Мамен Санчес
Каймакът на обществото (17)

Учудих се, че рано сутринта на следващия ден баща ми ме извика спешно в кабинета си. Не го бяхме видели, когато пристигнахме, защото минаваше полунощ, нито по време на закуската, нито когато е излязъл забързано от къщи, ухаейки на лосион за след бръснене, с неизменния си вълнен пуловер и с отчайващата си липса на нюх към съчетаването на цветовете.

Прегърнах го и го целунах. Няма прегръдка на този свят, която може да се сравни с тази на един баща. Никой не прегръща като него — било приятел, годеник, съпруг или син. Никой. Държеше в ръка един от онези пликове с цвят сепия, в които фотографите ни предаваха материалите си. Разбрах мигновено, че съдържа снимките от Милано. Беше се случило нещо сериозно. Достатъчно беше да видя смутеното му изражение.

— Къде е пожарът? — попитах аз, за да разведря обстановката.

Извади купчина снимки и за момент имах чувството, че гледам един от онези филми, в които главният герой е частен детектив. Изтърканата сцена, в която съпругът открива, че жена му му изневерява, или че политикът е корумпиран, или че свидетелят е бил купен. Показа ми една от тях, без да каже нито дума.

Първото, което видях, бе къдрокосата глава на Бруно Контадино, наведен към една жена, която го целуваше страстно.

Вдигнах очи от снимката и погледнах смутеното лице на баща ми. Ужас! — помислих си, фотографът ни беше направил снимка на сестра ми насред любовния й порив… и я беше показал на човека, който най-много можеше да се разстрои от тази гледка.

Бях изненадана. Доколкото си спомнях, онази нощ не се беше случило подобно нещо. Сестра ми не беше от момичетата, които се целуват с първия срещнат, освен това не я бях изпускала от поглед през цялото време, докато бяхме в казиното.

— Кога е направил тази снимка? — попитах аз, след като се съвзех от уплахата.

— Знаеш ли кое е момчето?

— Да. Казва се Бруно Контадино.

— Но ти познаваш ли го?

— Запознахме се онази вечер. Производител е на виното, което сервираха с вечерята. Чудесно момче — побързах да уточня аз, въпреки че изражението на баща ми беше повече от сериозно. — Не се ядосвай, татко, тя е луда по него. Мисля, че не съм виждала по-влюбена жена от нея.

— Но как можеш да говориш така — отвърна той учудено — като след по-малко от месец ще се жени за друг!

Баща ми ме гледаше, без да може да повярва на думите ми. Никога не беше очаквал това от мен. И с право. Грабнах останалите снимки и ги разгледах една по една. Оказа се, че жената, скрита зад къдриците на Бруно Контадино, не беше сестра ми; беше безсрамната Тереза Троти ди Висконти, която разбиваше с една-единствена целувка сърцата на двама души, които толкова обичах: това на сестра ми и това на моя Нелсън.

— Гадна кучка! — За пръв път в живота си използвах вулгарна дума пред баща ми и той пое удара. Опъна пуловера си, после се отпусна на стола си и ме помоли да седна до него.

— Ситуацията е много неприятна — каза той. — Ти се сближи доста с херцог Ноланд и мисля, че си най-подходящият човек, който да реши какво да правим. Мислиш ли, че трябва да предупредиш него или приятелката ти Кара?

— Не знам.

— Можем също да потулим случилото се. Да скъсаме снимките, да не казваме нищо на никого и да стискаме палци това да е било незначителна забежка. И да се надяваме, че годениците ще се оженят и ще бъдат много щастливи. Според мен това е най-добрият вариант. Нямаме моралното право да се намесваме в една толкова интимна и деликатна ситуация. Освен това знаеш, че хората обикновено намразват вестоносеца. Но оставям решението в твои ръце.

Аз не казах нищо.

— И твърдиш, че е луда по него? — учуди се той. — Откъде знаеш?

Обясних му, че снимката е доста тъмна и неясна, затова съм объркала Тереза с друг човек, с едно очарователно момиче, което той ни е представил като своя годеница. Излъгах. И не съжалявам. Какво друго можех да направя? Да издам сестра си? Достатъчно щеше да страда горката, когато й кажех истината. Не бях сигурна как щях да постъпя в случая с Нелсън, но бях наясно, че сестринският ми дълг е да разбия мечтите на обожаваната от мен малка сестричка. Колкото и да ме болеше, не можех да позволя Бруно Контадино да я лъже по този толкова подъл начин.

Върнах се вкъщи. Тя ми отвори вратата, защото гореше от нетърпение да ми каже, че Бруно току-що й се обадил по телефона, че говорили повече от половин час, че никой от двамата не се решавал да затвори, че…

Тогава забеляза лицето ми с изражение на напръскан с отрова паяк, на пребито куче, на стъпкана мравка…

— Какво има? Къде беше?

Имах желание да зашлевя негодника, който й се подиграваше.

— Твоят Бруно се оказа свиня — промълвих аз. — И любовник на Тереза Троти. Татко ми показа неопровержимо доказателство. Как я целува в казиното.

— Но преди или след като се запозна с мен?

Не очаквах тази реакция. Нито подобен въпрос.

— Откъде да знам — възразих. — Две минути преди или след като сте се запознали. Има ли значение?

— Разбира се, че има — прошепна тя и се свлече на дивана.

Сълзите й бликнаха две минути след най-потискащото мълчание в света. Обратното щеше да ме учуди много. Щеше да е все едно да забиеш нож в сърцето на някого и да не му причиниш нищо, нито рана, нито припадък, нито смърт. Добре че имахме подръка хартиените кърпички, които баба ни разхвърляше из цялата къща. Толкова плака, че замалко да наводни хола.

Брат ми надникна, за да види какво става, и ни завари потънали в скръб. Не каза нищо. Обърна се и затвори внимателно вратата зад себе си. Толкова години като единствено момче в семейството го бяха научили, че най-добрият начин да избегне конфликти с жените е да ги остави на мира. Ние обаче се грижехме за него, стараехме се да му угаждаме, макар че невинаги успявахме. Веднъж сестра ми го убеди да й позволи да го подстриже. „Ще изглеждаш чудесно“ — увери го тя. И толкова неравно го беше подстригала, че ако човек го видеше отдалеч, косата му изглеждаше къдрава.

Когато най-после сълзите й секнаха сред хлипове и ридания, сестра ми си възвърна говора.

— Откога, мислиш, са любовници? — попита тя с измъчен глас, мачкайки кърпичката между пръстите си.

Искаше ми се да поплача с нея, но никога не съм могла да изливам мъката си по този начин. Още пазех в себе си сълзите, които трябваше да изплача за кучето ми, за леля Долорес и за дядовците ми, които починаха, когато бях малка. Случилото се с Тристан Ноланд беше черно петно в досието ми.

— Мисля, че отдавна — каза начинаещата писателка в мен, за която още нямах представа. — Помисли си. Израснали са заедно. Сигурно той е целунал Тереза за първи път.

— Дали са правили любов в езерото с лилиите? — сестра ми говореше безсмислици, но поне фантазиите й бяха оригинални.

— Сигурно — отвърнах й аз — сред лилии, лозя и камелии. След години връзката им се е изродила в нещо перверзно — добавих, а сестра ми отново избърса очите си с кърпичката. — Тереза е била като богомолка, способна да изяде мъжкия след съвкуплението. Точно такова впечатление имам от нея. Колекционирала е трофеи, давала е фалшиви обещания и е разбивала мечти.

— Кой би предположил, че двете ще намразим толкова един и същи човек поради една и съща причина?

— Съединението прави силата — напомних й аз. — Не го забравяй.

Бихме могли да измислим някой макиавелистичен план, за да се отървем от Тереза Троти и да освободим любимите си мъже от лапите й. Но колкото и да се напъвахме, не ни хрумна нищо, което да няма страничен ефект за тях. Ако издадяхме Тереза пред Нелсън или покажехме снимките на Кара, Бруно щеше да понесе последствията от скандала, а Тереза вероятно щеше да се измъкне невредима. Нелсън щеше да се срине. Щяха да минат много години, докато отново е в състояние да се влюби.

Ако я отровехме с цианкалий — нещо, което сестра ми предложи спонтанно — вероятно щяха да обвинят Нелсън и Бруно в убийството, след като полицията разнищеше случая, и двамата щяха да бъдат затворени на остров Елена, като Наполеон, или да се опитат да избягат от замъка Иф, като граф Монте Кристо. А ние щяхме ли да проявим достатъчно смелост, за да признаем вината си?

Сигурно в този ден мозъците ни са били доста размътени, защото след дълго размишление накрая решихме да избягаме от Мадрид и да се уединим на село. Така облекчавахме мъката си по онова време. Както и като се тъпчехме със сладолед „Хаген Дас“, който беше пристигнал от Бронкс и се бе разпространил мигновено по цялата национална територия със задачата да лекува любовна мъка.

С нас дойдоха и загрижените ни родители, които нямаха представа каква е причината за тъгата ни. Не знам дали подборът беше естествен, или беше измислена от тях стратегия, но те си разпределиха мъката ни по следния начин: баща ми ме помоли да отида с него в гората, за да снимаме гнездото на орела, а майка ми отведе сестра ми на разходка до едно кръстовище, през което, както твърдеше, минала Хуана Лудата с ковчега на любимия й Фелипе Хубавия.

От много години великолепна двойка царски орли гнездеше в клоните на един дъб и баща ми бе открил начин да ги наблюдава от близкия склон, без да го усетят. Беше поставил триножник точно на мястото, където трябваше да се монтира телеобективът и беше поразчистил терена, за да отвори път дотам. Трябваше да бъдем извънредно предпазливи. Орелът, царят на планината, винаги беше нащрек за най-малкия шум или странно движение, което би могло да наруши спокойствието на гнездото.

— Царските орли нямат много неприятели, но са най-саможивите и подозрителни животни на света — често казваше баща ми. — Ако усетят, че скривалището им е разкрито, ще го напуснат завинаги.

Двамата вървяхме в пълна тишина, като се опитвахме да стъпваме безшумно по падналата шума приведени, почти невидими, криехме се зад храстите и усещахме как пулсът ни се учестява с приближаването ни до наблюдателния пост.

Баща ми носеше телеобектива, а аз — фотоапарата.

В края на предната седмица бе успял да снима женския орел как мъти яйцата. Две снежнобели яйца, в отлично състояние, които бе снесла четирийсет и пет дни по-рано. Това означаваше, че вече би трябвало да са се излюпили или всеки момент ще го направят. В продължение на месец и половина бъдещата майка не бе мръднала от гнездото, като се хранеше със зайците, които партньорът й носеше всеотдайно два пъти на ден.

— Знаеше ли, че са моногамни? Избират си партньор и са му верни до края на живота си. Само в случай че някой от двамата умре, другият си търси друг партньор.

— Кой от двамата ловува, женската или мъжкият?

— Докато женската мъти яйцата, мъжкият се грижи за доставянето на храната. Тя стои в гнездото, докато малките навършат четири-пет седмици. След това и двамата излизат да ловуват.

— Заедно?

— Да. Никога не се разделят.

Баща ми инсталира телеобектива, ориентира го към гнездото, дълго време настройваше лещите, въртеше колелцата, от време на време затаяваше дъх и накрая видях как на лицето му грейна доволна усмивка.

— Излюпили са се! — прошепна. — Виждам ги и двете. Имат бяла перушина и майката е при тях.

Отдръпна се и ми направи знак да му дам фотоапарата и да погледна през визьора.

Гнездото представляваше солидна конструкция от преплетени пръчки, скрита между клоните на дъба. В подножието беше долината и съм сигурна, че от горе се виждаше половината провинция. Орлицата лежеше неподвижно, но от време на време изпод крилата й се подаваше малка бяла главица, покрита с пух. Видът й не беше на разнежена майка, а по-скоро вдъхваше страх с изкривения й като коса клюн и строгия поглед. Стоеше на пост.

Фокусирах лещата към очите й на граблива птица. Бяха с цвят на мед, без бяло около тях, с кръгла и разширена зеница, а над тях имаше някакво подобие на смръщени вежди. Задуха вятър и орлицата обърна глава право към мен. Погледът й беше толкова втренчен, че аз отместих моя. Очите на Ноланд се бяха заковали в моите.

— Има очи на орел — прошепнах аз.

— Красива е, нали? — каза баща ми, леко учуден от коментара ми.

Щраканията на апарата отекваха като капки дъжд в заобикалящата ни тишина. Нито едно животно обаче не се обезпокои. Над нас прелетяха горски гълъби и косове, един заек надникна от бърлогата си, а зад нас чухме ясно грухтенето на поне два глигана.

— Размахът на крилата им достига два метра — разказа ми той на връщане, като имитираше полета на орлите със свободната си ръка. — Спускат се към плячката си с около сто и петдесет километра в час, можеш ли да повярваш?

След известно време смени темата. Или може би аз подхванах разговор за работата. Когато стигнахме до извора, се спряхме, за да пием вода, и той внезапно ме попита:

— Реши ли какво ще правиш с информацията за Тереза Троти и онзи италианец…?

— Бруно Контадино — прекъснах го аз.

— Ще предупредиш ли Ноланд?

Сведох поглед, разбърках с една пръчка калта на дъното на извора и водата се размъти. На няколко метра оттам, под кестена, беше погребано кучето ми. Не исках да ходя там. Никога не съм обичала да посещавам гробища, нито да нося цветя на гробовете. Никога не съм понасяла изрази като например: „Тук е погребан дядо ти, до баба ти, както той искаше“. Аз съм по-скоро от хората, които смятат, че любимите ни създания размахват криле и напускат този свят; прелитат над него, съзерцаваш го, също като царските орли, от някое далечно място на небесния свод. И предполагам, че сигурно им е смешно да гледат как си губим времето пред каменния гардероб, в който са оставили телесната си обвивка.

— Мисля, че не — свих рамене аз. — Не съм клюкарка.

Той ме прегърна през рамо. Носеше единственото яке, което изобщо помня да е имал. Беше зелено, тук-там с кожа.

— Радвам се — каза той.

Повече не повдигнахме темата за забранената целувка, но говорихме за подготовката на репортажа за сватбата. Щяха да са необходими два фотографски екипа — единият за портретните снимки, а другият за церемонията и празненството. Вторият екип трябваше да разполага с три камери — едната на кея, за да снима пристигането на гостите на полуостров Лаведо, друга — на входа на черквата, и трета — в самия храм. Фотографът, който щеше да бъде на пост на кея, после щеше да се премести на панорамната тераса, където щяха да сервират коктейла, а когато церемонията приключеше, другите двама оператори щяха да се разположат стратегически — единият близо до централната маса, а другият — до дансинга.

Фотографът, който щеше да снима младоженците, отново щеше да е Марио Тестино, но този път беше нает от семейството, което щеше да облекчи бюджета ни. Томасо Троти се беше погрижил и за настаняването ни в едно очарователно хотелче с изглед към езерото в най-близкото до имението му селище в живописната община Лено.

— Вила Троти е принадлежала на семейство Висконти от 1976 година, когато един прадядо на Тереза, Джузепе Арконати, я купил от кардинал Дурини. Не е минавала в други ръце, нито е променяла името си до момента, в който Валерия Висконти се омъжила за Томасо Троти и той изкупил цялото имение, за да й го подари. Тереза е единствено дете и е най-вероятно следващият й собственик да се нарича Ноланд — разказах на баща ми, докато вървяхме по планинската пътека.

— Как ще се придвижвате от хотела до вилата?

— С водни таксита. Всичко е под контрол — успокоих го. — Ще има и фойерверки.

Сигурно бе усетил тъжните нотки в гласа ми, защото ни в клин, ни в ръкав заяви:

— Медът не е за устата на магаре.

Обсъдихме също колко е важно да работим на пълни обороти и да приключим броя по-рано, за да стигне възможно най-бързо до павилионите. Конкурентите ни нямаше да имат достъп до самото празненство, но съществуваха други възможности — снимките на гостите, пътуващи на борда на десетте класически „Рива“, които бяха наети за случая, слизането на брега откъм езерото и това, което можеха да заснемат папараците с телеобективите си, като застанат на пост на някое близко до вилата дърво или бог знае къде другаде.

Ако на младоженците им хрумнеше да се появят на края на панорамната тераса, беше много вероятно да ги заснемат от някоя моторна лодка, особено по време на фойерверките.

— И за да спечелим време, ще ти направя един подарък — каза със загадъчен вид баща ми.

— Така ли?

— Един лаптоп — обяви той.

И по начина, по който го каза, имах чувството, че е запаметил тази дума, сякаш принадлежеше към непознат език.

— Надявам се, че знаеш какво е, защото аз нямам ни най-малка представа, но брат ти ме увери, че е невероятно изобретение. — Извади сгъната на две бележка от джоба на якето си и прочете: — Пауър Бук 150 на „Епъл“, с текстообработваща програма и цветен монитор. Искаш ли да видиш снимката?

Този предмет от бъдещето, който сякаш принадлежеше на извънземна технология по онова време, изглеждаше още по-анахронично сред пейзажа от хвойни и кестени, сред който се намирахме.

Представляваше сива кутия, която се отваряше чрез система от панти, също като музикалните кутии, и имаше клавиатура, въртяща се топка и черен екран. Малцина щастливци имаха достъп до предмети като този.

Баща ми стана свидетел на промяната в душевното ми състояние, което от пълно униние се превърна в еуфория. Скачах от радост, виках и се смях, целунах го, разроших го, изтръгнах листа от ръката му и го погледнах отново, сякаш беше мираж и можеше всеки момент да изчезне.

— Изглежда, може да пращаш това, което пишеш, по телефона или нещо подобно — опита се да ми обясни той.

— По интернет — поправих го нежно. И не се наложи да му благодаря. Беше очевидно, че с този подарък бе успял да купи щастието ми.

Майка ми обаче не постигна същия резултат със сестра ми.

Въпреки всичките й усилия да я ободри, като я изслушваше търпеливо и й разказваше подробно за злощастния случай на леля Кармен — онази, която останала стара мома заради несподелена любов — не успя да я изтръгне от ада, който изживяваше.

В единайсет часа сутринта в неделя я заварих да плаче жално пред първи канал на Испанската телевизия, който предаваше на живо от Херес де ла Фронтера състезанието за Голямата награда по мотоциклетизъм. Дори драматичният край на някой венецуелски сериал нямаше да я разстрои по този начин. Родителите ми се притесниха много. Не разбираха каква връзка можеше да съществува между едно мотоциклетно състезание и неразбираемото й нещастие.

— Знаеш ли защо сестра ти плаче? — попита ме майка ми, когато успя да ме притисне в коридора.

Отговорих й твърде неясно — че причината е незначително любовно разочарование.

— Ще й мине, не се безпокой.

Само че краят на седмицата отмина, а тя продължаваше да страда, да въздиша, да ходи прегърбена, провлачвайки крака.

Върнахме се в Мадрид. Тя мълчеше, потопена в мъката си, а аз — каква егоистка — предвкусвах с радост срещата си с новия си компютър.

Брат ми, който беше останал в града под претекст, че има изпити, и с надеждата да види момичето, по което въздишаше, ни отвори вратата. Стори ни се леко ядосан.

— Много се забави — скара му се сестра ми вместо поздрав.

Къщата ухаеше на рози. Кълна се. Също както казват, че се случва, когато умре някой светец. На рози и кринове, на нардове, на гардении, на магнолии, на екзотични цветя, пренесени от други континенти, на жасмини и орлови нокти.

Той се отдръпна, за да минем и внезапно се озовахме пред истинска градина, разцъфтяла в хола ни.

— Цяла събота и неделя посрещам цветаря — оплака се той. — И вдигам телефона, който не спря да звъни. Гаджето ти е откачено.

— Гадже? — наостри уши баща ми. Напомни ми малко на кучето ми, мир на праха му, когато нещо възбуждаше ловджийския му нюх.

Брат ми замалко да си развърже езика. Щеше да настъпи истинска катастрофа, ако бе произнесъл името на Контадино, но аз бързо забих лакътя си в ребрата му и той, какъвто беше съобразителен, разбра, че трябва да бъде дискретен.

— Или таен обожател, знам ли — отстъпи той.

Сестра ми стоеше вкаменена, със зяпнала уста, неспособна да повярва на това, което виждаха очите й. Спря се пред всяко листенце на всяко цвете, погали ги едно по едно, и постепенно, сякаш се разваляше някаква зла магия, се отърси от бремето, което тежеше върху раменете й.

Единствено аз запазих здравия си разсъдък.

— Не се хващай на въдицата му — предупредих я. И го направих искрено, с единственото намерение да избегна още по-голямо нещастие. — Не забравяй, че е свиня, лъжец, негодник и подлец.

Тя обаче ми отвърна с идиотска въздишка.

Пред подобна проява на безволие аз поех неблагодарната задача да затварям телефона на Контадино всеки път, когато звънеше, и да унищожавам писмата му, преди сестра ми да се поддаде на изкушението да ги прочете. Това решение не беше взето лекомислено, а беше съгласувано с нея в момент, когато беше с бистър ум.

— Ако не ми помогнеш, накрая ще му простя — призна тя плачливо.

— А той рано или късно пак ще ти изневери — уверих я аз. — Не мога да забравя това, което Тереза ми каза за една нейна прабаба, на име Каролина Брауншвайг, която станала кралица на Англия благодарение на уреден брак… но въпреки това не се отказала от насладите, които й доставял италианският й годеник.

— Така ли ти каза?

— Дума по дума. Заклевам се.

Цветята продължиха да пристигат — по два букета на ден — през следващите седем дни. Уплаших се, че някой ден Бруно Контадино ще се изтърси лично в дома ни, и за да избегна това, реших да проведа с него разговор, който да го обезсърчи веднъж завинаги. Застанах до телефона, изчаках сутрешното му позвъняване, вдигнах слушалката и му изкрещях ядосано:

— Ако отново се обадиш или изпратиш цветя в тази къща, ще подам оплакване в полицията за тормоз!

После тръшнах слушалката върху телефона.

Технически погледнато, тази проява на словесно насилие не може да се нарече „разговор“, но важното е, че даде резултат. Бруно Контадино се предаде. Отказа се да обсажда повече сърцето на сестра ми. Писмата му престанаха да пристигат, цветята му увехнаха, а телефонът замлъкна.