Мамен Санчес
Каймакът на обществото (5)

Малко по-късно денят настъпи. Завари ме заспала. Бях успяла най-после да поспя два часа, преди алармата на телефона ми да иззвъни. С огромно усилие се измъкнах от леглото с балдахин, прибрах дрехите и опаковката на кестените, взех си душ, треперейки от студ, върнах прадядото Ноланд на стената и като си поех дълбоко дъх, се отправих към трапезарията, където, както се надявах, ме очакваше питателна английска закуска заедно с тайнствения ми домакин.

Нелсън Ноланд ме чакаше на масата, зачетен съсредоточено в огромен вестник, който беше сгънал на четири и въпреки това му беше трудно да се справя с него. Отстрани на масата, върху шкаф от махагон, беше разположен бюфетът за закуска. Състоеше се от няколко сребърни подноса, отрупани с най-различни вкуснотии — бъркани яйца, бекон, кренвирши, картофено пюре, фасул с домати, пушена херинга и пълнени гъби. Ароматът на това кулинарно пиршество се изкачваше по стълбата, излизаше в градината, кръжеше около площадчето и дразнеше стомаха на всички гладни създания в гората.

На противоположната страна, върху идентична мебел, бяха кифлите, препечените филийки, богат избор от компоти и мармалади собствено производство, маслото, сметаната и няколко изящни кани, пълни с портокалов сок.

На масата, пред вестника на Ноланд, бяха поставени чайниците и каните с кафе, порцелановите канички за млякото и кристалните захарници.

Херцог Ноланд седеше с гръб към вратата, с лице към огромния прозорец, гледащ към гората. За момент помислих, че са ми определили най-отдалеченото от домакина ми място, на другия край на чудовищно дългата маса, като в онзи толкова блудкав роман, написан от Франсис Ходжсън Бърнет и озаглавен „Малкият лорд Фаунтлерой“, който толкова успешно беше пренесен на големия екран през 1980 г. с Алек Гинес и Рики Шрьодер в главните роли и който майка ми беше купила на видео и непрекъснато настояваше да го гледаме отново всеки път, когато се събирахме повече от трима братовчеди вкъщи.

„Малкият лорд“ се беше превърнал в истинска класика в семейството ми. Толкова го намразихме, че ни се повръщаше дори само като чуехме музиката в началото на филма. Едно лято го изнесохме от къщи. Докато майка ми си почиваше следобед, брат ми се промъкна на пръсти в стаята й, открадна касетата, сложи я в една раница и същия ден осемте или десетте братовчеди, които участвахме в заговора, отидохме с колела на хълма, където често се забавлявахме да заравяме съкровища. До руините на една черква, под сянката на единствената стена, която не бе рухнала, измерихме седем стъпки и я погребахме в земята, покрихме я с камъни и керемиди и се изплюхме върху гроба й.

После ни стана жал за майка ни, която безуспешно търсеше любимия си филм из цялата къща и повтаряше: „Не разбирам, не разбирам, бих се заклела, че беше в това чекмедже“. Сигурно тайно подозираше, че най-вероятният крадец е някой от братовчедите ни.

За щастие масата в Ноланд Тауърс беше подредена по един много по-логичен начин: моята покривка, чиния, прибори, чаши за кафе и вода бяха разположени срещу тези на Ноланд. От внушителното му присъствие ги делеше само метър и половина, колкото беше ширината на масата, а не шестте или седемте метра дължина.

— Добро утро — поздравих стеснително от вратата.

Нелсън Ноланд свали вестника и ме изгледа втренчено. Имаше огромни очи с лешников цвят, високи скули, плътни устни. В продължение на няколко секунди не каза нищо. Навярно се питаше коя бях аз и какво, по дяволите, търсех на вратата на трапезарията му. После явно си спомни причината за присъствието ми там и изражението му се смекчи.

Изправи се, поздрави ме много официално със стискане на ръка и с няколко доста объркани думи, с които ме уведоми, че се радва да ме види, че се надява да съм спала добре, че съжалява, че не е могъл да ме посрещне предната вечер, за което му попречили някои неотложни дела, и че ако обичам, да заповядам на масата и да си сервирам свободно от богатия бюфет.

Трябва да призная, че захаросаните кестени не се бяха оказали достатъчни, за да задоволят нуждите на следпубертетския ми стомах. Бях гладна като вълк и очите ми не се отделяха от бърканите яйца и пресните наденички. Сервирах си солидна порция и седнах срещу Нелсън Ноланд, който ме гледаше развеселено.

— Не бях виждал досега момиче, което да яде с такъв апетит — отбеляза той. — Годеницата ми, Тереза Троти, обикновено хапва неохотно по една бисквита на закуска. Не се ли страхувате, че ще напълнеете?

— Имам чудесен метаболизъм — отвърнах аз. — Мога да ям индустриални количества и пак ще си остана кльощава като плашило.

— Аз не бих казал плашило — поправи ме той. — Колибри или лястовица би било по-удачно. Поне от естетична гледна точка.

— Благодаря — усмихнах му се аз. — Баща ми обикновено ме сравнява с кремъклийка, нали знаете, онези стари пушки с дълго дуло и…

— Наистина? — прекъсна ме той. — Баща Ви обича ли огнестрелните оръжия?

— Много.

— Аз ги ненавиждам — отсече той.

Замълчах. Спомних си, че задачата, с която бях отишла там, е много деликатна. Не трябваше да застрашавам образа, който исках да представя пред Нелсън Ноланд, с опасни теми като лова, биковете, политиката, религията или парите. След няколко секунди самият Ноланд взе думата:

— Баща ми много обичаше лова — каза тихо той. — Прекарваше дълго време извън къщи, зает с безкрайните си експедиции и сафарита.

— Разбирам — кимнах аз.

И беше вярно. През краткия си живот бях срещала много деца, пренебрегвани от бащите си заради извънмерната им и почти маниакална страст към лова. Тези деца, чувствителни или боязливи по характер, страдаха ужасно, защото бяха неспособни да изпитат удоволствие от хайките и гонките, в които участваха бащите им. В моя случай беше обратното. Понеже бях момиче и растях заобиколена от буйни братовчеди, преследвах баща си като хрътка, за да ме вземе със себе си в планината и много се сърдех, когато не ме предупреждаваше, за да го придружа до укритието му или да му нося раницата.

Разбрах, че Нелсън Ноланд е едно от онези ощетени от лова деца и реших да не се задълбочавам в темата. Той обаче настоя:

— А вие харесвате ли лова?

— По-скоро харесвам природата — отвърнах предпазливо аз. — Обичам мириса на планината, начина, по който сменя цветовете си през сезоните, приятно ми е да наблюдавам животните…

— В това си приличаме — усмихна се той и разбрах, че съм казала нещо удачно. — Орнитологията е моята страст. Това ми е професията — добави той. — Знаехте ли?

— Нямах представа.

— Пиша дисертация за гъскоподобните птици от семейство Патицови, по-конкретно белобузата гъска. Познавате ли този вид?

Познавах го. За щастие.

Баща ми, инженер-агроном, беше — по всеобщо мнение — един от най-добрите познавачи на дивата природа и истински естествоизпитател от XX век. И ме бе научил да различавам стотици видове птици, бозайници, влечуги, насекоми, треви, цветя и дървета. Чрез някаква необяснима осмоза, може би защото толкова пъти го бях придружавала в планината, се бях превърнала в нещо подобно на специалист по биология.

— Разбира се — потвърдих аз, сякаш ме беше попитал за някоя марка парфюм. — Белобузата гъска е прекрасна птица. Прекарва летата в Гренландия, а зимите в Англия, има черна шия и бяла глава. Оттам идва името й.

Ноланд ококори очи като плочи.

— Наистина ли се интересувате от тези неща?

— Доста — отвърнах.

От този момент стана чудо. Пред изумените ми очи моят домакин се превърна във въодушевен оратор. Разказа ми за голямата си страст към света на птиците, най-вече прелетните и по-конкретно семейство Патицови: патици, гъски, лебеди, пуйки, нирци и разбира се, белобузите гъски, които според него бяха най-красивите и интересни създания на планетата.

Докато траеше изложението му, аз трескаво поглъщах яйца и наденички, препечени филийки с масло и мармалад, кифли със сметана, тарталети с праскови и сироп и шепи сушени плодове. След петнайсетина минути Ноланд прекъсна речта си, за да ме попита дали съм приключила със закуската и дали искам да го придружа до библиотеката, където с удоволствие щял да ми покаже колекцията си от илюстровани албуми.

Помоли ме да го наричам Нелсън, защото двамата сме споделяли обща страст към гъските и следователно сме част от отбраната група щастливци, притежаващи достатъчно чувствителност, за да оценят красотата на природата. Че сме като брат и сестра и че при това положение може да се откаже от обръщението his lordship^[1], което му се полагало по рождение. Той, от своя страна, стига да съм съгласна, също щял да се обръща към мен с малкото ми име.

Отвърнах му, че малкото ми име ми се струва най-естественото нещо на света; че никой досега не ме е наричал по друг начин (с изключение на дядо ми по бащина линия, който ме наричаше Пипи Дългото чорапче; на дядо ми по майчина линия, който ме наричаше Чинита; на баща ми, който ме наричаше Пити-Пити и на чичо ми Маноло, който ме наричаше Роти).

Усмихна се. И от двете страни на устата му се появиха много привлекателни трапчинки. Закачливи, бих казала.

Стана от масата и ме поведе към библиотеката.

— Вкъщи имаме две библиотеки — обясни ми той. — Или две стаи, ако така предпочиташ. В западното крило са книгите и картите на баща ми. Всички са с обща тематика: география, картография, алпинизъм, мореплаване и неизбежните биографии и пътеписи. В източното крило, където отиваме, съм събрал моите. Най-после успях да съставя списък и да подредя в логичен ред хилядите томове, които купих през последните години в Оксфорд. Превърнах се в най-големия ползвател на Бодлиевата библиотека… — Той отново се усмихна. — … и в най-досадния човек в отдела на извадените от каталога книги.

По пътя ни към „Нелсъновата“ библиотека прекосихме няколко салона, пищно декорирани със старинни мебели, красиви килими, гоблени и картини, с богати орнаменти на таваните, с лампи от планински кристал, огромни камини и широки прозорци, покрити с кадифени завеси. Възползвах се от случая, за да се опитам да измъкна някаква информация за репортажа си.

— Колко години прекара в Оксфорд? — попитах го аз.

— Седем — отвърна той, без да ме погледне, съсредоточил вниманието си в лабиринта от коридори и стаи. — Три като студент и четири като преподавател.

— В кампуса?

— Да. — Спря в подножието на елегантна дървена стълба, която водеше към втория етаж. Погали замислено парапета. — Мисля, че ако баща ми не беше умрял, още щях да бъда там. — Въздъхна или поне така ми се стори. — Но винаги съм знаел, че ще дойде ден, в който ще трябва да поема отговорността за всичко това.

— Би било интересно да посетим университета — подхвърлих аз. — Да ми опишеш как е минавал денят ти. Да ме запознаеш с колегите си от департамента, да ми покажеш мястото, където си живял…

— Мислиш ли, че е важно за репортажа?

— Разбира се. Ще ми помогне много, за да добия представа за личността ти. Искам да кажа — поправих се аз — за контекста на историята.

Замълча и се замисли. Обърна се към мен и отново ме прониза изпитателно с лешниковите си очи.

— Ще отидем утре следобед. Днес имаме много неща, които трябва да видиш — библиотеката, фермата, нивите, планината… Ако наистина се интересуваш от белобузата гъска, за мен ще бъде удоволствие да ме придружиш тази вечер до обсерваторията ми в лагуната. Както знаеш, белобузата гъска само минава през тези географски ширини. Предпочита да се установи по на юг, в пасищата на Саутхамптън, Плимут и Бат. Но ако успеем да я засечем, възможно е да присъстваме на прекрасната гледка на ято белобузи гъски в полет. Или пък може да решат да кацнат в лагуната, пред биноклите ни. Носиш ли бинокъл?

— Да си призная, не.

— Няма значение — каза той. — Има достатъчно в ловния павилион. А гумени ботуши?

— Също не.

Той ме изгледа учудено. Явно смяташе, че никой разумен човек не би трябвало да тръгва на път без бинокъл и гумени ботуши. Този мой пропуск обаче не представляваше проблем за Нелсън Ноланд, както можах да установя същия следобед, когато намерих върху леглото си пълен орнитоложки екип: високи ботуши, дъждобран, непромокаема шапка, бинокъл и дори сгъваемо столче, като онова, което той носеше предната вечер увесено на рамото му.

След като вървяхме доста време из лабиринтите на двореца, най-после застанахме пред огромната врата на библиотеката. И двамата дишахме учестено. От вълнението или от ходенето, или от храносмилането на обилната закуска. Когато домакинът ми най-после отвори вратата, признавам, че ми се зави свят. Мястото беше досущ като пещерата на Али Баба или като кървавата стая, в която Синята брада е режел жертвите си, само че тук съкровището беше от друго естество.

Нелсън Ноланд също стоеше запленен пред колекцията си от книги, класифицирани с математическа прецизност по размери, цветове, дати, автори и бог знае по какви други неведоми критерии. Имаше хиляди томове, разположени на четирите огромни стени на две нива (до втория етаж се стигаше по една подвижна стълба, инсталирана върху релси, които обикаляха целия периметър), както и внушителна експозиция на снимки, отпечатани в голям формат, покрити със стъкло и разположени стратегически между книгите и над рафтовете.

Първият въпрос, който си зададох, беше кой, по дяволите, се грижи за чистотата на това светилище. Добре че не го изрекох на глас, защото самият Ноланд отговори на него — смръщвайки вежди, той се приближи до една от снимките, огледа я внимателно, откри, че по стъклото има нещо като отпечатък от пръст, и леко ядосан, извади кърпичка от горния джоб на туиденото си сако и започна да търка усърдно невидимото петно.

Господи, помислих си, този млад и невероятно привлекателен мъж е напълно смахнат. Лично той се грижеше да поддържа библиотеката асептична като операционна зала, студена като гробница и чиста от всякаква прашинка. Опитах се да пресметна наум колко ли часа посвещава на тази своя мания и той отново ме изпревари:

— Тук прекарвам по-голямата част от времето си.

Въпреки зараждащата се в мен тревога — започвах да си мисля, че се намирам сама в замък с един обсесивен маниак — признавам, че душевното ми състояние в онзи момент беше на пълно изумление. Вероятно това се беше изписало на лицето ми, защото Ноланд, пронизвайки ме със същия поглед на граблива птица, с който преди малко беше открил отпечатъка от пръст, ме попита дали съм добре, защото съм била пребледняла и той се опасяваше, че съм получила стомашно неразположение. „Портокаловият сок трябва да се приема винаги преди и никога след млякото“ — предупреди ме той.

Седнах в едно доста удобно кресло, от което цялата библиотека се разкриваше в перспектива.

— Добре съм — успокоих го. — Просто съм впечатлена. Това място е умопомрачително.

Не прие дословно забележката ми. Точно обратното, по-скоро го разбра като комплимент и това му даде повод да се впусне в най-подробно описание на колекцията си, което продължи повече от два часа, без прекъсване.

Освен тежките като олово енциклопедии, суховатите трактати по зоология, многобройните научни публикации по най-различни въпроси, които може да хрумнат на човек, или хилядите биографии, които са издадени за основателите на естествената история, имаше стотици илюстрирани албуми. Най-старите от тях бяха с литографии, предшестващи теорията за еволюцията на видовете, а най-съвременните — със снимки с висока разделителност, подобни на онези, които правеше самият Ноланд с новичкия си фотоапарат „Канон ЕОС“ и сам проявяваше в една тъмна стаичка в ловния павилион, използван по времето на баща му за съхранение на пушките.

— Много бих искала да посетя този прословут ловен павилион — въздъхнах аз.

Той се съгласи, леко объркан. Отчасти защото трябваше да напусне бърлогата си и отчасти защото — така предположих — смяташе онова място за владение на стария херцог и съперник на чувствата му в бащиното сърце.