Мамен Санчес
Каймакът на обществото (4)

Както и се очакваше, оценката, която Кара Ноланд даде на бабиния мармалад, беше повече от положителна. Кара опита конфитюра, като гребна със сребърна лъжичка от сладкото съдържание на буркана и я поднесе към устата си, припомняйки си с притворени очи вълшебните моменти, които бе изживяла в Севиля — уханието на портокалов цвят, нощите, изпълнени със звъна на камбанки и светлината на запалени фенери, разходките привечер в парка „Мария-Луиса“, вечерите в хотел „Алфонсо XIII“, мириса на тамян, на разтопен восък и на розмарин, който винаги се носи във въздуха пред входа на катедралата.

Живееше в къща близнак в квартал Белгрейвия, с фасада с бяла мазилка, ограда от ковано желязо и врата, обрамчена от четири дорийски колони, поддържащи балконче с цветя. Върхът на изискаността и елегантността.

Позвъних на звънеца и се учудих, че лично тя ми отвори вратата. Беше сама. Обясни ми, че работното време на прислугата приключва точно в пет и че трябва сами да си приготвим чая. Каквато си беше бъбрива, не спираше да говори за годежа на Нелсън и Тереза, докато ми показваше къщата си. Аз я слушах с половин ухо, запленена от този шедьовър на вътрешния дизайн.

Най-после седнахме да пием чай, но не в разкошния салон на първия етаж, а в една малка стая до спалнята й на горния етаж. Беше невероятно уютна и приветлива и излъчваше спокойствие и аромат на рози. Имаше камина, над която бе окачено старинно огледало, а на полицата й Кара бе поставила снимки от семейния албум. За пръв път успях да видя стария херцог Ноланд в естествената му обстановка и трябва да призная, че изобщо нямаше нищо общо с онази развалина, за която ми бяха говорили в Париж.

На една страховита черно-бяла снимка аристократът, целият покрит с лед, включително веждите и брадата, караше шейна, теглена от кучешки впряг. На друга беше жив портрет на Лорънс Арабски — рус, със светли очи, с тюрбан на главата, на гърба на камила. На трета, вече малко по-възрастен, се усмихваше зад волана на състезателна кола, а на най-скорошната махаше с ръка за поздрав от един аеростатичен балон.

Имаше само една снимка, на която до него беше Кара — весела, крехка и очарователна, вплетена в ръката му като красиво украшение.

Помислих си, че приятелката ми все още е много млада, за да планира едно бъдеще в самота. Едва ли беше навършила петдесет и пет години.

На една помощна масичка имаше купчина броеве на сп. „Татлър“ и забелязах, че някои от страниците им са прегънати или маркирани, както правим ние, жените, когато нещо ни е привлякло вниманието. Изчаках търпеливо Кара да слезе в кухнята, за да напълни отново чайника (нещо, което тя направи с известна досада, възмущавайки се от неумерените трудови изисквания на прислугата), и се възползвах от отсъствието й, за да се втурна към списанията и да разгледам съдържанието им.

Направо се вкамених от изненада. Това приличаше на каталог на милионери: ергени, женени, млади, стари, дебели, слаби… всички, снимани до викторианските си къщи, състезателните си коне или ловджийските си кучета. Но това, от което стомахът ми се присви до степен да не мога да преглътна единствения сандвич с краставица, който изядох онзи следобед, бе да открия, оградено с дебел черен маркер, името на Томасо Троти ди Висконти — бащата на Тереза, годеницата на доведения й син.

Запитах се — иронично, разбира се — кое е било първото, дали изнамирането на вдовеца, или срещата на двамата млади. Самата Кара се погрижи да отговори на въпроса, който си задавах.

— Нелсън и Тереза се запознаха в Рим — каза тя, докато ми наливаше третата или четвъртата чаша чай. — Една моя много скъпа братовчедка даваше прием по случай сребърната си сватба в стария храм на Венера, близо до Колизеума. Бяха поканени всички милионери на Италия и най-изтъкнатите членове на старата аристокрация (братовчедка ми Филипа е тясно свързана чрез брака си с граф Монцо). Умирах от желание да отида, но не можех да се появя така, сама и без траурни дрехи, преди да се навърши една година от смъртта на мъжа ми, така че се свързах с Нелсън и го помолих да ме придружи.

— И той прие?

— Да — потвърди тя с лукава усмивка. — Обещах му, че в замяна ще изпълня волята на баща му относно разпределението на наследството. Нелсън се тревожеше, че някои ценни вещи могат да станат повод за спор помежду ни. По-конкретно, масленият ми портрет.

— Значи си се отказала от картината само и само за да присъстваш на приема.

— Под ръка с херцог Ноланд, да.

— Добър ход.

Кара ми описа подробно пищното празненство в Рим и аз си спомних за друго подобно празненство, на което имах възможност да присъствам заедно с родителите ми преди две години, по случай годишнината на известна бижутерска фирма. Никога няма да забравя разговора, който чух зад гърба си между две от знатните дами там. Не се бяха виждали от дълго време. След задължителните целувки едната попита другата дали е омъжена и събеседницата й отговори много сериозно: „Да, скъпа, от време на време“.

— Филипа ми беше обещала да ме настани до един от най-добрите приятели на мъжа си — продължи Кара, като се направи, че не разбира намека ми.

Томасо Троти.

Внезапно ме осени една коварна мисъл.

— Знаеше ли братовчедка ти, че ще отидеш в Рим с доведения си син?

— Разбира се — призна Кара. — Самата тя ми предложи. Предупреди ме, че откакто е овдовял, Томасо Троти отбягва светските събития, но че неговата обожаема Тереза е душата на всяко празненство. Трябваше да намерим някакъв стимул, за да измъкнем бащата от бърлогата.

— И ви е хрумнало да използвате Нелсън.

— Той е красив, млад и херцог.

— Разбирам.

— Накрая, tutti contenti^[1] — възкликна тържествуващо тя. — Нямаш представа колко са влюбени. От шест месеца са неразделни и най-после решиха да се оженят.

Докато карах взетата под наем кола с волан отдясно и слушах една песен на Браян Адамс на уокмена си „Сони“ последно поколение, се замислих за приятелството ми с Кара. За двайсетгодишно момиче като мен беше вълнуващо една толкова космополитна и интересна дама, неизчерпаем извор на фантастични истории и уникални преживявания, да ме почете с вниманието си. Повечето хора, с които общувах по онова време, бяха мои връстници, които обичаха да излизат вечер, да пият, да говорят баналности, да се хвалят с новия си мотор или с новата си кола, но те бледнееха до личности като херцогиня Ноланд, до които имах достъп благодарение на работата си.

Светът на Кара, в който тя се чувстваше като риба във вода, беше изпълнен с опасни капани, подлагания на крак, цели, оправдаващи средствата, и мотиви, които аз за щастие не познавах. Ако се замислех какво общо имаме с Кара, наум ми идваше само едно: амбицията да сме щастливи. Знаех също така обаче, че значението на това желание е много различно за всяка от нас. Аз копнеех за любов, семейство и работа, която да ме удовлетворява. Тя — за лукс и удобства, богатство, обществено влияние и живот, в който никога да не се наложи да работи.

Усмихнах се при спомена за фразата, с която се бе сбогувала с мен под силния дъжд и в ужасния студ на входа на къщата си.

— Писна ми от това ужасно време! — избухна тя. — Какво ли не бих дала, за да живея отново в Италия!

Пристигнах в Ноланд Тауърс след девет вечерта. Разпознах малката вила при входа и пътя между дъбовете и буковете, който водеше към къщата. Още валеше дъжд, но беше тих и кротък — от онези, които бавно се просмукват в земята и в костите.

Насреща ми излезе иконом с отворен чадър. Поздрави ме с добре дошла от името на лорд Ноланд и ми предаде извиненията му, че не е могъл да дойде навреме, за да ме посрещне лично, поведе ме през внушителния вестибюл, от който тръгваше огромно каменно стълбище, въведе ме в главния салон и след като се увери, че съм удобно настанена на дивана пред запалената камина, ми предложи чаша чай.

Отговорих му, че е много любезен, но че няма да пия чай, защото не искам да си развалям съня. В замяна му поисках разрешение да ползвам телефона.

— Телефона — прокашля се той с видимо неудоволствие.

— В семейството ми имаме навика да се обаждаме вкъщи, за да съобщим, че сме пристигнали благополучно — обясних му аз. — Родителите ми се тревожат, ако нямат новини от децата си на всеки три-четири минути.

Шегата не му се стори забавна. Изпъна врата си като жерав, излезе от стаята със скована походка и след малко се върна с черен телефонен апарат и много дълъг кабел, който влачеше бог знае от кой тъмен ъгъл на двореца.

— Благодаря — казах аз и го дарих с най-очарователната си усмивка.

Веднага щом останах сама, набрах номера у дома. Сестра ми, която по това време обикновено не се отлепя от телефона, отговори с изпълнен с надежда глас.

— Аз съм. Пристигнах в Ноланд Тауърс.

— Защо шепнеш?

— Не знам.

— Вече видя ли звяра?

Няколко дни по-рано се бяхме шегували за приликата между посещението ми в двореца на Ноландови и филма Красавицата и звяра на „Дисни“, който бе излязъл преди две години и се бе превърнал в касов хит. В него чувствителната, умна и възприемчива Бел е пленница в зловещ замък при един омагьосан принц, когото, между другото, тя учи да чете.

— Още не — отвърнах аз, все още шептейки. — Но къщата е невероятна. Отвътре е още по-страхотна, отколкото отвън. В момента седя на викториански диван, тапициран с червено кадифе, стъпвам върху персийски или индийски килим и съзерцавам портрета на една прабаба, която много прилича на императрица Сиси. Таванът е висок десет метра; има корниз с гербове, а над главата ми виси полилей, който е досущ като прочутия chandelier^[2] във „Фантомът на операта“, онзи в началото на мюзикъла, който пада с трясък и те кара да подскачаш от страх.

Двете бяхме почитателки на мюзикъла, който жънеше огромен успех в лондонския Уест Енд. Бяхме гледали представлението поне четири пъти за две години. При всяко пътуване до британската столица купувахме два билета — благодарение на услужливия портиер на хотела ни — и отново се вълнувахме от The Music of the Night^[3] или Thatʼs All I Want of You^[4], песен, която, между другото, лейди Ди избра, за да поднесе на мъжа си най-смущаващата изненада в дългия му живот на принц в деня, когато нареди да затворят театъра за частно представление по случай рождения му ден и се появи на сцената, облечена в подобна на нощница копринена дреха и изтанцува невероятно чувствен танц пред изумения си съпруг и обърканите гости. „Обичай ме! Това е всичко, което искам от теб“, молеше любимия си героинята от „Фантомът на операта“ всяка вечер в лондонския Кралски театър.

— Добре, добре. — Усетих, че сестра ми бърза да приключи разговора. — Утре ще ми го разкажеш подробно, става ли?

— Какво има? — попитах леко обидена. — Чакаш някой да ти позвъни ли?

— Не, глупаче — отвърна ми тя. — Обаждаш се точно когато започва „Туин Пийкс“.

Разбира се. Това обясняваше липсата й на интерес към авантюрата ми. Можех да бъда пленница в омагьосан замък, заплашена да бъда изядена или изнасилена от космат звяр, но щом даваха „Туин Пийкс“, нищо друго нямаше значение.

Представих си сцената с ослепителна яркост — баща ми и майка ми, хванати за ръка, на дивана. Сестра ми — до телефона, брат ми — легнал на килима с възглавница под главата, и моето празно кресло. Заради Нелсън Ноланд пропусках епизода, в който най-после се разкриваше самоличността на убиеца на Лора Палмър.

— По дяволите! — възкликнах аз. — Запиши ми го! Около вълненията, свързани с пътуването ми в сърцето на мрака на провинциална Англия, бях забравила единствения смисъл на живота си през последните месеци — развръзката на тази мистерия, която ни караше да сядаме със затаен дъх веднъж в седмицата в десет вечерта пред телевизионния екран.

Викът ми разтревожи иконома, който сигурно подслушваше зад вратата, защото почти веднага влезе в салона с уплашена физиономия — явно никой в тази къща не повишаваше тон — и ме попита дали съм добре. Казах му, че всичко е наред, да не се тревожи, но да бъде така любезен да ми донесе чаша вода, за да преглътна яда си. Върнах му телефона и той излезе, влачейки по земята оплелите се жици.

Точно в този момент ми се стори, че виждам някаква светлина, която се движеше из градината. Първо помислих, че е била светкавица, но после открих, че е просветването на фенер. Приближих се до един от високите прозорци на салона. Предполагам, че отвън човек можеше лесно да ме види на светлината на полилея. Докато аз успях само да различа една висока и разкривена фигура, облечена с нещо като дъждобран, с нахлупена до ушите шапка и помъкнала пръчки, високи рибарски ботуши, кошници, брезентова раница и дори, както ми се стори, едно от онези сгъваеми столчета, които се използват в лов с кучета.

Разбрах, че това е Звяра.

Зачаках със свито сърце домакинът ми да влезе в салона, но мина доста време, а никой не почука на вратата. След като светлината от фенера угасна и градината отново потъна в мрак, икономът ми донесе чашата с вода, изчака да я изпия и после ме отведе в спалнята ми на горния етаж.

Отново се извини от името на лорд Ноланд за това, че не е могъл да ме посрещне лично, осведоми ме, че закуската се сервира точно в седем, увери се, че куфарът ми е поставен върху една табуретка, и излезе, оставяйки ме в пълна неизвестност.

Не Вярвам да е имало по-зловеща нощ от първата, която прекарах в Ноланд Тауърс, с изключение може би на мрачната, бурна и безсънна нощ на Мери Шели във вила „Диодати“, но тя поне е разполагала с лауданума и с вдъхновението, докато в леденостудената стая на първия етаж, където ме бяха настанили, царяха единствено мрак и тишина.

Леглото ми имаше балдахин от зелено кадифе, а в стомаха ми — огромна, компактна черна дупка, предизвикана от ужасния сандвич с краставица и петте чаши чай, които бях изпила в дома на Кара.

Знаех, че няма да мигна цяла нощ — единствено студът и гладът са в състояние да ме държат будна — но въпреки това се свих на кълбо и се опитах да забравя Франкенщайн, Полидори и лорд Байрон.

Един прародител на Нелсън Ноланд ме наблюдаваше укорително от отсрещната стена. Принудих се да сваля портрета му и да го скрия в гардероба. Представих си, че през тези стогодишни дъски се стига до ледения свят на Нарния, където толкова зле съжителстваха Аслан и Бялата вещица.

Имах много време за мислене през онази толкова дълга нощ.

На следващия ден трябваше да се представя пред херцог Ноланд и да се опитам да го убедя, че няма по-компетентен, по-достоен за доверие и по-подходящ от мен човек, който да напише репортажа за годежа и сватбата му.

Трудността се състоеше в това, че самата аз сериозно се съмнявах в способностите си. Като изключим статиите за модата в Париж, регатата Колумб 92, откриването на Олимпийските игри, Световното изложение в Севиля и две светски събития, на които бях присъствала в качеството си на репортер; няколкото интервюта с относително известни личности като главния актьор в „Бевърли хилс, 90210“ и една партньорка на Кевин Костнър, както и скромното ми участие в пресконференциите, които се организираха в салоните на хотел „Риц“ всеки път, когато някоя холивудска звезда благоволеше да промотира свой филм в Мадрид, истината беше, че до момента не бях имала възможност да покажа — нито на себе си, нито на другите — истинския размах на професионалните си умения.

Човек трябва да бъде много ловък в света на светската хроника. Да умее да се измъква от трудни ситуации и да знае докъде се простират границите. Не трябва например да напише една уж „фиктивна“ история, в която, като промени истинските имена с измислени, да развява мръсните ризи на онези, които са споделили интимни тайни off the record^[5]. Нещо подобно сполетяло Труман Капоти с лебедите му и поради това бил осъден на пълен остракизъм и всеобщо презрение до края на живота си след публикуването на „Сбъднати молитви“. Както не трябва да прекалява с хвалебствията, нито да превръща действащото лице от историята си в герой; трябва да си дава сметка, че на карта е заложено не само неговото име, но и името на медията, за която работи.

Макар да съзнавах, че историческата значимост на Нелсън Ноланд и романът му с Тереза Троти далеч не може да се сравнява с други много по-известни случаи, като например този на Кенеди и забежките му или на Никсън и незаконните подслушвания, трябваше да внимавам много, ако исках да обрисувам точно образа му, а истината беше, че до момента представата, която имах за Ноланд, беше по-мъглява и от гъстата мъгла, която беше паднала навън.

Прехвърлих наум оскъдните данни, с които разполагах. Знаех — защото ми го бяха казали херцогините, докато пиехме чай в салон „Хемингуей“ на хотел „Риц“ в Париж — че е роден преди двайсет и пет години, плод от брака на стария херцог Ноланд с една шотландска аристократка. Че е „специален“ като баща си, че е учил в най-добрите английски колежи и че до смъртта на родителя си е живял в кампуса на Оксфордския университет.

Бях имала възможност да се уверя лично, с безценната помощ на скъпата ми сестра, че момчето е „готино парче“. Бях го наблюдавала по време на погребението на стария херцог и бях стигнала до заключението, че е по-студен и от буца лед, но веднага след това го бях видяла как се срива пред халба бира и как плаче като дете, оплаквайки смъртта на баща си.

Бях провела безличен разговор с него по телефона, в който той затвърди първоначалното ми впечатление за себе си — новият херцог Ноланд беше високомерен и педантичен, безчувствен и студенокръвен тип, а това беше в пълно противоречие с историята, която ми беше разказала Кара, за страстното му влюбване от пръв поглед, за романтичните му пътувания с Тереза Троти из половин Европа, бягайки от папараците, и за официалното му предложение за брак само шест месеца след като се бяха запознали.

Това бяха съставките на моята история, подправена с образа на странното, подгизнало от дъжда създание, което бе прекосило градината, мъкнейки разни принадлежности, и не бе благоволило да ме поздрави, нито да ми предложи нещо за ядене, нито дори една обикновена, студена и скромна супа, каквато ядат англичаните, за да не си легнат с празен стомах.

В този момент внезапно си спомних, че на дъното на куфара бях сложила кутията с marrons glaces^[6], опакована в копринена хартия и украсена с много красива панделка, с което смятах да смекча сърцето на херцог Ноланд и да го спечеля на своя страна.

Никак не ми беше лесно да избера подаръка. Разбира се, допитах се до най-голямата експертка в изкуството на подаръците и почерпките — баба ми по бащина линия, която имаше удивителна памет и помнеше размерите на всичките си братя и сестри, деца, внуци, братовчеди, племенници, приятели и познати, както и гастрономическите, музикалните или литературните им вкусове, любимите им цветя, дали предпочитат бонбони пред понички, или шампанско пред червено отлежало вино.

Обсъдихме заедно всички възможности — от вездесъщата копринена вратовръзка, която по мое мнение беше твърде банален подарък, до най-оригиналните колекционерски предмети, въпреки че, както отбелязах аз, щеше да ни е трудно да изберем предмет по негов вкус, при положение че не познавахме интересите му.

Признавам, че идеята за marrons glaces беше моя и я осъществих, въпреки съпротивата на баба ми. На нея й се струваше малко. Твърдеше, че покана за тридневен престой в един от най-забележителните дворци във Великобритания заслужава по-представителен подарък. Тя държеше да му подаря разкошно ловджийско яке, от онези, които дължат името си на граф Теба, Карлос Митджанс Фиц-Джеймс Стюарт. Той ги популяризирал по времето, когато бил шампион по спортна стрелба, след като получил подобно яке като подарък от крал Алфонсо XIII и наел една шивачка в Сараус, където бил на почивка, за да му ушие няколко по негов вкус. Аз обаче възразих, че няма да отседна в Ноланд Тауърс като гостенка, а като репортерка, и като такава трябва да бъда дискретна, току-виж херцогът помисли, че искам да го сплаша с подаръка си, или по-лошо, да купя доверието му. Затова избрах тези възхитителни бонбони, които се разтапяха в устата и които можеха да се сравняват с бижутата по изтънченост и уникалност до такава степен, че във всички магазини за бонбони ги продаваха в подобни на калъфи кутии, сякаш вместо със захар бяха глазирани със злато.

Внезапният спомен за това съкровище се настани упорито в ума ми и както бях гладна, скоро обсеби всичките ми мисли. Не можах да издържа. Поставих куфара на леглото, отворих го с треперещи ръце, изхвърлих навън всичките дрехи, извадих кутията, разкъсах фината хартия и при вида на жадуваните лакомства устата ми се напълни със слюнка. Изядох ги всичките. Една дузина глазирани кестени, които смучех, схрусквах, разтапях в устата, поглъщах с такава наслада, че от време на време от гърдите ми се изтръгваше въздишка или стон.

Последният кестен — беше към пет призори — го изядох до прозореца. Още не се беше съмнало, но утрото вече настъпваше и мракът започваше да се разкъсва.

От стаята ми на първия етаж се виждаха градината, фонтанът и площадчето, където със сестра ми паркирахме колата в деня на погребението. Вратата от ковано желязо, която тогава ми заприлича на тази на Бъкингамския дворец, беше здраво залостена.

В цялата сграда имаше само един светещ прозорец вдясно от мен, в крилото, което беше под ъгъл с моята стая. Различих една фигура, която се движеше зад стъклото. Две минути по-късно входната врата се отвори и през нея излезе Нелсън Ноланд, натоварен отново с всичките си такъми. Този път успях да видя, че един от предметите, които носеше и който предната вечер ми заприлича на въдица, беше фотографски триножник, фотоапаратът висеше на едното му рамо. Отново беше обут с гумени, високи до кръста ботуши като онези, които се използват за лов на сьомга, главата му беше покрита с платнена шапка, вратът — с вълнен шал, ръцете — с кожени ръкавици, а останалата част от анатомията му — със зелен дъждобран. Видях го да се отдалечава по пътя, да излиза през една врата и да изчезва между хилядолетните дъбове и букове към бог знае каква тайнствена поляна в гората.