена си — щеше да ми отговори троснато тя.

— Ще ми заемеш ли за няколко дни неглижето си от „Перла“?

— Невъзможно. Цялото е изпокъсано.

Болният ми мозък измисляше зловещи диалози и водевилни ситуации, в които всички се събирахме на Бъдни вечер и се разминавахме по коридорите на къщата по бельо, съставяйки математически комбинации на двойки от пет елемента.

Повърнах в самолета, което не ме учуди.

— Не ми казвай, че си добре, изглеждаш ужасно — съжали ме сестра ми.

И рамо до рамо, докато самолетът се снижаваше към летището на Милано, двете споделихме, като две глупачки, общата си любовна мъка.

После избърсахме сълзите си в многобройните формуляри, които трябваше да попълним. Пътуването с прожектори, дифузни чадъри и цветни екрани е по-трудно, отколкото да се запишеш в американски университет. Роякът от фотографи, които ни придружаваха (винаги съм харесвала термина „рояк“, отнасящ се до тълпа фотографи), размахваха документи и квитанции, за да докажат, че оборудването не е било откраднато и че разполагаме с надлежните разрешения за работа. Митничарите отвориха моя куфар и куфара на сестра ми, защото, както те казаха, били подозрително големи и тежки. Когато видяха новите ни тоалети, не можеха да повярват на очите си. За щастие този път носехме фактурите от скъпите бутици на улица „Ортега-и-Гасет“ и избегнахме мъчителната ситуация, която преживяхме на митницата на лондонското летище.

Тъкмо си припомнях този епизод, когато в далечината ми се стори, че виждам самия господин Карсън, облечен с идеално ушит костюм и с модерни слънчеви очила. Когато забелязах, че въпросният господин носи тежък калъф за костюми на „Джийвс & Хокс“, в мен не остана никакво съмнение в неговата самоличност. Запътих се към него истински зарадвана. Когато се приближих, си дадох сметка, че е с няколко години по-млад, отколкото бях преценила в деня, в който се запознах с него в магазина му на Савил Роу. Беше красив, с тен, придобит на някое екзотично място по време на великденските празници. Забелязах, че косата му не е толкова тъмна, колкото я помнех, и че върху квадратната му челюст имаше начеваща брада, която му придаваше изключително интересен вид.

— Мистър Карсън! — извиках аз, когато се намирах на четири-пет метра разстояние. Той се обърна, позна ме и учуденото му изражение се превърна в приятна усмивка.

— Това сте вие! — възкликна той.

— Пак се срещаме на летище — казах аз — но не се тревожете, този път не съм в беда. Вие също идвате за сватбата на херцог Ноланд, нали?

— Как се досетихте? — пошегува се той, имайки предвид обемистия багаж, който носеше.

— Много сте натоварен! — отбелязах. — Наела съм кола с десет места. Нали знаете, за фотографите, за сестра ми и за мен, и…

— Значи и сестра ви е тук, престъпницата! — прекъсна ме той развеселено.

— Да. Не можем една без друга — казах аз. После му предложих единственото свободно място в колата ни, както и място за костюмите му в огромния багажник.

— Благодаря ви от сърце — отвърна той — но съм решил въпроса с превоза. В „Белведере“ ли ще отседнете?

— Да. Ще ви видя ли там?

— Разбира се. Доколкото знам, всичките стаи са резервирани за гостите на господин Троти. Ще бъде забавно.

Наместихме се в микробуса, който ни чакаше на изхода на летището, и тъкмо когато щяхме да се включим в магистралата, отляво ни задмина като стрела бяло открито порше 911 турбо, също като онова, което караше злата Мелиса в сериала „Фалкън Крест“, с Уилям Карсън на волана.

Понечих да го поздравя през стъклото на прозореца, до който бях седнала, но внезапно ми стана неловко и предпочетох да се скрия зад книгата, която четях — „Хроника на една предизвестена смърт“.

Болидът на Карсън изчезна от погледа ми, преди да успея да събудя сестра ми, за да потвърди това, което виждаха очите ми. Започнах да си мисля, че всичко това е плод на разстроеното ми от наркотиците съзнание (имам предвид антибиотиците, антипиретиците и аналгетиците), но когато стигнахме в хотела след безкрайни завои, забелязах, че бялото открито порше е паркирано до входната врата, което доказа, че миражът е бил реален.

Когато излязохме от автомагистралата и поехме по второстепенните пътища, пред очите ни се разкри едно от най-прелестните кътчета на света. Природата наоколо беше толкова красива, че дъхът ми спираше, а очите ми се замъгляваха от удивление. Вече казах, че пътят беше тесен, криволичещ и много опасен. Минавахме през села със стръмни калдъръмени улички, а в едно от тях трябваше да отбием по козя пътека, защото пороят бе съборил една много стара къща и отвън се виждаха мебелите и картините. Вдясно от нас, между короните на кестените, от време на време съзирахме искрящите сребристосини води на езеро Комо. Хоризонт с преливащи се цветове, изкачващи се до небосвода. Килим от лимонови и портокалови дървета, акации, мушмули, череши, отрупани с плодове, смокини и лозници.

Вляво се издигаха все още заснежените планински върхове, от едната страна Италия, от другата — Швейцария, с алпийските си селца, пасящите крави, градините и кацналите нависоко църкви.

Брегът на езерото беше осеян с най-разкошните вили, които човек може да си представи. Всяка от тях си имаше каменен кей, от който се стигаше до хладната и прозрачна вода, в която човек можеше да поплува или да се разходи на борда на канута, лодки с гребла, платноходки и великолепни моторници, които от време на време нарушаваха тишината в долината с грохота на триста конски сили и прекосяваха езерото от север на юг или от изток на запад, оставяйки след себе си пенлива следа, подобна на следата, която оставят самолетите в небето.

Пътуването щеше да е приятно, ако не беше сестра ми, която забиваше нокти в ръката ми при всеки завой на пътя, или се кръстеше, когато се разминавахме с друга кола, сякаш всеки момент щяхме да загубим живота си. Разговорите на висок глас и смеховете на фотографите също не ми помагаха да се отпусна, защото надвишаваха многократно децибелите на моя уокмен „Сони“ и гласовете им се смесваха с гласа на Ленард Коен в една неприятна полифония.

Най-после към седем вечерта пристигнахме в хотел „Белведере“, където, както казах, разпознах колата на мистър Карсън. Посрещна ни една много любезна италианка на име Фабриция, която ни заведе направо в стаите ни, без да се налага да минаваме през рецепцията — бяхме част от групата гости на семейство Троти и се ползвахме със специално отношение.

— По желание на семейство Троти имам удоволствието да ви поканя да вечеряте на верандата заедно с останалите вип гости.

— Колко любезно! — каза сестра ми, приемайки поканата от името на двете.

Подозирам, че дълбоко в себе си се е надявала да срещне Контадино под глицинията, иначе нямаше да настоява толкова. Дори коленичи, за да ме помоли да отида с нея в ресторанта, защото умирала от желание да вкуси на лунна светлина, под звездното небе на Ломбардия, в това прекрасно уединено кътче, паста с песто или с доматен сос или някое от онези кулинарни вълшебства, които италианците приготвят с такова майсторство.

— Това, зеленото, което малко горчи, се нарича рукула — обясни ми тя с пълна уста. Двете бяхме седнали на маса, осветена само от една свещ, след като аз отстъпих и удовлетворих каприза й да слезем да вечеряме.

За пръв път опитвахме този вкусен зеленолистен зеленчук, който така добре се съчетаваше с пармезан и с бразеола^[1] и който още не беше стигнал до нашата страна, където, от друга страна, вече бяхме включили новозеландското киви в средиземноморската ни диета.

Аз стоях нащрек, в случай че се появеше Бруно Контадино, защото малодушната ми сестра като нищо можеше отново да попадне в мрежите му. За щастие нямаше такава опасност. Бруно не беше сред тристата сътрапезници.

Когато започнаха да сервират десерта, Томасо Троти и Кара Ноланд се появиха да ни поздравят в качеството си на кумове, съответно на Тереза и Ноланд. Обиколиха верандата, хванати под ръка, като се спираха за няколко минути при всяка маса.

Помислих си, че ако продължават да показват публично близостта си, ще остана без следващата си гореща новина — тази за годежа на петдесетгодишните влюбени. Кара сякаш отгатна мислите ми, защото ми намигна отдалече и ми посочи скришом годежния пръстен, който беше завъртяла така, че брилянтът да не се вижда. После дойде при масата ни, помоли сервитьора да й донесе стол и седна да побъбри с нас.

— Ще бъде най-страхотният репортаж в историята на списанието ви — увери ме тя, докато гризеше една солета от панерчето ни за хляб. — Вила Троти е украсена фантастично за сватбата. Прилича на вълшебна градина, цялата в светлини и покрита с бели цветя. Масите вече са сложени под навеси, които напомнят корабни платна, а галерията изглежда приказно — осем лампи от планински кристал висят от тавана, а колоните са покрити с бръшлян. А какво да ви кажа за параклиса! Ще осветят витражите отвън, за да не се изгуби ефектът от цветовете, които са толкова красиви привечер. Тереза ще облече булчинската рокля в къщата и ще отиде пеша по пътя през градината до църквата. Нелсън ще я чака пред олтара. Когато тя пристигне, камбаните на двете камбанарии ще забият едновременно. Ще бъде невероятно!

— В колко часа могат да отидат фотографите? — попитах делово аз. — Трябва да бъдат на място поне три часа по-рано, заради светлината, нали знаеш.

— Кажи им в пет.

— Добре. Ще отида с тях и после ще се върна, за да се преоблека.

— Какво ще облечеш?

— Модел на „Блумарин“.

— От Милано ли го купи? — попита тя, сякаш можех да избирам от коя европейска столица да си купувам дрехите. — Бутикът на улица „Спига“ ми е любимият — каза тя. — Приятелки сме с Ана. Бяхме съученички в Капри.

— Говориш за Ана Молинари?

— Същата. Невероятна жена. Майка й Одет беше приятелка с моята майка. Двете бяха от Модена. А мъжът й Джанпаоло е божествен.

— Бруно Контадино поканен ли е на сватбата? — прекъсна ни нетърпеливо и нетактично сестра ни.

Кара потръпна — и двете забелязахме това — когато чу името на Бруно.

— Кой? — попита тя с привидно безразличие.

— Никой — побързах да й отговоря, като в същото време сритах крака на нетактичната ми сестра под масата.

— Имаш предвид сина на Джангуидо Контадино, адвоката?

— Да! — възкликна сестра ми, сякаш не беше усетила ритника ми под масата.

— Познавате ли го?

— Приятел е на сестра ми — отвърнах.

— Този Бруно има много приятели — отбеляза тя. — Твърде много.

Взе нова солета от панерчето за хляб и я счупи на две. Усмихна се.

— Да. Поканен е.

По дяволите. Тези две думи бяха достатъчни, за да прекъснат връзката на сестра ми с реалността. Замълча и се загледа с унесено изражение в отражението на луната върху повърхността на езерото. А аз забелязах, че това не се изплъзна от вниманието на Кара. Тя ме погледна и сбърчи вежди, а в отговор аз свих рамене.

Томасо Троти се появи и спаси положението. Кара ми го представи, горда със завоеванието си, като привлекателния и галантен синьоре Троти, баща на Тереза. Кълна се, че замалко щях да му се поклоня.

Имаше осанка на артист, вид на победител. Беше рус като дъщеря си, със светли очи и се усмихваше също като Робърт Редфорд в „Неприлично предложение“. От джоба на сакото му се подаваше копринена кърпичка. Около врата си носеше елегантна вратовръзка, а костюмът му беше достоен за „Джийвс & Хокс“.

Стори ми се мил човек. Дожаля ми за него — представих си как трябва да понася ежедневно капризите на дъщеря си. Поздрави ни сърдечно, пожела ни приятно прекарване в „Белведере“ и ни насрочи среща на следващия ден, точно в осем, във вила Троти.

Направи ми приятно впечатление това, че в нито един момент не спомена причината, поради която бяхме там, и се държа с нас със същата любезност като с останалите гости. Всъщност Кара ни беше представила само с имената, без да намекне за професионалния ангажимент, който ни беше завел там. Беше му казала: „Това са мои приятелки, Томасо, две прекрасни момичета. Живеят в Испания“. Благодарих й за това. Аз също я смятах за добра приятелка. Изпитвах към нея искрена симпатия.

След вечерята заведох сестра ми в стаята. Забелязах, че още е отнесена и поруменяла от вълнение.

— Напомням ти, че Бруно Контадино е мръсник — подхвърлих аз, преди да угася нощната лампа.

— Да, но утре любовницата му се омъжва — въздъхна тя. — Спомни си какво казва татко — до сватбата всичко е позволено. Но после нещата се променят. Вече няма място за глупости. — Сигурно осъзна какво въздействие оказват думите й върху душевното ми състояние, защото тихичко ме попита: — А ти как се справяш?

Престорих се, че спя, за да не й отговоря, че сърцето ми е разбито, че сълзите ми напират в очите, че душата ме боли, че тялото ми е вледенено и че на следващия ден точно в осем със сигурност ще умра от мъка пред перспективата да загубя Нелсън завинаги.

„Вече няма място за глупости“ — беше казала тя и беше права. Уважавах и защитавах тайнството на брака и знаех, че колкото и да си фантазирам, представяйки си тайни срещи във вилата в имението Ноланд Тауърс, никога не бих имала нищо общо с женен мъж, независимо от болката, която щях да изпитвам при мисълта, че любовта на живота ми е обвързан завинаги с една недостойна жена. Освен това деветата божия заповед според катехизиса на католическата църква гласеше: „Не пожелавай жената на ближния си“, и тази фраза, пренесена от майка Саграрио в реалността на нас, послушните й ученички, означаваше, че ни е забранено да гледаме женените мъже, да мислим за тях и да ги пожелаваме дори ако са киноактьори или рок певци.