Мамен Санчес
Каймакът на обществото (18)

Позабравихме любовните си разочарования благодарение на „Пауър Бук“ на „Епъл“ — които трябваше да се научим да обуздаваме, сякаш беше състезателен кон — и на лавината от работа, която ни затрупа във връзка с организацията на репортажа.

В продължение на няколко дни се превърнахме в своеобразно туристическо бюро, заело се с трудната задача да прехвърли в Италия трима фотографи и четирима помощници заедно с тежкото им, много скъпо и крехко оборудване.

Също поискахме от хотела да ни предостави таксиметрово обслужване с водни таксита, с които да се придвижваме бързо по езерото — тесните и криволичещи пътища бяха твърде опасни — и да избегнем всеки непредвиден случай, който би ни забавил да предадем материала навреме.

Лентите със снимки щяха да отпътуват с първия сутрешен самолет — вече бяхме наели един куриер, готов да не затвори очи цяла нощ — а текста щях да го изпращам аз чрез магическите мрежи на интернет преди зазоряване.

Благодарение на съветите и финансирането от страна на баба ни си купихме елегантни тоалети, за да бъдем на ниво в сватбения ден, когато щяхме да бъдем заобиколени от най-бляскавите жени на планетата. Както и обувки, чанти, слънчеви очила и дори електрическа маша за къдрене.

— Смяташе ли да подарите нещо на младоженците? — внезапно попита баба ни, застанала пред витрината на един много скъп магазин за декорация, прочута с бронзовите си фигури. — Би трябвало по някакъв начин да благодарите за честта, която ни оказват, като ни позволяват да публикуваме репортаж за сватбата.

Надникнах и аз във витрината. Боен бик? Впряг андалуски коне? Тогава забелязах малка фигура, поставена в един ъгъл. Беше забавна. Представляваше ловен пост, с пушка, подпряна на празно столче, и връзка яребици, окачена на една кука. И най-интересното — един английски сетер, седнал на задните си крака, нетърпеливо очакващ завръщането на стопанина си.

— Какво ще кажете за това там?

Изпратихме го на Нелсън Ноланд в красива синя кутия от картон, увита в копринена хартия, и си представих физиономията на Нелсън, когато я отвореше. Щеше ли да си спомни за желанието ми да го придружавам по време на дългите му нощи на бдение в очакване да се появят белобузите патици?

Признавам, че по онова време бях изгубила всяка надежда да спечеля сърцето на херцог Ноланд. Оставаха точно петнайсет дни до сватбата и положението беше повече от плачевно — след злополучния ни разговор под сянката на липата единствените новини, които имах за него, бяха онези, които получавахме от информационните агенции и които не бяха никак обнадеждаващи.

Един ден донесоха снимки, направени през витрината на магазина на „Джийвс & Хокс“, на които, макар и от кос ъгъл, се виждаше как младоженецът пробва фрака си, и с изненада установих, че жилетката е в оригинален светлобежов цвят. Имаше и снимки на Тереза Троти, излизаща от ателието на Валентино, придружена от Кара Ноланд и с грейнало от щастие лице.

Информационната агенция съобщаваше, че двете ще бъдат облечени от един и същ моден дизайнер и че отношенията им са повече от добри. „След смъртта на майка й, незабравимата Валерия Висконти, Тереза, изглежда, е намерила в мащехата на бъдещия си съпруг своя най-добър съюзник“ — гласеше текстът.

Друг ден италианските папараци успяха да снимат от хеликоптер приготовленията във вила Троти — десетки души вече работеха неуморно по подредбата на градината и строяха красива арка, покрита с рози, в края на кея. Можеха да се различат някои подробности като романтичното осветление на дърветата по пътя до двойната библиотека или цветята, висящи от балконите.

Тереза ми се обаждаше от време на време по телефона в редакцията, за да ме пита за абсурдни неща или за да ме предупреди за някои от гостите си. Имаше няколко италиански политици, които „биха предпочели“ да не се появяват на нито една снимка, и двама джентълмени, които молеха да не бъдат снимани с придружителките си, за да не си създадат неприятности с жените си. Разговорите ни обикновено бяха хладни и неприятни.

— Бихме искали да снимаме младоженката по време на приготовленията, например докато й правят прическата или й слагат воала.

— Какъв воал?

— Извинете, но мислех, че ще има воал — защитих се аз.

— Само че няма да има. И престанете да мислите това или онова.

В действителност не изглеждаше много щастлива. Не беше от типичните младоженки, нежни и изпълнени с романтични очаквания. Правеше по-скоро впечатление, че всичко, свързано със сватбата, й досажда. Било й писнало от цялата тази суматоха и от папараците, които я преследвали — така ми каза, преструвайки се на жертва.

Смръщеното й лице често се появяваше на кориците на списанията, но винаги смекчено от ласкавите заглавия, които изтъкваха неоспоримата й красота, елегантността й, шика и блясъка й. Приличала на някогашните кинозвезди, имала очите на Грейс Кели, устните на Мерилин и косата на Лана Търнър. Била младоженката на века.

За нейно съжаление, на 19 май, когато всички говореха само за сватбата й, друга жена — много по-обаятелна и прочута от Тереза Троти, както твърдяха някои публикации — й отне първенството: Жаклин Кенеди, вдовицата на Америка, издъхна в дома си в Манхатън и целият свят отклони поглед от Италия и го насочи към Ню Йорк.

Телефонът вкъщи зазвъня в четири и половина призори. Пронизителният звук събуди всички, но никой не се стресна, защото същата вечер, преди да си легнем, знаехме, че на Джаки й остават часове или минути, че вече е в кома, че децата й не се отделят от леглото й и че Пето авеню подготвя траур за следващия ден.

Баща ми, облечен с кашмирения си халат — коледен подарък от баба ми — вдигна слушалката, каза „ало“ със спокоен глас, после два пъти „да“ и когато затвори телефона, забеляза кръга от пижами, които го гледаха от вратата.

— Току-що е издъхнала — каза той, без да произнесе името на покойницата.

— Може ли да напиша новината? — предложих аз, вече напълно будна и готова за работа.

Баба ми, която винаги имаше кърпичка подръка, избърса сълзите си и сестра ми — кралицата на емоционалната интелигентност — я отведе до креслото, за да излее мъката си удобно.

Факсът, този мълчалив член на семейството, внезапно се съживи и започна да бълва листове хартия, вдигайки невъобразим шум.

Майка ми за пръв път изключи слушалките от портативното си радио и ни позволи да слушаме Би Би Си. Новината беше прекосила океана и беше стигнала до английските брегове. Испанските радиостанции закъсняха с пет минути да излъчат новината, която вече знаехме.

— Главният редактор ще напише материала — обясни ми баща ми — но ти можеш да му помогнеш с документацията. Събери цялата възможна информация и на сутринта му се обади и се постави на негово разположение.

— На вашите заповеди, капитане — казах аз и му отдадох чест.

— Останалите, по леглата — нареди той. Минаваше пет сутринта и в този час нищо не можеше да се направи, за да се облекчи работата на следващия ден.

Приготвих си кафе, помолих майка ми да ми заеме радиоапарата си, седнах до факса пред новичкия си лаптоп и почти в реално време научих подробностите около тази очаквана смърт.

Джаки напуснала болницата предния ден, защото искала да умре в леглото си, заобиколена от децата си и държейки ръката на последния си спътник, Морис Темпълсман. Дискретно, в уединение.

Нанси Тъкърман, близка приятелка и говорителка на семейството, излезе пред тълпата от журналисти и туристи, събрали се пред входа на номер 1040 на Пето авеню и с треперещ глас, който успях да чуя през вълните, произнесе страшните думи: „Току-що почина Жаклин Кенеди Онасис“, и веднага след това добави през сълзи: „Сякаш заспа… заспа завинаги“.

Записах всичко това в тетрадката си, пълна с бележки, впечатления, подчертани изречения и свободен превод. Рано сутринта, още преди да пристигне главният редактор, аз вече го чаках пред кабинета му с огромно досие с бележки.

— В колко часа е починала?

— В десет и петнайсет нюйоркско време.

— Кой е бил при нея?

— Децата й, разбира се, Каролайн и Джон-Джон, които не са се отделяли от нея от месеци. И девер й Едуард Кенеди, и приятелката й Нанси, разбира се, както и бижутерът Темпълсман, какъв дискретен джентълмен. А сутринта са видели да влиза Джордж Бардс, свещеникът от енорийската църква на йезуитите, която е на няколко пресечки оттам, и още е вътре. През целия ден къщата тънела в тишина, със спуснати пердета. Знаеш ли, че апартаментът има петнайсет стаи? И че от всички тях може да се види Сентръл Парк?

— Добра работа, момиче — поздрави ме шефът ми след разпита, на който ме подложи и който приличаше повече на устен изпит, отколкото на обмен на информация. — Напиши ти частта за траурната церемония и ще го подпишем заедно. Искаш ли?

Той беше светило. Във факултета по журналистика четяха материалите му. Прекланяха се пред него. А аз бях най-привилегированата начинаеща журналистка на земята.

— Как така ще го подпишем заедно, шефе!

Той обаче настоя, направи ми място до себе си и тази хроника, написана от двамата, бе публикувана с името ми след неговото.

Когато пристигнаха снимките от траурната церемония в черквата „Сейнт Игнас“ и от погребението в гробището „Арлингтън“ пред вечния огън, до съпруга й, незабравимия президент, и до двете й починали бебета Арабела и Патрик, и видяхме опечаленото лице на Джон-Джон, по онова време красив офицер, който никога не е бил толкова привлекателен, колкото в онази сутрин, когато слизаше по стълбите на храма, прегърнал сестра си Каролайн, след тленните останки на майка им, баща ми взе решение да ускори издаването на броя.

Беше понеделник, 23 май. Бяха украсили махагоновия ковчег с папрат, върху който бе оформен кръст от бели цветенца. Каролайн коленичи, за да постави една роза върху ковчега, а Джон-Джон изпрати въздушна целувка. Тази снимка поставихме на корицата на специалния ни брой.

В сряда списанието беше в павилионите, а в четвъртък — в домовете на стотици хиляди читатели. В събота получих дълго писмо от Кара.

„Пиша ти все още със сълзи в очите“ — признаваше тя и си я представих, седнала в апартамента й в Лондон, подбирайки думите и запечатвайки ги върху хартията от „Скриптум“ с виолетово мастило и изискан почерк.

Кара беше изляла душата си върху пет листа, изписани и от двете страни. Започваше с един неправдоподобен разказ за деня, в който срещнала случайно Джаки Кенеди в морския клуб на прочут хотел в Порто Черво. „Беше там инкогнито — пишеше тя — облечена в нещо като кафтан и с огромни слънчеви очила, които прикриваха половината й лице. Но аз съм добра физиономистка и веднага разбрах коя е тази толкова изискана дама. Въпреки индийския тюрбан и босите й крака, стилът и личността на Джаки бяха неповторими. Поздравих я, сякаш бяхме стари приятелки — знаеш, че понякога съм доста спонтанна — и тя прие поканата ми да изпием по едно разхладително питие. Обясни ми, че е пристигнала с яхтата си «Кристина О» същата сутрин в Порто Ротондо и решила да остане в хотела два-три дни, за да си почине от уморителния живот на борда.“

В писмото си Кара възпроизвеждаше дума по дума разговора им. Пазеше го като един от най-скъпите си спомени и както твърдеше, още можела да усети горчивия вкус на „Маре Росо“, което Джаки поръчала за двете.

„По онова време — говоря ти за 1971-а — госпожа Онасис не беше щастлива. Бракът й я потискаше, както и уединеният живот на остров Скорпиос и безкрайните часове плаване. Не харесваше приятелите на мъжа си, защото били груби и недодялани, а отношенията й с доведените й деца Александър и Кристина били повече от дистанцирани. Не знам защо беше толкова откровена с мен, та аз бях една непозната. Предполагам, че е изпитвала нужда да се довери на някого и се е отъждествила с младата и безобидна италианка, също жертва на нещастна любов. Аз, която никога не бях произнасяла името на Томасо Троти на глас, онази сутрин й разказах всичко. До най-малките подробности. И няма да забравя това, което тя изрече: няма по-щастлив човек от този, който е срещнал истинската любов.“

Казах, че разказът ми се стори доста неправдоподобен, защото, както ми намекнаха херцогините в Париж, Кара Ноланд никога не е била скучаеща милионерка, от онези, които през седемдесетте често посещавали Коста Смералда. Тя никога не ми бе признала, че романът й с Томасо Троти внезапно е приключил, защото не е имала знатното потекло и богатството, за които майка му мечтаела. Дори да имаше нещо вярно в тази история, Кара със сигурност премълчаваше нещо. Може би е работела като икономка в хотел Кала ди Волпе; или пък — една доста авантюристична версия — е започнала работа на кораб с деспотичен капитан, от когото е избягала и тогава срещнала случайно Джаки на пристанището; или — най-вероятно — си е присвоила чужда история, която е чула един следобед пред чаша чай и пасти в „Савой“ от устата на някоя от аристократичните си приятелки.

При все това думите на Жаклин Кенеди изглеждаха напълно правдоподобни. Особено в светлината на писмата, които самата тя бе написала малко след убийството на мъжа й и които бяха преиздадени след смъртта й: „Джак беше харизматичен, магнетичен, жизнен и всички знаеха това. Когато влизаше някъде, всички жени се обръщаха, за да го видят и всички присъстващи ставаха, за да говорят с него. Беше като своеобразен хибрид между мъж и лишено от самоконтрол дете. Винаги съм имала чувството, че вътре в себе си водеше жестока битка между това да бъде почтен човек или да се възползва от възможностите, които животът можеше да предложи на великолепен човек като него. И в това отношение аз го разбирах и го обичах. Обичах го. Обичах го. Обичах го“.

„Джаки ме покани да се кача на борда на «Кристина О» — продължаваше разказа си Кара в обширното си писмо. Да не би да е била стюардеса на този круиз? — На първата палуба беше прочутият басейн, който сигурно си виждала стотици пъти на снимка, онзи, на който с плочки е изобразена сцена от гръцката митология: колос, воин, огромен бик. Когато се качихме на борда и навлязохме в открито море, Джаки поиска да го напълнят с вода. Забръмча мотор и подът на това, което дотогава смятах за дансинг, започна да потъва, разкривайки четири стени, също покрити с плочки. Водата зашуртя отвсякъде и след петнайсет минути пред очите ми се появи великолепен басейн с над милион литра солена вода. После научих, че за празненствата си Аристотел Онасис осветявал дъното и го пълнел с живи лангусти, които служели за вечеря на гостите му. Било забавно да избираш и да улавяш с канджа нещастната жертва, която после да изядеш изпечена на жарава с превъзходно бяло вино.

Джаки ми показа осемнайсетте стаи на яхтата, коя от коя по-луксозни, и седнахме на прочутите табуретки, тапицирани с кожа от пенис на кит, в бара на Ари, където изпихме няколко мимози.

Днес тези ексцентричности ми се струват доста нелепи. Кой би тапицирал мебелите си с кожа от колосални пениси и с каква цел? Но тогава те ме заслепиха — бях млада и неопитна — и се заклех, че някой ден ще имам яхта като тази.

Трябва да призная, че когато днес се разхождам по моста на «Валерия V» (яхтата на Томасо) с нейните седемдесет метра дължина, с три палуби, с два басейна и площадка за хеликоптери и си мисля за онова наивно момиче, заслепено от блестящата Жаклин Кенеди Онасис и живота й сред разкош и изобилие, се усмихвам със задоволство. Аз притежавам единственото нещо, за което тя копнееше — истинската любов.“

Когато стигнах до тази фраза, която Кара бе подчертала с две черти, се облегнах на дивана леко потисната. Приятелката ми — жена, прехвърлила петдесетте, беше стигнала до заключение, което за мен беше най-естественото нещо на света. Тя сякаш сега откриваше топлата вода. Разбира се, че нямаше нищо по-прекрасно от любовта. Трагедията обаче се състоеше в друго — моята „истинска любов“ се женеше за грешния човек, като по този начин зачеркваше възможностите за щастие на трима души — на себе си, на мен и на отвратителната Тереза Троти ди Висконти.

Обърнах листа и сякаш ме удари ток, когато видях името на Нелсън в последните два абзаца на писмото.

„В Нелсън и Тереза открих пламъка на тази любов, за която ти говоря — разказваше Кара. — Беше в началото на връзката им, когато се срещнаха за пръв път на онова празненство в Рим, на което присъствах и аз. Беше като сблъсък на влакове, перфектна сплав, животинско привличане, неизбежно сливане. Проследих ги с поглед, докато излизаха от салона, и застанах до прозореца, за да продължа да ги шпионирам. На стълбата на къщата се целунаха за пръв път. На платното на улицата — за втори. При фонтана — за трети път, и в колата още пет пъти. От този ден нямаше сила, която да ги раздели. Изживяха невероятен, вълшебен роман, като се криеха от фотографите, пътуваха от Рим до Лондон, от Лондон до Рим, подобно на двама гладни и забравени от света бегълци.“

Когато стигнах до тази фраза, ми се доповръща. Изпитах отвращение от тези първи целувки. Или може би завист. Въпросът е, че ми се искаше да умра и замалко да смачкам листа на топка и да го хвърля далече от погледа ми. За щастие продължих да чета.

„Питам се какво стана с онази страст — оплакваше се херцогинята за мое учудване. — Вече не се крият, нито се желаят както преди. Говорят за сватбата си като за нещо, което не ги засяга; като за постановка, за формалност, която трябва да изпълнят, за да продължат да преследват различните си интереси. Приличат по-скоро на двама бизнесмени, които се канят да подпишат договор за милиони. Може би са просто притеснения преди сватбата, незначителни скарвания между влюбени или пък животът променя и преобразява всичко. Но понякога Тереза се държи капризно, а Нелсън — егоистично. Нелсън — безчувствено, а Тереза — повърхностно. Тереза — властно, а Нелсън — безразлично. Уморена съм и пиша глупости. Не им обръщай внимание. И ми обещай, приятелко, че когато срещнеш мъжа на живота си, ще се бориш за него със зъби и нокти.

Мисля си за Джаки Кенеди — пишеше тя в последните два реда. — За това, което ми каза преди години. Сигурно е срещнала отново своя любим Джак горе, на небето. Радвам се за нея.“

Препрочетох тези листове стотици пъти.

Беше облачен съботен ден и накрая заваля проливен дъжд. Получавах главоболие от ниското налягане, затова реших да се поразходя под дъжда. По средата на пътя, при моста „Хуан Браво“, затворих чадъра и се насладих на студения душ, който измокри косата и дрехите ми.

Вечерта вдигнах температура — винаги съм била склонна към ангини. Прекарах неделята на легло, а рано в понеделник дойде чичо ми лекарят — първи братовчед на баща ми и ангел хранител на цялото семейство — за да прегледа гърлото ми. Диагнозата беше остро възпаление на сливиците, предизвикано от неразумното ми поведение.

— Кой излиза в дъжд през май? — каза той. — Не знаеш ли поговорката „До май на средата…“?

— „Не сваляй абата“ — довърших я едва-едва с гласа, който ми беше останал. Мъжецът ми беше залепнал на гърлото, покрито с белезникави налепи.

— Седем дни на легло. Антибиотици, гаргари, аналгетици, антипиретици, лека храна, много течности, малко посещения — постанови той.

— Ще трябва да са пет дни — възразих аз. — В петък заминавам за Италия.

— Не ти го препоръчвам — предупреди ме той. — Но твоя работа. Препоръчах ти също да се пазиш, но виж каква работа ми отвори.

През нощта имах чувството, че се задушавам. Не можех да преглъщам, нито да дишам. Гърлото ми гореше, потях се и ме тресеше. През двата часа, в които успях да поспя, сънувах, че съм в Ноланд Тауърс, затворена в ловния павилион, и през прозореца гледах как Нелсън и Тереза се целуват под дъжда. Как описваше херцогинята страстта им в началото? „Сблъсък на влакове, перфектна сплав, животинско привличане, неизбежно сливане.“ Така бълнуващият ми мозък си представяше сцената с влюбените. Но в края на целувката им Тереза отваряше широко уста и поглъщаше Нелсън цял-целеничък, започвайки от краката. Беше се превърнала в гигантска боа, с размера на луксозна яхта с три палуби и площадка за хеликоптер.

Каква ужасна нощ! Всичките ми кошмари ме връхлетяха. Ако името ми беше Мери Шели, щях да напиша „Франкенщайн“ от раз, без да имам нужда от халюциногени.

Майка ми и сестра ми дойдоха в стаята ми призори и застанаха до леглото. Бълнувах. Виках името на Нелсън с глас на каеща се душа. Ругаех Тереза. Проклинах Бруно Контадино и говорех несвързано за куфари, принтери, моторни лодки и хотелски резервации.

— Не се тревожи — опита се да ме успокои сестра ми. — Всичко е под контрол. Довери ми се. Спи. Почивай.

Горката се нагърби с подготовката на пътуването на двете ни и на екипа без моя помощ. Понесе стоически грубостите на Тереза Троти по телефона, въпреки че и тя като мен би дала всичко, за да я удуши собственоръчно, да стисне бялата й шия, покрита с перли и шалчета, да я извие, да я усуче… Или може би е било сън по време на треската?