Мамен Санчес
Каймакът на обществото (3)

Върнахме се към нормалния си живот и краткото пътуване до Англия се изгуби сред ежедневните ни грижи. Две седмици след погребението получих ново писмо от Кара, в което ми съобщаваше за промяната на адреса си. От този момент започнах да й изпращам списанието на „Гроувнър Кресънт“ номер десет, в квартал Белгрейвия.

Връзката ни отново пое предишния си ритъм. От време на време си пишехме, за да коментираме новините, които се появяваха на кориците. Тя ми подсказваше теми и интервюта, които според нея можеха да се окажат интересни, и аз ги съобщавах на редакционните съвещания.

Семейството ми и колегите ми започнаха да уважават и ценят Кара Ноланд, „тази твоя приятелка, с която си пишеш толкова често“, както я наричаше баща ми, а кореспонденцията ни стана доста редовна, макар и не толкова, колкото те си мислеха.

Истината беше, че по онова време получавах писма от друг човек. Пристигаха без подател, в дискретни бели пликове, но тъй като също идваха от Англия, всички смятаха, че ги изпраща многоуважаемата херцогиня Ноланд.

Не. Всеки по-наблюдателен човек веднага би забелязал, че печатът върху белите пликове не е същият като на писмата на Кара. Тя винаги ги бе изпращала от малката поща, в която влязохме със сестра ми на път за погребението, а след преместването си вече ги изпращаше от Лондон. Моят таен обожател обаче живееше в един от старите колежи на Оксфордския университет, казваше се Мат и го бях виждала само веднъж през живота си.

Тази история няма особено значение в разказа ми за събитията, последвали овдовяването на Кара, но може да обясни какво е било състоянието на неукрепналото ми сърце през онзи септември на деветдесет и втора, когато се запознах с Нелсън Ноланд, както и причината, поради която в онзи момент не съумях да преценя истинското значение на тази среща. Смътният образ на Мат, или по-точно далечният спомен за него, замъгляваше всяка друга романтична възможност, затова Нелсън ми беше напълно безразличен, въпреки че, както наблюдателната ми сестра бе възкликнала, беше „готино парче“.

„Мой скъпи Мат“ — винаги започвах писмата, които му пращах, с това обръщение, като наблягах върху притежателното прилагателно „мой“. „Моят“ Мат беше двайсетгодишен, учеше история на Англия и беше капитан на отбора по гребане на университета си. От години се беше готвил за участие в Олимпийските игри. Казваха, че е голямата надежда на британците. Пътищата ни се пресякоха вечерта на 25 юли 1992 г. в Барселона.

Не знам какви връзки е трябвало да задвижи баща ми или какви пари му е струвало, но по някакъв начин бе успял да намери пет билета за церемонията по откриването на Олимпийските игри и същата вечер цялото ни семейство, седнало сред публиката, стана част от щастливците, които не само присъствахме на спектакъла, но и участвахме в него, следвайки указанията на организаторите — петдесет и шест хиляди души, сред които най-мотивираната бях аз, пяхме, танцувахме, викахме, правихме вълна и аплодирахме, вдигахме цветни знамена, размахвахме светлинни пръчки и ръкопляскахме, докато ни заболяха дланите. Сред неистовото въодушевление към девет часа вечерта започна дефилирането на участниците — дванайсет хиляди спортисти от сто седемдесет и две делегации тръгнаха след знаменосците си. Пистата се изпълни с атлети от четирите краища на света и тяхната могъща енергия се разпространи като електрически ток из стадиона.

Беше трудно Мат да ме забележи сред тълпата — той беше един сред дванайсет хиляди, а аз — една сред петдесет и шест хиляди, но животът ни бе подготвил сладостна изненада тази вечер в Барселона и по някаква съдбовна случайност, когато той мина край мястото, където бях аз, погледите ни се срещнаха, усмихнахме се един на друг, разпознахме се като герои от любовен роман, той ми направи знак, аз слязох тичешком по централната стълба, един полицай се опита да ме спре, успях да се отскубна от ръката му и стигнах до преградата, която отделяше трибуните от игрището, точно навреме, за да докосна за миг ръката на Мат.

Беше много висок и много атлетичен, имаше рамене на титан, закачлива усмивка, сини очи, много руса коса, загоряла кожа, белоснежни зъби. Беше облечен с униформата на английския отбор — морскосин костюм, бяла риза, тъмна вратовръзка на райета и сламена шапка.

Тъй като бяхме разпръснати из стадиона, нито родителите ми, нито сестра ми и брат ми разбраха, че в тази хилядна част от секундата, в която докоснах пръстите му, се влюбих до уши в него. Останах да го чакам на мястото си, докато трибуните се опразниха. Бях сигурна, че ще дойде да ме потърси.

Когато фойерверките най-после угаснаха и светлините над стадиона блеснаха, разкривайки безпорядък като на бойно поле, Мат се появи по риза, още с вратовръзката около врата, прескочи с лекота всички препятствия и седна до мен.

— Здравей, аз съм Мат — представи се той — и много ми се иска да те поканя на вечеря.

На родителите си бях казала, че съм срещнала колеги от университета, а на сестра си — да не ме чака будна.

Върнах се в хотела в седем сутринта, влязох на пръсти в стаята, която двете деляхме, и се пъхнах в леглото. Все още усещах вкуса на целувките на Мат по устните си и топлината на ръцете му в моите и не поисках да заспя, за да не се събудя няколко часа по-късно и да изпитам такъв копнеж по него, че отсъствието му да се окаже много по-правдоподобно от съществуването му.

Никога повече не се видяхме. Следях всичките предавания по телевизията, в които съобщаваха новини за състезанията по гребане. Стоях до късно през нощта и станах свидетел на вълнението му в деня, когато застана на подиума на шампионите и прие просълзен златния си медал.

В писмата си ми пишеше, че съм неговият талисман. Че докато гребял, мислел за мен и си представял как го чакам на финала, също като онази вечер на опустялата трибуна. Че благодарение на това спечелил.

След онова лято Мат се върна в университета, за да завърши следването си по история. Писмата му, в началото изпълнени със страст, бързо охладняха, докато накрая престанаха да пристигат.

Имаше нещо невероятно романтично в тревогата и нетърпението, с което очаквах писмата му. Минаваха три-четири дни без новини и започвах да се измъчвам от мисълта, че вече няма да ми пише. Че някоя вечер в края на лятото ще срещне друга, която няма да бъде от хартия и мастило, а от плът и кръв; която няма да живее на хиляди километри от дома му, която ще ухае на шампоан, на парфюм и чиито думи могат да се чуват, а не само да се четат и препрочитат трескаво денем и нощем.

Никога не му се обадих по телефона, нито му изпратих моя снимка, колкото и да ме молеше за това. Написах му обаче безброй писма и изпитах сладостното вълнение да купувам хартия, да се уединявам, да превръщам чувствата в думи, да сгъвам листовете, да ги пъхам в плика, да полагам целувка върху него и да го пускам много внимателно, сякаш беше чуплив, в жълтата пощенска кутия на площада… както и изпитах меланхоличното терзание на очакването. Представях си писмото ми в самолета, после в пощенската станция, в чувала, в пощенската кутия на колежа му, в ръцете му, до устните му. И неговото как пристига в същия чувал, в същия самолет, до ръцете и устните ми.

Това мъчително и едновременно сладостно безпокойство, което се крие в очакването, беше толкова романтично, старомодно, смешно, прекрасно. Издигахме се и се спускахме по вълни от чувства; бяхме спокойни, възбудени, стомахът ни се присвиваше, беше ни ту топло, ту студено, изпитвахме радост и страх.

Разбира се, това не можеше да продължи повече от два месеца. Той беше на двайсет, аз на двайсет и две и смятахме, че животът трябва да се грабне в момента, иначе ще ни се изплъзне.

Срещнал е друго момиче или се е уплашил да не откачи, или някой от отбора му по гребане го е предупредил сериозно, че трябва да се върне в реалния свят, преди да провали бъдещето си. Обвинили са го, че е заспал на лаврите на успеха си. Свалили са златния му медал, окачен над леглото му, и са го поставили във витрина пред очите на всички. Последното му писмо пристигна след доста дни мълчание. Извиняваше се за закъснението и обещаваше скоро пак да ми пише.

Сърцето е много деликатен орган. По-добре да го съхраняваме във формалин, отколкото да рискуваме да го разбием на парчета. Следващия път, когато някой олимпийски шампион ми направи знаци от игрището, ще обърна главата си на другата страна.

Онази първа среща с Нелсън Ноланд ме завари в момент, в който душата ми беше в уединение. Нямах ни най-малко намерение да се сприятелявам с друг двайсетгодишен англичанин, също висок, атлетичен и красив, също питомец на Оксфорд и също извън обхвата ми. Когато година след погребението на херцог Ноланд Кара ми се обади по телефона, вече бях забравила привлекателния й доведен син.

За пръв път през цялата история на приятелството ни Кара вдигаше телефонната слушалка, за да говори с мен. Между нас се бе установила своеобразна мълчалива договорка, според която общувахме единствено чрез писма. Освен това ползването на телефона през деветдесет и трета създаваше неудобства. Брат ми, който учеше в хола, чул звъна и изчакал няколко позвънявания, преди да си направи труда да стане и да вдигне слушалката.

— Сестра ми не си е вкъщи — казал. — Излезе на разходка с баща ми. Кой я търси? Да й предам ли нещо?

В такива случаи нормалното беше да се дават всякакви обяснения за това къде, как и с кого се среща търсеният човек. После обикновено се задаваха въпроси относно самоличността и намеренията на лицето отсреща. Понякога се създаваха истински приятелски връзки единствено от приемането на чужди обаждания и скоро човек се хващаше как се интересува от здравето на бащата или на майката на далечен познат или от любовния живот на някой от стотиците приятели на братята и сестрите си.

Телефонът обикновено стоеше в някое от общите пространства в къщата, до един бележник, в който се записваха най-интимните подробности от живота на обитателите: часове при лекар, романтични обаждания, делови срещи или недискретни послания на някой таен обожател — всичко пред очите на всички. Достатъчно би било да се събере информацията от тези бележници, за да се напише историята на което и да е семейство през деветдесетте. Също имаше тетрадка, където се записваха имена и телефони по азбучен ред напълно хаотично, без значение от възрастта, интересите или сходствата. Макар също така да е вярно, че тогава хората притежаваха удивителна способност да запаметяват и можеха да помнят трийсет-четирийсет номера преспокойно.

— Моля ви, предайте й да ми се обади. Важно е.

Трябва да призная, че й позвъних със свито сърце. Опасявах се, че се е случило нещо много ужасно, което не може да изчака трите или четирите дни, за които би пристигнало писмото й. Тя обаче звучеше спокойно, дори весело, от отсрещната страна на телефона.

— Нелсън, доведеният ми син, се жени — уведоми ме тя с интонация, с която би изпяла оперна ария. — За италианка — добави. — Тереза Троти, от семейство Троти от Милано. Познаваш ли я?

— Не — отвърнах, макар че я познавах.

— Но тя излиза всяка седмица в списанието ти! — възкликна Кара.

— Много добре знам коя е — поясних аз — но помислих, че ме питаш дали я познавам лично.

Херцог Ноланд и Тереза Троти ди Висконти се срещнали на някакво празненство в Рим и веднага били пронизани от стрелата на Амур — това бяха точните думи, които използва приятелката ми Кара. Оттогава станали неразделни и вече били заедно от шест месеца, като непрекъснато пътували между Лондон и Рим, криейки се от папараците и наслаждавайки се на la dolce vita^[1].

— Говорих с Нелсън и Тереза — обясни ми Кара — и ги убедих да обявят годежа си във вашето списание. Казах им, че рано или късно ще трябва да оповестят публично връзката си, ако не искат някой ден да видят снимката си на трета страница в някой долнопробен таблоид до снимката на полуразголена жена.

Обзе ме безпокойство. Превантивно. В аванс. Дотогава никога не ми се бе случвало професионалните ми интереси да се смесват с личните до такава степен, че да застрашат равновесието между тези два свята, които предпочитах да държа отделно един от друг.

Внезапно почувствах някаква странна тежест, все едно че върху раменете ми се бе стоварила прекомерна отговорност. След като й честитих многократно и й обещах, че ще предам чудесната новина на баща ми в качеството му на директор на списанието, затворих телефона и се замислих за това, което следваше от тук нататък.

От една страна, репортажът, който ми предлагаше Кара, беше истинска сензация — Тереза Троти ди Висконти беше една от най-красивите и недостъпни светски личности в момента и новината за връзката й, да не говорим за годежа й и бъдещата й сватба с английски аристократ, би могла да се окаже ключът към развитието на кариерата ми.

От друга страна обаче, нюхът ми на недоверчива жена ми подсказваше, че тази задача ще породи сериозни проблеми. Още не знаех какви, но предусещах, че приятелството ми с Кара от този момент ще се видоизмени, ще охладнее, дори може да се развали.

Като начало, вече бях принудена да я излъжа. Бях я уверила, че само съм чувала за Тереза Троти, но действителността беше съвсем различна. Това беше една милостива лъжа — предпазливостта и дискретността са добродетели на добрия журналист — но всъщност не й бях казала истината и знаех, че тази нощ ще имам угризения на съвестта.

През май 1992 г., два месеца преди да срещна Кара Ноланд в Париж, ме бяха изпратили в Монте Карло със задачата да напиша материал за традиционния Бал на розата, който от 1954 г. се празнува в княжеството и който благодарение на легендарната Грейс се беше превърнал в най-бляскавото светско събитие в света.

Балът се провеждаше под егидата на първата дама на Монако, принцеса Каролина, която още беше в траур заради скорошната смърт на мъжа си Стефано Казираги, и беше облечена в дълга рокля от черна дантела на Шанел с остро деколте, което в интерес на истината предизвикваше повече завист, отколкото съжаление.

На входа на Звездната зала на Спортинг клуб онази вечер имаше тълпа от зяпачи, фотографи и охранители в очакване на появата на принцесата под ръка с баща си Рение и придружена от младия си, привлекателен и неженен брат Албер, за когото се разказваха какви ли не истории. Говореше се, че е безделник, женкар, че има срамни пороци и странни увлечения. Независимо от това младите неомъжени момичета пърхаха около него като гладни пеперуди.

Появи се издокаран с класически смокинг, прие аплодисментите непринудено, влезе в балната зала и предизвика известна суматоха сред гостенките.

Аз успешно се слях с околната среда благодарение на една винтидж рокля на Педро Родригес, която принадлежеше на баба ми по бащина линия и която бяхме избрали заедно за случая сред фантастичните дрехи в гардероба й. За щастие с баба ми винаги сме имали еднакъв номер и сходен вкус. Колекцията й от рокли — беше запазила всичките — заемаше цяла стая. Беше съседна на стаята за игри, където в детството ни тя инсталира кухня играчка, покриваща четирите стени.

Беше възхитителна рокля от черно кадифе, с цепка отстрани, която разголваше крака до средата на бедрото. Баба ми винаги е била модерна и дръзка.

Седнах на масата — една от най-отдалечените от сцената — и завързах разговор с други журналисти, които като мен, с бележник в ръка, записваха имена и случки и обменяха някои от откритията си.

— Знаеш ли коя е русата красавица, която току-що влезе? — попита ме кореспондентката на едно английско светско списание, която беше леко объркана сред толкова монакчани, италианци и французи. Имаше също много араби, но те бяха еднакво познати в Лондон и в Париж, така че на този терен тя беше много по-опитна от мен.

— Разбира се. Това е Тереза Троти ди Висконти. Дъщеря на един от най-богатите хора в Италия. Баща й е собственик на веригата магазини „Троти“. Позната ли ти е?

Години преди нахлуването на големите търговски площи, бизнесът на семейство Троти бе станал повече от успешен благодарение на простата причина, че бе въвел системата на самообслужване. За пръв път в историята една домакиня се разхождаше в коридорите между отрупаните рафтове и можеше сама да избира измежду стотици продукти. Беше свободна да опипва плодовете, да сравнява цени и качество или да реши да се осланя на инстинкта си на хрътка. В деня, когато бе открит първият магазин на самообслужване, се родиха маркетингът, рекламата, продуктовото позициониране и всички модерни техники на продажба, които се стремят да наклонят везните в полза на артикул, който в същността си е идентичен с този на конкурента.

— Прилича на топ модел — отвърна ми тя.

През деветдесетте нямаше друга мярка за красота, освен олицетворяваната от Клаудия Шифър, Карла Бруни, Ел Макферсън, Наоми Кембъл и Синди Крауфорд.

— Тя не е модел — поправих я аз. — Учи политология в Римския университет. Освен че е хубава, е и образована.

След вечерята засвири оркестър. Принцеса Каролина предпочете да остане седнала до баща си и танците откри принцеса Антоанет с ужасната си рокля от розова коприна. Скоро дансингът се изпълни с двойки и млади хора от международния джет сет^[2], музиката се усили и шампанското оказа своето въздействие.

По едно време се наложи да отида до тоалетната. Слязох внимателно, за да не настъпя роклята с високите токчета, с които не бях свикнала, и докато се чудех как ще си разкопчая бодито без чужда помощ, чух гласове и смехове на партерния етаж.

По-скоро по тона, а не по думите, заключих, че става дума за двойка в разгара на любовен акт. Беше късно да се върна и да избягам тичешком, затова реших да се дръпна встрани, да стоя тихо, скрита зад някоя саксия, и да се надявам, че тези толкова пламенни любовници няма да ме забележат, когато мина край тях.

Гласовете обаче млъкнаха, никой не се качи по стълбите и след известно време продължих да слизам. Трябваше спешно да посетя тоалетната.

Учудих се, че няма и следа от тях. Представих си ги как се любят в някой тъмен ъгъл, далече от погледите на останалите гости. Може би скрити в шкафа с метлите или в кабината на асансьора. Изобщо не предполагах, че ще се озова лице в лице срещу тях в тоалетната.

Бутнах вратата на тоалетната и в същото време от една от кабините излязоха те: Тереза Троти ди Висконти и един млад арабин. Двамата бяха полуразсъблечени, тя беше боса, той си закопчаваше панталоните, целуваха се и се смееха. Приближиха се до огледалото, споделиха една линия кокаин и си тръгнаха, като почти се сблъскаха с мен.

Помислих, че съм станала невидима. Погледнах се в огледалото, за да установя, че все още имам физическо и телесно присъствие. После разбрах, че им е било все едно дали ще ги видя, или не. В онази обстановка никой не се скандализираше от една невинна доза секс и наркотици.

— Само да знаеш какво видях! — бяха първите думи, които отправих на следващия ден към сестра ми, която ме чакаше на летището.

Разбира се, нищо от това не включих в материала си.

От Тереза Троти ди Висконти запомних само изключителната й красота и прекрасната й рокля от Версаче. Арабският младеж, както ми казаха, беше племенник на Аднан Кашоги и бе отседнал в „Набила“ заедно със свитата, която придружаваше най-богатия и могъщ човек на планетата.

Мина повече от година оттогава, но аз още не бях в състояние да забравя онази случка. Беше се запечатала в паметта ми. До момента любовният ми опит се свеждаше до целувките на Мат и трябва да отбележа, че момчето беше нежно, но ужасно скучно, като всеки порядъчен англичанин.

— Мислиш ли, че трябва да кажа на Кара това за бъдещата й снаха? — поисках аз мнението на сестра ми в кухнята ни, докато ядяхме кифли, натопени в мляко, както обикновено правехме след бурен купон или когато възникнеше някой важен въпрос.

— В никакъв случай — отвърна ми тя с пълна уста.

Изчаках да преглътне залъка. Оставих я да говори.

— Виж, всеки си има минало — каза тя. — Някой повече, някой по-малко, но всеки греши. Възможно е да си станала свидетел на единствената забежка, която горкото момиче е допуснало в живота си. Единственото петно в безупречното й досие.

— Мислиш ли?

— Вероятността не е голяма — призна тя — но поне не я осъждай, без да си сигурна.

Веднъж сестра ми изживя кратка авантюра с един аржентинец, с когото току-що се бяхме запознали. Момчето беше голям хубавец, служеше като флотски курсант на учебния кораб „Либертад“ и щеше да остане на сушата само дванайсет часа, така че не разполагахме с достатъчно време, за да разсъждаваме хладнокръвно. Видях ги как се отдалечават по тесните улички на старата част на Кадис и когато сестра ми се обърна отдалече, за да поиска благословията ми, аз вдигнах палец и кутре, правейки знака шака^[3], сякаш се намирахме в Хаваи и тя търсеше съвета ми относно някоя вълна за сърфиране. За съжаление на следващия ден, преди корабът да отплава и тя да се сбогува с красавеца, размахвайки бяла кърпичка от кея, тя ми призна разочарованието си: „Тази сутрин мина през къщи и без униформа не струва нищо“.

— Кара ми каза, че доведеният й син, Нелсън, ще ми се обади днес точно в шест.

— Ами сложи тогава бележка — посъветва ме тя.

Когато очаквахме някое важно обаждане, обикновено залепяхме бележка до двата телефона вкъщи — този в кухнята и другия в хола, за да предупредим никой да не ползва апарата в промеждутъка между точния час и десет минути преди и след него. Тази мярка невинаги вършеше работа. Изобщо въпросът с телефона пораждаше доста схватки между мен, брат ми и сестра ми.

Така че за да предотвратя евентуални стълкновения, аз се разположих на дивана в хола в шест без четвърт, готова да браня със зъби и нокти територията си.

Телефонът иззвъня точно в шест. Връзката не беше добра и звукът достигаше до мен изкривен от безброй шумове.

— Обажда се Нелсън Ноланд — чух аз.

— Добър ден, мистър Ноланд — отвърнах аз.

— Лорд Ноланд, ако нямате нищо против — поправи ме той.

От този момент разговорът ни протече напълно официално. Аз си измислих протоколно обръщение, за да се обърна към събеседника си, тъй като не знаех истинското, и той ме поправи сред прокашляния. Обясни ми, че идеята за репортажа била на последната жена на баща му, херцогиня Ноланд, и че преди тя да го предложи, подобна възможност не е минавала през ума му. „Все пак преценихме плюсовете и минусите и смятаме, че би било уместно да обявим публично новината, стига да имаме контрол върху начина и момента на представянето й.“

Поисках да разбера какво има предвид. Отговори ми, че всичко, което ще публикуваме — снимки, текст, заглавия и дори текстът под снимките, трябва да получи изричното му одобрение.

Обясних му, че не работим така. Че трябва да се довери на опита ни и че никога не сме получавали оплаквания заради лоша професионална практика.

— Жалко — заяви той. — Това е единственото ми условие. Ако не сте склонна да го приемете, по-добре да се откажем.

Признавам, че стомахът ми се сви. Не можех да изпусна подобна възможност в един десетминутен телефонен разговор. Опитах се да договоря условията.

— Хрумва ми един доста приемлив начин — подхвърлих аз. — Имам предвид съвместна работа с Ваша светлост.

— Не ме наричайте така — възрази той доста възмутено. — Това смешно обръщение се използва само в данъчни райове като Лихтенщайн или Монте Карло. Аз съм херцог.

Фукливият Ноланд леко ми се подиграваше. Реших да го поядосам, като се направя на пълна глупачка.

— Ваше височество — казах аз, за да го подразня — това, което предлагам, е Ваша светлост и аз да работим в екип в продължение на няколко дни. Да обмислим заедно текстовете и заглавията и да стигнем до съгласие. Не вярвам да е трудно.

Той замълча, явно мислеше. Прокашля се.

— Добре — съгласи се той. — Въпросът е да знам предварително какво ще публикувате, и то да е коректно.

— Именно.

— Не виждам къде е разликата — каза той.

— В достойнството ми — отвърнах аз.

Договорихме следния план: първо ще проведем среща в Ноланд Тауърс, по време на която аз ще се опитам да докажа способностите си на журналистка и той ще реши дали ме одобрява, или не. След като това изпитание премине, ще се захванем с репортажа. Ще определим дата, ще сформираме екип, Тереза ще долети от Рим, ще направим снимките, ще подготвим текстовете и после двамата с Ноланд ще обсъдим резултата от работата.

Когато затворих телефона, си дадох сметка, че треперя. Това беше стартът на професионалната ми кариера и аз отлично съзнавах това.

Кара ми се обади отново няколко дни по-късно. Натъжих се — започваше да губи прекрасния навик да пише. От няколко седмици не бях получавала нито една от онези толкова хубави картички, които преди ми изпращаше, подбрани толкова грижливо в „Скриптум“ или в друго подобно на него магазинче, и изписани с почерка й на благовъзпитано момиче с виолетово мастило и с ироничните й и забавни коментари. Имаше нещо вълшебно в тези писма. Може би усещането, че докосвам хартията, която тя е сгъвала и парфюмирала, или удоволствието да си представям в какъв чувал е пътувало писмото, или да гадая дали някое петно е от чай, от сълзи или от дъжд.

Телефонът, от своя страна, ми позволяваше да чуя гласа й. Но аз по някакъв начин го разпознавах, преди да го прочета, и върху хартията той не звучеше толкова припряно, нито толкова напрегнато.

Приятелството ни — колко жалко — започваше да се видоизменя в нещо съвсем различно — в размяна на общи интереси.

— Навярно Нелсън не ти е споменал нищо — предупреди ме тя. — Твърде е горд, за да признае някои неща. Но е важно в репортажа да се споменат екологичните продукти на Ноланд Тауърс. Може да се покажат мармаладите на някоя снимка — предложи тя. — На заден план, разбира се. Като във филмите за Джеймс Бонд, които направо те изкушават да изпиеш едно мартини.

— Това се нарича прикрита реклама — уточних аз.

— Е, не преувеличавай — защити се Кара. — Само те моля продуктите да се появят като част от обстановката, а не да ги рекламирате, не знам дали ме разбираш.

Тонът на това искане не ми хареса, но отговорих, че ще намерим начин да удовлетворим желанието й. Бихме могли например да подредим масата с великолепния семеен сервиз за чай от лиможки порцелан и да разположим стратегически буркан с мармалад между чашите. Нито един здравомислещ английски аристократ не би позволил мармаладът да се сервира в съд, различен от традиционната кристална купа, която се използва от незапомнени времена, но за моя изненада Кара хареса идеята.

— Между другото — добави тя — ще се радвам много, ако дойдеш да пиеш чай в дома ми, преди да отидеш в Ноланд Тауърс. В колко часа каца самолетът ти?

— В три.

— Чудесно. Тогава ще те чакам точно в пет.

— Ще дойда — обещах й аз — и ще ти донеса буркан мармалад от горчив портокал на баба ми.

Баба ми обаче играеше голф и тъй като държеше мармаладите под ключ, нямаше как да се сдобия с бурканчето в нейно отсъствие. Държах обаче да занеса от мармалада на Кара, затова реших да я потърся. Отидох в клуба, наех една от онези толкова хубави електрически колички и обиколих корта, опитвайки се да зърна бялата й коса сред главите на другите играчи.

Баба ми по майчина линия винаги е била голяма спортистка. Като младоженка станала шампионка на Испания по тенис за смесени двойки заедно с дядо ми. В дома й, над камината, на чиято полица беше наредена колекция от лули и спортни награди, имаше снимка, запечатала момента, в който президентът на федерацията й връчва огромната купа, поставена сега на видно място в хола й. Жената на снимката беше същата, която аз познавах, но с много черна коса. Същата решителност в погледа, същите здрави крака на атлетка, същата доволна усмивка, а до нея беше другият й трофей: дядо ми. Толкова висок, толкова хубав, толкова интересен. Тя беше облечена с бяла плисирана пола, дълга до глезените. Той — с панталон с басти и пуловер, който Фред Пери беше въвел на мода през трийсетте години.

Няколко месеца след като навърши осемдесет и пет години, двете с нея удряхме с ракети една жълта топка в стената за тенис в извънградската й къща, когато тя внезапно спря, стисна топката между пръстите си и с голяма тъга ми призна, че започва да се чувства стара за тенис.

— Май е настъпил моментът да спра — предаде се тя. — От седемдесет години играя тенис и мисля, че съм извлякла най-хубавото от този спорт.

Замисли се. Пусна топката, която отскочи два пъти и после се търкулна надолу по хълма сред цъфналите люлякови храсти.

— Така че ще се науча да играя голф — отсече тя.

Оттогава баба ми обикаляше почти ежедневно осемнайсетте дупки на корта — около десетина километра по свежата зелена трева — нарамила два-три стика и една дълга торба, в която бяха чаят, ръкавиците и шапката й с козирка.

До деветдесет и третата си година отказваше да използва електрическа количка, а когато най-накрая се предаде, намери я за практична и забавна, шофираше я умело, макар и донякъде непредпазливо, и не позволяваше на никого да й отнеме волана на болида й.

Открих я между седмата и осмата дупка. Беше както винаги в добро настроение и не се изненада особено като ме видя — доста често някое от децата или внуците й се появяваше, за да обядва с нея на терасата на клуба.

— Заминавам за Лондон след два часа — обясних й аз. — Искам да занеса буркан от портокаловия ти мармалад на приятелката ми Кара, но не знам къде е ключът от шкафа, където го държиш.

— Защо, мислиш, ще държа мармалада в шкаф, ако всички знаят къде е ключът?

— А, значи е тайна! — досетих се аз.

— Тайната е — заобяснява тя с мистериозен вид — че заедно с мармалада държа там и друго нещо. Помниш ли годежния пръстен, който ми е подарък от дядо ти?

— Да, с брилянта.

— Същият — каза тя и се прокашля. — Скрит е в един от бурканите.

Разкопча две копчета на блузата си и отдолу се показа верижка, на която висеше ключ. Помогнах й да я изхлузи през главата си.

— Внимавай да не вземеш буркана с пръстена.

— А къде да оставя ключа?

— Под възглавницата на леглото ми — прошепна ми тя на ухото, оглеждайки се подозрително. — И обещай, че няма да кажеш на никого за това.

Изпълних обещанието си. На никого не разкрих тайната ни. Мисля обаче, че съществуването на шкафа, ключа, мармалада, пръстена и скривалището под възглавницата на леглото й е тайна, споделена с всички — с брат ми и сестра ми, с братовчеди и чичовци. Просто баба ми караше всеки от нас да си мисли, че е единственият човек на света, на когото може да се довери.