Мамен Санчес
Каймакът на обществото (6)

Валеше като из ведро, дъждът се лееше, като че небето се беше продънило. Ловният павилион се намираше на твърде късо разстояние от къщата, за да отидем с ленд роувъра, и на достатъчно дълго, за да се измокрим до кости, и точно това ни се случи на Нелсън и мен през онези две-три минути, през които бяхме изложени на стихията. Водата ни удряше косо, тласкана от ураганен вятър, който едновременно духаше от север и юг, от изток и запад. Най-после се добрахме до сградата в стил рококо. Беше почти точна реплика на прочутия малък дворец, построен по заповед на император Карл VII за любимата му съпруга Мария Амалия Австрийска в околностите на Нимфенбург, който аз тутакси разпознах, защото наскоро беше публикуван в списанието ни заедно с Тадж Махал, Малкия Трианон в парка на Версай, Лястовиче гнездо и кулата на Джилио, а текстът под тях гласеше: „Архитектурни капризи, построени от любов“. Бяхме толкова мокри и ни беше толкова студено, че запалихме огромната камина в салона, за да се стоплим.

Вътрешността на павилиона беше удобна и уютна. Нямаше нищо общо с оригиналния проект на Франсоа дьо Кювилие, а беше по-скоро декорирана в стил Кара.

Тогава си дадох сметка — и тази мисъл ме прониза като мълния — че това е бил всъщност неин каприз, на Кара, и че много вероятно Нелсън никак да не е бил щастлив от издигането на този „паметник на екстравагантността на мащехата му“ в гората — неговата гора, с последвалата сеч на стогодишни дъбове — неговите дъбове.

— Откога датира сградата? — попитах аз доста безсърдечно, признавам.

— Всъщност — прокашля се той — я завършиха преди по-малко от две години. Беше подарък от баща ми за последната му съпруга.

Аха! Подозренията ми се потвърждаваха. Беше ми забавно да почовъркам още малко в раната.

— Имаш предвид Кара?

Нелсън застана нащрек. Сякаш внезапно си спомни, че аз не съм на светско посещение, а на нещо като работна среща. И че идеята да извади на показ интимния си живот в един обширен репортаж първоначално е предложена от мащехата му.

Също така беше вярно, че той никога не би се поддал на подобно мъчение, ако не е била настойчивостта на Тереза, годеницата му, на която — очевидно заради италианската й кръв — идеята се е сторила превъзходна. Двете италианки сигурно са се срещнали и сред смехове и викове са планирали какви тоалети и аксесоари ще носи годеницата, кой ще й направи прическата и дали ще бъде уместно да се снима на кон, все едно че отива на лов, или по-добре да се разхожда в каляска пред двореца като принцеса от приказките.

В крайна сметка, казах си, Ноланд-син и Ноланд-баща имаха една и съща слабост — отстъпваха без битка пред желанията на любимата жена. Романтично, фантастично, но непрактично и доста разоряващо. В салона, над камината, беше окачен внушителният маслен портрет на Кара — ценната картина, която Нелсън бе получил в замяна на присъствието си на онзи прием, на който се бе запознал с Тереза Троти.

За съжаление, от този момент до края на изтощителния ден, през който обикаляхме имението под дъжда, Нелсън се държа резервирано и предпазливо, защото осъзна, че аз съм част от заговора, че по въпроса за репортажа съм на страната на Кара и Тереза и следователно всичко, което правеше или говореше в мое присъствие, можеше да бъде използвано срещу него.

Докато обядвахме сами в ледената трапезария, разговаряхме за компоти и мармалади и за тяхното приготовление, защото следващият етап от програмата, която бе подготвил за мен, беше да ме заведе в малкия цех, където се произвеждаха прочутите биопродукти на Ноланд Тауърс.

Със съжаление трябва да призная, че това посещение ме отегчи до смърт, защото мястото беше една неуютна индустриална кухня, където дузина работници с бели престилки приготвяха смесите и вършеха измерванията механично, без желание, нито въодушевление. „Процесът винаги е един и същи, госпожице — обясни ми най-демотивираният от всички. — Тук е плодът, тук — захарта, коректорът на киселинността, консервантът.“

Слава богу, че през октомври на британските острови се стъмва рано. Малко преди четири Нелсън, видимо нетърпелив, сложи край на „обиколката“, сбогува се със служителите си с обещанието, че ще ги посещава по-често, и с един скок се намести пред волана на ленд роувъра, като, трябва да призная, преди това ми отвори кавалерски вратата.

— Чака ли ни някой в двореца? — попитах аз, заинтригувана от тази припряност.

— Време е за белобузите гъски! — отвърна ми той.

Кръвта се беше върнала във вените му, светлината — в очите, животът — в тялото. Нещо подобно ми се случваше на мен, когато слушах музиката на „Туин Пийкс“ и гледах как текат заглавните надписи. Така де, всеки човек си има някаква страст.

— Колко вълнуващо! — казах аз искрено, завладяна от въодушевлението му.

— Да. Не бих го пропуснал за нищо на света.

Бях придружавала баща ми в няколко причаквания на глиган. Знаех много добре за какво ставаше дума.

Техниката на причакването на дивото прасе се състои в следното: избираш си нощ с пълнолуние и едно дърво — обикновено някой листат дъб или бук — изкатерваш се по него, въоръжен с всичко необходимо: пушка, патрони, фенер и прочее, и прекарваш няколко часа в мълчание, седнал на някой клон, в очакване отдолу да мине глиган. Теренът предварително се подготвя по следния начин: в продължение на две-три седмици преди въпросната нощ около дървото се разпръсква чувал с царевица и се изсипва тенекия с бензин в малка дупка или „вана“ близо до дънера. Предполага се, че глиганът, животно с навици, ще придобие привичката да се въргаля във вонящата дупка, включително да я превърне в място за почивка. И ако ловецът има достатъчно късмет и търпение, ще убие плячката си — предумишлено и под прикритието на нощта.

Когато бях малка, тази практика ми се струваше изключително вълнуваща, но с времето започна да омръзва и на двама ни. В крайна сметка баща ми реши, че е коварна и подла, а аз — че е изтощителна и неудобна. Накрая двамата се спряхме на други видове лов, които бяха в по-голямо съзвучие с истинската ни страст — откритите пространства, и предпочетохме издебването или вдигането на дивеча, като изминавахме километри през хълмове и долини.

Нелсън ме чакаше нетърпеливо в подножието на стълбището. Беше с онези фантастични панталони за риболов, високи над кръста и захванати за раменете с кожени каишки, с дъждобран и непромокаема шапка „Барбур“. Приличаше на човек оркестър, нарамил всичките си принадлежности наведнъж — фотоапарата, триножника, чантите, столчето…

Моят вид не беше много по-различен от неговия. И аз бях обута с огромни гумени ботуши и пременена с дъждобрана, който бях намерила върху леглото.

Почти без да разменим дума, се качихме в ленд роувъра и навлязохме в гората по един черен път. После вървяхме доста време сред влагата, стъпвайки по шумата с гумените си ботуши, и се приближихме едва ли не на пръсти до една лагуна, която се намираше на няколко метра под мястото, на което стояхме.

На брега имаше три-четири патици.

— Това са зеленоглави патици — осведоми ме той, сякаш не знаех това.

Познавах чудесно зеленоглавата патица, която е често срещан вид в Испания. На крилата си има две сини ивици. Перата на мъжката патица са ярки, особено тези на главата, които са с блестящ изумруденозелен цвят. Женската е по-безцветна, кафеникава и доста безлична.

— Сега е сезонът на чифтосването — каза той. — Затова са по двойки.

Знаех, освен това можех и да му разкажа, че мъжките зеленоглави патици са жадни за секс изнасилвачи на женските, включително и от други видове, развратни и непридирчиви при съвкупяване. Не знам защо предпочетох да запазя тази информация за себе си. Само кимнах утвърдително и застанах нащрек, в случай че Нелсън Ноланд поиска видеокамерата, която предложих да му нося, за да облекча малко товара му.

Посочи ми с фенера малко убежище от два квадратни метра, направено от тръстика, скрито сред бурените и за щастие с покрив от слама, който поне щеше да ни предпази от вятъра и дъжда.

Двамата криво-ляво се настанихме в тясното пространство. Разгънахме столчетата си и зачакахме появата на белобузите патици.

Не знам какво беше. Дали неизбежната близост с херцог Ноланд, мирисът на поле и дъжд, който, бог знае защо, идентифицирах с него, тъмнината, която ни обгръщаше, напрегнатостта на всеки мускул на тялото му, включително на челюстта, втренченият му поглед, смръщеното чело, плътните устни, които той от време на време навлажняваше с езика си, разрошената мокра коса, силните ръце, с които държеше бинокъла.

Или може би вълнуващото чувство, че съм в това убежище с един непознат, за когото вече си съставях горе-долу следното мнение: „Самотно момче, жадно за обич, което расте далече от дома си, изоставено на съдбата си от пристрастен към адреналина баща, изгражда броня около крехкото си сърце, за да не може никой да открие колко е лесно ранимо, развива болезнена страст към птиците, посвещава им всеки момент, всяка мисъл, всяко вдишване и се оставя да бъде прелъстен от красива жена, която му е безразлична“. Последното ми изглеждаше очевидно, защото Нелсън беше споменал само веднъж Тереза Троти, докато бяхме заедно, не й се беше обадил по телефона, нито си беше спомнил за нея. Нямаше нито една нейна снимка в къщата, нито една забравена вещ, например кърпичка, книга или ръкавици.

Усетих, че краката ми изведнъж олекват, че тялото ми се отпуска и омеква, че мислите ми се освобождават и кръжат неспокойно из тясното убежище.

Казват, че химията действа спонтанно, без да можем да контролираме бъркотията, която сърцето предизвиква в ума ни. Ах, какво желание изпитвах да целуна Нелсън, да пъхна пръсти в разрошената му коса, да усетя допира на тялото му до моето!

Помислих си, че ще имам тема за разговор със сестра ми за седмици наред. Това внезапно привличане, което изпитах към херцог Ноланд, беше най-недопустимото, неуместно, дръзко, неочаквано, опасно, комично, гротескно и абсурдно нещо, което някога ми се бе случвало. В тишината се чуваха ритмичното ни дишане, шумоленето на вятъра сред дърветата и от време на време далечното крякане на дивите патици.

— Студено ли ти е? — попита ме внезапно той с шепот, в който се усещаше загриженост.

— Не — отвърнах. — По-скоро ми е топло.

— Странно — отбеляза той. — Навън сигурно е много студено и въпреки това…

Двамата едновременно се понаместихме на сгъваемите столчета, сякаш търсехме да заемем поза, която да приляга по-добре на професионалните ни отношения. Тишината се върна, тъмнината се сгъсти. Напрежението отново стегна всяка фибра от тялото му и той отново вдигна бинокъла към очите си.

Колко глупаво се почувствах в този момент! За малко щях да се издам, да протегна ръка и да я поставя върху неговата или да му подскажа, че топлината в заслона се дължи на пожара, избухнал в гърлото ми. Преглътнах. Поех си дълбоко дъх. Допрях с пръсти слепоочията си.

— Ще изляза малко на въздух — прошепнах в ухото му. — Няма да вдигам шум.

Той се разтревожи, подаде ми ръка, за да се изправя.

— Трепериш.

— От вълнението е… заради белобузите гъски, нали знаеш.

Останах навън две-три минути, опряна на дънера на едно дърво, докато си възвърнах нормалния пулс и дишането. Когато се върнах в заслона, заварих го да се занимава с фотоапарата си, с триножника, със светкавицата последно поколение.

Опасността бе преминала.

Тъкмо нагласяхме обективи и подготвяхме ленти, когато ни се стори, че в далечината се надига някакъв шепот, като жужене на рояк.

Нелсън стисна ръката ми със силните си пръсти.

— Белобузите гъски! — възкликна той и усетих как сърцето му заби силно и тялото му се напрегна.

Помоли ме аз да се погрижа за видеото, той предпочитал фотографията. Познавах много добре тази камера „Панасоник JTS25-4 1992 Олимпик Геймс“, защото бяха подарили същата на брат ми за рождения му ден и цяло лято снимахме какви ли не глупости с братовчедите. Не беше много голяма, управляваше се лесно с една ръка, имаше дигитален zoom^[1] и вграден микрофон. Задачата ми беше лесна.

За няколко секунди, в които двамата с Нелсън почти не дишахме, жуженето се засили и се превърна в оглушителен шум от плясък на крила и крякане. Видяхме да се появява ятото — над сто екземпляра, армия от гъски в миграция.

Нелсън повтаряше през зъби, като мантра, фразата, която остана записана на видеото: „Това е чудо. Това е чудо. Това е чудо“. Самото видео, разбира се, излезе разфокусирано, неясно и размазано, защото от нерви забравих да използвам триножника, а и светлината на светкавицата от неговия фотоапарат се оказа недостатъчна, за да освети сцената.

— Тези птици пътуват от много дни — развълнува се той. — Идват от Свалбард, Нова земя, Вайгач и Колгуев, островчета в Северния ледовит океан, на изток от Гренландия, където създават потомство през лятото. Гнездят високо по скалите в морето, на стотина метра височина, а когато малките се излюпят, само след няколко дни се хвърлят от гнездото в морето, макар още да не умеят да летят. Падането е самоубийствено, стряскащо, ужасяващо. Успях да направя великолепни снимки на едно птиче в момента, в който се удря жестоко в издатината на една скала и противно на всякаква логика, оцелява, но мигове след това е разкъсано от полярна мечка.

— Какъв ужас!

— Природата понякога е жестока, в това е и нейната красота.

Ръцете ми трепереха от вълнение. Въодушевлението на херцог Ноланд се оказваше заразително. Понякога дори забравях да си поема въздух, за да дишам.

Белобузите гъски кацнаха в лагуната, вдигайки адски шум. Зеленоглавите патици разпериха криле и избягаха, за да потърсят по-спокойно място за спане. Както вече подозирах, прекарахме безсънна нощ, наблюдавайки белобузите гъски, които бог беше облякъл празнично и ги бе превърнал в най-елегантните и смели птици на сътворението. Докато потвърждаваше теорията си, че това е истинско чудо, Нелсън от време на време ми се усмихваше, стискаше ръката ми, разказваше ми истории от пътешествията си в Северна Европа, където бе отишъл да търси белобузи гъски, чапли и корморани.

В онази нощ на пълнолуние говорихме само за патици, но неговото детинско въодушевление, радостта от осъществената мечта, възторгът, удовлетворението му ми показаха истинската природа на херцог Ноланд; пламенният, възторжен, поривист и страстен Ноланд.

— Идвам при лагуната от седемнайсет дни — призна ми той, когато, вече призори, белобузите гъски разпериха отново криле и изчезнаха на хоризонта. — Бях готов да се откажа, но ти се появи и чудото стана. Донесе ми късмет, приятелко.