Мамен Санчес
Каймакът на обществото (8)

Прибрах се вкъщи съсипана, чувствах се като най-голямата престъпница, позорно нарушила професионалната етика в цялата история на световната журналистика.

— Коя самоуважаваща се журналистка отива и се влюбва в човека, когото интервюира? — запитах се риторично аз, докато топях кифлата в чашата с мляко.

— Вероник Пасани! — възкликна веднага сестра ми. — Имала е страхотна любовна история!

Знаех, че ще ми я разкаже. Нямаше значение какво ще направя или ще кажа от този момент нататък, или дали имам желание да чуя красивата любовна история на госпожица Пасани, за която, между другото, не бях чувала нищо. Сестра ми щеше да ми я разкаже до най-малките подробности. Беше неизбежно. Така че се приготвих да я изслушам примирено, без да окажа съпротива. Точно тогава се появи баба ми, която идваше да закуси по копринен пеньоар, обгърната от силното ухание на „Шанел №5“, любимия й парфюм.

— Вероник Пасани? — попита тя с носталгия в гласа. — Знам много добре за кого говорите. Тази история вдигна голям шум. Любов като в романите. Беше на кориците на няколко броя, между другото, много печеливши.

Седна на масата с разпиляна по раменете черна коса и си наля чаша чай, докато се ровеше в спомените си от младостта. „Станах журналистка от любов“ — обясняваше тя на онези, които я питаха за началото на кариерата й.

Във времена, когато много малко жени работели, баба ми успяла да постигне професионален успех рамо до рамо с дядо ми. Тя, която нямала нужда да печели хляба си, тъй като произлизала от знатно и богато семейство, доказала, че притежава изключителни способности за бизнес — интуиция, смелост, ентусиазъм и непоклатима решителност, която няколко пъти спасила издателството в трудни моменти. Притежаваше също изумителна памет, в която съхраняваше неимоверно количество данни за живота и приключенията на всички герои на нашите архиви. Баба ми беше ходеща справочна служба.

— Вероник Пасани беше почти дете, когато стана известна. Едва ли имаше повече от двайсет години, когато публикувахме за пръв път нейна снимка, и си спомням, че ми се стори една от най-очарователните жени, които бях виждала. Притежаваше спокойна и загадъчна красота, но също беше хитра и умна. Беше много слаба, истинска французойка. Беше родена в Париж и по онова време работеше за вестник „Франс Соар“. Беше една от най-будните и обещаващи редакторки — направи пауза, погали кучето си и издаде въздишка а ла Дамата с камелиите. — Един ден й възложили да интервюира прочутата холивудска звезда Грегъри Пек, който отивал в Италия да снима „Римска ваканция“ с Одри Хепбърн. По някакво съвпадение в този филм той играел ролята на журналист, който… е, предполагам, че познавате сюжета, нали?

Отговорихме, че го познаваме, та това беше най-красивата любовна история на всички времена, в която много младата Одри Хепбърн си отрязва косата а ла гарсон, с много шик бретон, и се разхожда на един „Веспа“ с непознат мъж, който я намира заспала на една пейка и веднага разбира, че това е принцеса Ана, която е избягала от двореца, кани я на танци и извиква папараци, за да й направят компрометиращи снимки, а накрая, влюбен до уши, решава да й ги даде в един плик и да остане със спомена за тази нежна и незабравима авантюра в Рим.

— Вероник взе интервю от него — продължи баба — и сигурно бе впечатлила много актьора, който тогава беше женен за Грета Куконен, макар че бракът им вече се разпадаше заради една негова забежка с Ингрид Бергман. Нали ги знаете актьорите. Та, както казах, момичето явно го бе впечатлило много, защото шест месеца по-късно я потърсил в редакцията по телефона. Сигурно от другата страна на линията е чул гласа на телефонистката, която обявила на висок глас: „Вероник Пасани, господин Грегъри Пек на телефона“, и мъртвата тишина, която настъпила след тези думи — машините престанали да тракат, а разговорите секнали. Той я поканил на вечеря, а тя не се съгласила веднага.

— Защо?! — Вече виждах лешниковите очи на Нелсън Ноланд на лицето на Грегъри Пек и се бях въплътила в онази Вероник, която замалко да пропусне най-големия шанс в живота си.

— Защото тогава не се гледаше с добри очи на това да излизаш с женен мъж… а и защото й предстоеше да вземе интервю от прочутия лекар, философ и мисионер Алберт Швайцер, който същата година бе получил Нобеловата награда за мир. Бяха си определили среща в дома на Жан-Пол Сартр. Представяте си колко й е било трудно да се откаже от подобна възможност.

— Какво говориш, бабо! — подскочи сестра ми. — Ако поставиш на едната страна на везната Пек, а на другата Швайцер, много е ясно накъде ще се наклони.

— И влюбиха ли се? — попитах аз, вече твърдо заставайки на страната на парижанката.

— Разбира се. От този ден двамата станаха неразделни. Ожениха се на 31 декември 1955-а, на следващия ден след като той получи развод.

— И бяха ли щастливи?

— Много. И все още са щастливи. Женени са от четирийсет години.

Потърсих в архива ни снимките на тази толкова образцова и вдъхновяваща двойка и си дадох сметка, че нито разликата във възрастта (тя на двайсет, той на трийсет и шест), нито разстоянието, нито трудностите бяха успели да победят една истинска и легендарна любов като тяхната. Моят случай в известен смисъл беше по-лесен от техния — разликата във възрастта ни беше само две години, живеехме на един и същи континент и Нелсън не беше женен, а само сгоден. Освен това имах за пример баща ми, който често разказваше как се запознал с майка ми и как я отнел от мухльото, с когото излизала; твърдеше, че „един годеник е спънка, но не и препятствие“, и това ме окриляше.

Окачих снимка на семейство Пек на корковото табло в ъгълчето ми в офиса, до други снимки на личности, които възнамерявах някой ден да интервюирам, а до нея поставих изрезка от „Таймс“ със снимка на Нелсън Ноланд, облечен в траур, на погребението на баща си. Обадих се по телефона в справочния отдел на прочутия вестник и ги помолих да ми изпратят ксерокопие на статията, която бяха публикували предната година, защото — излъгах — пиша репортаж за новата британска аристокрация.

Всичко това се случи през октомври и до средата на ноември нямах новини от Тереза Троти, нито от приятелката ми Кара, нито, разбира се, от херцог Ноланд. Започнах да се опасявам, че са се отказали от проекта групово — мащеха, годеница и херцог, че са ме отхвърлили и са ме оставили без репортаж и без каквото и да е обяснение. Баща ми от време на време се интересуваше за „случая, с който се занимаваш“, в началото с истински ентусиазъм, после с известна предпазливост, съзнавайки, че отговорите ми са неясни, а надеждите ми — на път да се срутят. Веднъж ми зададе следния въпрос:

— Наистина ли нищо не го попита за Тереза Троти?

— Не намерих подходящ момент — оправдах се аз изчервена.

— Голяма репортерка си, няма що — отбеляза той развеселен.

Колко прав беше. В онези дни, в които нямах новини от Ноланд, се чувствах като най-некадърната стажантка по журналистика. И това чувство се засили, когато един ден баща ми дойде в стаята ми и ми подари книгата „Интервю с Историята“ — сборник от смелите интервюта, които Ориана Фалачи бе взела от Хенри Кисинджър, Голда Меир, Ясер Арафат, Хюсеин, краля на Йордания…

Междувременно продължих да изпълнявам обичайните си задължения — ходех на пресконференции и отразявах кинопремиери, и бранех телефона от продължителните разговори на брат ми и сестра ми, в случай че херцог Ноланд или Тереза решат да позвънят.

Най-после в един съботен следобед, докато гледахме „Завръщане в миналото“ за стотен път и ядяхме пуканки, приготвени в микровълновата фурна, телефонът иззвъня. Беше тя. Баща ни отново ни бе предупредил за вредното въздействие на електромагнитните вълни, излъчвани от това дяволско изобретение, което приличаше на блиндирана камера и вдигаше ужасен шум. Канарчето, което в продължение на десет години живееше в клетка до прозореца на кухнята, умря и според него това било неопровержимо доказателство за зловредността на уреда. „Първо канарчето — пророкува той — после ще ни опадат миглите, след това зъбите и накрая всички ще се заразим от рак.“ (Трябва да се отбележи думата „зараза“ в този контекст. Светът на рака, СПИН-а, рапичното олио и хероина беше враждебен.)

Тези радиоактивни пуканки заседнаха в гърлото ми, когато вдигнах слушалката, като се питах кой, по дяволите, се обажда в една порядъчна къща по време на следобедната почивка в събота, и един чувствен глас ми отговори на италиански: „Buon giorno. Mi chiamo Teresa Trotti di Visconti“^[1].

Сигурно съм направила салтомортале на дивана, защото сестра ми и брат ми ме погледнаха уплашено и дори спряха на пауза видеокасетофона. Постъпиха добре, защото разговорът продължи дълго.

— Предполагам, че знаете коя съм — каза тя на английски със силен акцент след размяната на неразбираеми фрази, в които двете смесвахме безразборно трите романски езика — испански, италиански и френски, и накрая заключихме, че ще ни бъде по-лесно да се разберем на основния език — този на англосаксонците.

— Разбира се. Вие сте приятелката на херцог Ноланд.

— Годеница — уточни тя.

— Да, извинявайте.

— Нелсън ме помоли да ви се обадя, за да съгласуваме репортажа. Опитах се да му обясня, че не е необходима намесата на друго лице в случая. Сама мога да организирам всичко. Аз и бъдещата ми свекърва Кара Ноланд, разбира се. Ако нямате нищо против, ще ви изпратим бюджет на продуцентските разходи за събитието, а вие трябва само да го одобрите.

— Продуцентски разходи? — Да кажем, че още бях нова в тази материя.

— Нали не искате да си правя сама прическа — отвърна ми тя троснато.

В онзи момент не успях да преценя мащаба на бедствието, което щеше да ме връхлети. Всичко беше толкова неочаквано за мен, че приех без възражение всичките й изисквания. Да, ще чакам търпеливо да ми изпратите инструкциите си; да, ще подпиша бюджета; да, ще се свържа с хората, които ще ни бъдат необходими, дори ще говоря лично с Валентино, ако се наложи; да, ще потърсим подходяща дата след Коледа, за да можете да покажете прекрасната круизна колекция; да, ще се погрижим за цветята и украсата, за да освежим тези толкова стари салони, както и за кетъринга за екипа, и за още милион детайли, които Тереза Троти ми прочете, вероятно от списък, изработен заедно с Кара Ноланд, в който не оставяха нищо на случайността. Сякаш организирахме сватба, а не фотосесия.

— Имате ли факс, на който да изпратя документа?

— Да! — възкликнах възторжено. Най-после това чудо на електрониката щеше да влезе в употреба.

Леко разтревожена от посоката, която взимаха събитията, рано сутринта в понеделник отидох в кабинета на баща ми със списъка с изисквания на Тереза Троти и с астрономическата цифра на един бюджет, който в лири стерлинги изглеждаше прекомерен, а в песети беше направо чудовищен.

За моя изненада баща ми не се притесни, нито се ужаси, както се бях опасявала. Тъкмо обратното, прескочи разбивката на „продуцентските разходи“ и се спря директно на общата сума.

— Значи — усмихна се той — ти успя, Пити-Пити. Упорита си.

Сега, когато мисля за това от перспективата, която предоставят годините, той, горкият, сигурно се е тревожел за мен, съжалявал ме е заради първото ми професионално разочарование. Щеше ли да се окаже този провал точка на пречупване в начинаещата ми кариера? Щяха ли да се разтопят восъчните ми крила, както се е случило с Икар? Щях ли да повярвам завинаги в безсилието си като слона на Букай? Вероятно не. Който се ражда упорит, такъв си и остава. А по твърдоглавие никой не можеше да ме надмине. Успехът обаче — на всяка цена — е трамплин, импулс, глътка въздух. Баща ми знаеше това, защото го беше изпитал на собствен гръб. Затова приемаше без възражение безумните изисквания на Тереза Троти и Кара Ноланд, въпреки че издателският ни бюджет щеше сериозно да пострада.

— Ще имаш много работа през следващите месеци — предупреди ме той. — Кажи на сестра ти да ти помогне. Знаеш, че умее да организира пътувания и празненства, да накара дори немите да проговорят и да прелъстява свещениците.

— Едва ли последното умение ще ни послужи много в случая.

— Никога не се знае — пророкува той.

Тогава ме помоли да седна, отвори един кафяв плик и извади отвътре лента с диапозитиви. Подаде ми една лупа.

— Вчера купих тези снимки — каза ми той с поверителен тон. — Трябва да побързаме, иначе новината ще изскочи по-рано от предвиденото.

Помислих, че ще припадна. Баща ми, който умееше да разпознава човешките чувства, сигурно забеляза отчаянието ми, но не направи никакъв коментар по въпроса. Само поопъна пуловера си, както имаше навик да прави, когато не знаеше къде да си дене ръцете.

Диапозитивите бяха толкова ясни, че забелязах езика на Нелсън как обхожда шията ми, как се преплита с моя и се спира при меката част на ушите ми. И как пръстите му, жадни да докоснат кожата ми, повдигат блузата ми и изследват извивките на тялото ми. В същото време аз, превърната като по чудо в Тереза Троти, пъхнах пръстите си в косата му, погалих тила му и притеглих онези лешникови очи към моите, ухапах устните му, напрегнах всички мускули на тялото си и дори се повдигнах на пръсти, за да го целуна.

Също както в заслона, краката ми омекнаха, пулсът ми се ускори и трябваше да седна, за да си възвърна нормалния ритъм на дишане.

— Майчице! — възкликнах аз. — Не съм виждала толкова страстна целувка през живота си!

— Беше въпрос на време да ги снимат — оплака се баща ми. — Човек не може да се скрие завинаги от папараците.

— Къде са?

— Мисля, че в Портофино. Или в някакво селце в Лигурия. Фотографите не поискаха да ми разкрият точното място. Казват, че слезли от огромна яхта, която принадлежи на семейството на Тереза, разходили се по старинните улици, вечеряли в малък ресторант на пристанището и отново се качили на борда. Не знаят коя е следващата им спирка, но сигурно ще успеят да им направят още снимки и ще ни ги изпратят.

Започнах да си вея с някакви документи, пих вода направо от бутилката. В мен бушуваше експлозивна смес от чувства — бях изненадана, разтревожена, ядосана и да си призная, изпитвах лека ревност. До момента не подлагах на съмнение факта, че Нелсън целува Тереза от време на време. Никога обаче не предполагах, че го прави по този жаден и сладострастен начин, както личеше от снимките.

Казах си, че това не е любов, а е само секс, мръсен и отблъскващ секс, и че Тереза го е оплела в една чисто физическа връзка, в която играе доминираща роля.

— Какъв скандал! — изръмжах аз. — Трябва да предупредя Нелсън за опасността, на която са изложени.

Захванах се веднага за работа. Нямаше време за губене. Интересът към новината щеше драстично да спадне, ако връзката станеше публично достояние, преди да успея да направя репортажа. С ужас си припомних, че единствената причина, поради която херцог Ноланд се беше съгласил да излезе в списанието ми, беше нежеланието му личният му живот да бъде изложен на показ по най-неприятния начин, в някой таблоид или в някое от онези издания, пълни със скандали и голи жени, каквито изобилстваха по онова време в Италия. Ако те ни изпревареха, беше много вероятно Нелсън да се откаже. „Щом вече сме в устата на всички — щеше да се обоснове той, и с пълно право — защо е нужно да даваме допълнителен повод да говорят за нас?“ И този аргумент щеше да срине всичко: славното начало на журналистическата ми кариера, надеждите, които баща ми възлагаше на мен, и най-вече — признавам — възможността да видя отново Нелсън.

— Тогава ти какво предпочиташ — попита сестра ми — сватбата да се състои и репортажът да се публикува, или Нелсън да осъзнае ужасната грешка, която ще извърши, като се ожени за Тереза и пропусне шанса да се ожени за теб?

— Второто! — отвърнах аз мигновено. — Никак не харесвам Тереза Троти. Нелсън няма да е щастлив с нея. Но в този момент трябва на всяка цена да се свържем с проклетия кораб и да ги предупредим, че папараците ги дебнат.

Бяхме успели да разговаряме на неясен английски с човек, явно индиец, който работеше в дома на Кара. Госпожата била заминала и нямало начин да говорим с нея. Там, където била, нямало телефон. Щяла да се върне в началото на януари, увери ни гласът, и щели да й предадат съобщението. Предположихме, че Кара Ноланд пътува на същия кораб, със същите домакини, и това ме наведе на мисълта, че може би вече е успяла да омае мултимилионера Томасо Троти, бащата на Тереза.

— Това как го получи? — каза досетливата ми сестра, сочейки бюджета.

— По факс!

И двете ни осени една и съща мисъл. Набързо написахме бележка, в която молехме този, който отговаря за комуникациите на борда, да помоли Кара Ноланд да говори с нас. Че е въпрос на живот и смърт. Признавам, че малко преувеличихме. Но даде резултат. Двайсет минути по-късно телефонът иззвъня и един далечен глас, обгърнат от шумове, ни обясни, че това е сателитна връзка и че поради тази причина е възможно линията да прекъсне или звукът да се изкриви. „Забележете — каза гордо капитанът на яхтата — намираме се в открито море; сигналът трябва да стигне до сателита в стратосферата и отново да прекоси земната атмосфера, докато стигне до вас. Не е ли чудо?“ После ни остави да чакаме доста време, през което си представяхме как този сателит се носи из космоса с гласовете ни на борда.

— Какво има, за бога? — Това бяха първите думи, които чухме от другия край на линията.

— Кара, скъпа — извиках аз колкото се може по-силно — чуваш ли ме добре?

— Да, чувам те прекрасно, какво става? — Не изглеждаше доволна, че я безпокоим в десет часа сутринта. Може би я бяхме събудили твърде рано или бяхме смутили ухажването й на милионера Троти.

Обясних й възможно най-ясно случая: че една информационна агенция ни е продала снимки, от които ясно се вижда, че Нелсън и Тереза изживяват бурен роман. Че папараците са италианци. Че знаят къде се намират и накъде са се отправили и са убедени, че отново ще ги снимат заедно. Че я моля да предупреди Нелсън, за да не се налага отново да купуваме друг доста скъп комплект снимки като този, който току-що бяхме изтеглили от обръщение.

— Кажи на Нелсън да не я целува отново! — издаде ме подсъзнанието ми. — Публично — поясних. — Да не я целува публично. И моля те, кажи му да не стъпват отново на сушата с Тереза. Да стоят на кораба.

— Едва ли ще има проблем с това — успокои ме тя. — Пътуваме за Карибите. Ще видим суша чак след две седмици. Има ли папараци на Антилите?

Тази Коледа нямаше да бъде от най-веселите в живота ми. Беше без значение, че както всяка година бяхме организирали голямо семейно събиране във вилата ни, нито че бях научила — от достоверен източник — че Дядо Коледа ще ми донесе от Херес бяла чистокръвна андалуска кобила на преклонна възраст, за да се науча най-после да яздя, без да ме е страх, че ще си разбия главата. Нито че баща ми обеща да се качи с мен на платото, за да снимам дропли, нито че майка ми беше съгласна отново да гледаме заедно „Пътуване към Индия“ и „Стая с изглед“ на английски и че вече ги беше взела от видеоклуба на ъгъла и дори не се беше ядосала, че е трябвало да плати глоба, защото някой не беше върнал навреме „Далече от Африка“ — любимия ми филм и следователно неопровержимо доказателство за вината ми.

Въпреки всички хубави неща, които ме очакваха, не можех да излича от паметта си образа на Нелсън Ноланд, целуващ страстно Тереза Троти ди Висконти в малка уличка в Портофино, нито ръката му, изследваща тялото й под пуловера.

Бродех като каеща се душа вкъщи и в офиса и дори новините, които публикувахме през онези дни, ми се струваха ужасно тъжни. Наистина бяха тъжни, но чуждото нещастие, особено това на известните личности, общо взето не засяга обикновените хора, освен ако по някакъв начин те не се идентифицират с тях, защото изпитват на собствен гръб подобно нещастие.

Драмата на принцеса Даяна се задълбочаваше с всеки ден. След като обяви официално раздялата си с принц Чарлс през декември 1992 като пряко следствие от публикуването на книгата „Даяна. Нейната истинска история“, написана от Андрю Мортън, враждите в кралското семейство излязоха на показ. През тази annus horribilis^[2], както самата кралица Елизабет я нарече в телевизионното си обръщение към нацията, избухна опустошителен пожар в Уиндзорския дворец, кралицата бе принудена да плаща данъци, двамата й синове се бяха разделили със съпругите си, първо Андрю, после Чарлс, а дъщеря й Ана бе имала неблагоразумието да сключи повторен брак с вицеадмирал Тим Лорънс само няколко дни след като получи развод от първия си съпруг Марк Филипс.

Последствията от тази злощастна година все още се чувстваха в края на декември на деветдесет и трета, когато най-неочаквано, облечена в черно и с толкова печално лице, че будеше жал, Даяна се сбогува с обществената дейност със сълзи на очи. Заяви, че медийното внимание я потиска, че сега приоритетът й са синовете й Уилям и Хари. Въпреки това продължи да се бори срещу противопехотните мини, като вървеше безстрашно из осеяните с бомби полета. В деня, когато загина заедно със сина на египетския магнат Ал Файед в колата, управлявана с висока скорост от пиян шофьор, докато се опитвали да избягат от папараците в един тунел в Париж, баща ми се опечали много. „Заслужаваше да умре в злополука с хеликоптер, летейки над лагерите с бежанци“ — заяви той.

За Ал Файед знаех само, че е собственик на универсалния магазин „Хародс“, защото на първия етаж, в края на ескалаторите, се издигаше бронзовата му статуя в реален ръст.

Този обезпокоителен образец на фараоново изкуство и паметник на предприемаческия успех на египтянина сигурно е дразнел неимоверно короната, защото кралица Елизабет отказваше категорично да му предостави британско гражданство.

Също така знаех от личен опит, че в пределите на частната му империя трябваше да се спазват определени норми. Признавам, бях изгонена от „Хародс“, обвинена в публичен скандал, или нещо подобно — поне така ми обясни охранителят, който любезно ме придружи до вратата — защото носех твърде къса блуза за вкуса на господин Ал Файед. „Вижда ви се пъпът, госпожице“ — обясни ми той.

Скарах се на баба ми, защото тази блуза ми я беше купила тя от един от скъпите магазини, които обичаше да посещава.

Предното лято ми беше подарила толкова миниатюрни бикини, че майка ми бе забранила да ги нося. „Бабо — упрекнах я аз — ако продължаваш да ме обличаш модерно, ще ми забранят да влизам в «Джой Еслава»“^[3] — и двете се разсмяхме. Тя е била една от първите жени по нейно време, осмелили се да носят панталони с басти, и твърдеше, че стига да са елегантни, дълбоките остри деколтета не я плашат. Веднъж Педро Родригес й казал, че при нейната фигура колкото по-малко плат има, толкова по-добре, и тя беше следвала дословно съвета му. Бе позирала за един от прочутите портретисти на онова време и когато дядо ми получил портрета, хукнал с картината под мишница към ателието на художника, за да го помоли да добави два сантиметра, за бога, и презрамки към деколтето, „честна дума“, избрано от жена му.

— Причината не беше в роклята — защитаваше се баба ми — а в буйното въображение на художника.

Вярвам й. Самата аз съм виждала и съм пробвала много пъти тази рокля от сапфиреносиньо кадифе. Беше една от перлите в колекцията от рокли, които баба ми пазеше в огромния дрешник, намиращ се в съседство със стаята за игри. В оригиналния модел презрамките наистина съществуваха и деколтето беше доста прибрано.

След корицата със снимката на Даяна, сбогуваща се с официалните си задължения, публикувахме друга, със снимката на Лола Флорес с кръгло като луна лице. „Така съм заради кортизона — обясняваше Фараонката. — Но нека хората бъдат спокойни, аз съм откровен човек и в деня, когато се разболея от болест, която ще ме отведе в гроба, ще го кажа на всеослушание.“

И мен ме изпълни дълбока, много дълбока циганска печал, защото често бях отваряла вратата на дома ни, който се намираше над издателството, и й бях предлагала зелени маслини, шунка, пържени картофи, каквото пожелаеше, докато чакаше баща ми да се качи от кабинета си. В действителност горката Лола беше болна, макар че тя още не искаше да знае това. Данъчните власти я преследваха — това я наскърбяваше — а беше достатъчно всеки испанец да даде дребни стотинки, за да изплатим дълга й. Гледаше на ръка и предсказваше бъдещето. Много обичах да отварям вратата на Лола.