Мамен Санчес
Каймакът на обществото (20)

Споменах ли вече за лекотата, с която заспивах, независимо от обстоятелствата? Казах ли, че веднъж дори заспах права на стадион „Сантяго Бернабеу“ сред виковете и скандиранията? Единствените фактори, които можеха да ми попречат, бяха гладът и студът и понеже онази нощ те не бяха част от тревогите ми, прекарах десет часа в обятията на Морфей, докато навън езерото бавно се разбуждаше. Когато дойдох на себе си, се почувствах напълно здрава, ставите не ме боляха и отново дишах нормално. Сестра ми ме гледаше втренчено, облегната на три меки възглавници.

— Ти си най-ужасната спътница, която познавам — смъмри ме тя. — От два часа съм будна и чакам да възкръснеш. И имам да ти казвам нещо.

— Цялата съм слух.

— Към седем пристигна една лодка — съобщи ми тя. — Ако искаш да я видиш, погледни през прозореца, вързана е за болта на кея.

— Нарича се „рогатка“ — отвърнах аз, скочих от леглото и се приближих до балкона.

Беше ясна лятна утрин, въпреки че бяхме в началото на юни. Езерото изглеждаше спокойно и пусто. От стаята ни се виждаше басейнът, който се намираше точно под балкона, заобиколен от зелени дървета и от дузина дървени шезлонги, ориентирани към слънцето.

Сестра ми беше права. На кея бе вързана една класическа „Рива“, която се полюляваше леко над водата. На борда нямаше никого.

— Добре. Виждам я. И какво?

— Няма да повярваш кой я караше.

— Опитай.

— Карсън!

Усмихнах се. Разказах й за случайната ми среща с нашия частен 007 на летището и й разкрих кой е собственикът на страхотната кола, паркирана на входа на хотела.

— Сигурно е отишъл да занесе фрака на Нелсън — въздъхнах аз.

— В седем сутринта? Беше още тъмно!

Цяла сутрин не можа да си избие от главата мисълта, че в живота на Карсън има тъмни зони, които бяха необясними. Дори му измисли секретна мисия — че е шпионин на Негова светлост (в случая на Томасо Троти) и че трябва сам-самичък да осуети план, замислен от калабрийската мафия, за да саботира сватбата.

— Може би в живота на Томасо Троти има нещо тъмно — намекна тя, мърдайки веждите си от горе надолу.

Оставих я да си фантазира колкото си иска. Вече бяхме заели най-хубавите шезлонги, бяхме се дегизирали като жени предмети с огромни плетени шапки и фантастични слънчеви очила и бяхме поръчали на сервитьора по една пиня колада — за сметка, както и всичко останало, на щедрия ни домакин.

Пред хотела ни от време на време минаваха корабчета с туристи на път за Беладжо, и ние, същински европейски кралици, ги поздравявахме, като размахвахме красиви копринени кърпички.

— Чувствам се като Анита Екберг в „Сладък живот“ — заявих на сестра ми. — Ако Фелини ни видеше, щеше да ни даде някоя роля.

За съжаление, нашето dolce far niente^[1] не продължи дълго. На обяд фотографите вече ни пришпорваха с настояванията си да инсталират оборудването във вила Троти. Изядохме набързо по една салата с моцарела и скоро се разделих със сестра ми и я оставих сама в стаята, като й наредих да започне да се облича и сресва, за да не ме кара да я чакам, когато се върна.

— Успех — пожела ми тя, като ме прегърна и хлопна вратата под носа ми.

Решителният момент бе настъпил. Чувствах се ужасно. Въпреки че със сигурност много светци на небето бяха на моя страна, като се започне с дядовците ми, после се мине през леля Кармен и леля Долорес и се свърши с Тристан Ноланд (макар че светостта на последния беше под съмнение, като се имаше предвид бурният му живот), не бях в състояние да осуетя катастрофата — щях да изгубя Нелсън завинаги. Май щеше да се наложи да поискам от издателство „Паулинас“ пълната колекция с житията на света Тереса и свети Игнации Лойола като за начало.

Щастливото ми бъдеще отиваше по дяволите, както и надеждите ми, радостта ми и призванието ми да стана някой ден майка и съпруга.

Предвидливата ми сестра беше наела водни таксита, с които да се придвижим заедно с обемистия ни багаж от „Белведере“ до вила Троти. Трима лодкари вече ни чакаха нетърпеливо. Бяха яки и със загоряла кожа, както се полага на потомците на barcaioli, лодкарите, които в античността са прекосявали езерото, гребейки с весла.

Полуостров Лаведо, където се издигаше внушителната вила Троти, се намираше на няколко мили от хотела. От кея можеше да се различат носът с двете камбанарии и някои от цветята, за които бе споменала Кара. Докато се приближавахме до замъка и пред нас постепенно изникваше цялото имение със сградите си от деветнайсети век, с двата каменни кея, с галерията, от която висяха осемте внушителни лампи от планински кристал, усетих как духът ми се издига, напуска тялото ми и прелита като царски орел над този приказен замък.

До стълбата при скалите ни чакаха няколко униформени мъже, които ни помогнаха за маневрите при акостирането. Забелязах един много старинен и леко изтрит надпис на италиански, който гласеше: Fa ciò che vuoi, който в превод означаваше: „Прави каквото искаш“. „Иронично“ — помислих си.

Когато слязохме на сушата, посрещна ни приятелката ми Кара, облечена със стилна рокля на Даян фон Фюрстенберг, чиято цена беше няколко стотици хиляди песети.

— Извинете ме за вида ми — извини се тя. — Още не съм готова за сватбата.

Любезно ни придружи до горната галерия, от която се откриваше невероятна гледка към езерото и планините.

— Искаш ли да те разведа из вилата? — предложи тя.

Как можех да откажа подобно предложение!

Първо ми показа двете библиотеки от двете страни на галерията, пълни със старинни книги, трактати по изкуство, пътеписи, семейна документация с неоценима стойност и ми разказа, че много от мебелите са били част от съкровищата, иззети от пиратските кораби, и са били донесени във вилата от семейство Висконти в началото на XIX в., когато са купили имота, дотогава собственост на Луиджи Поро Ламбертенги.

— Някой трябва да напише роман за това място и за предишните му собственици — въздъхнах аз, вдъхновена от обстановката.

— А защо не за настоящите? — отвърна тя.

Забелязах, че много й се иска да ми довери нещо, но не смее, може би от лоялност или дискретност.

— Нещо те тревожи, Кара — казах аз, за да я насърча да говори.

Тя се поколеба за миг, после ме хвана за ръка и ме заведе до каменната балюстрада. Посочи ми един отворен прозорец, който се намираше на няколко метра под галерията.

— Това е прозорецът на Нелсън — обясни ми тя. — Не е излизал от стаята си от вчера следобед. Тревожа се за него. И то много.

Лека тръпка като от възродени надежди премина през тялото ми.

— Смяташ ли, че се колебае за сватбата? — попитах аз, като се опитвах да прикрия радостта си.

— Смятам, че ще се ожени въпреки всичко — отвърна тя. — Но започвам да си мисля, че не е добра идея.

— Не е ли влюбен?

— Напротив, влюбен е! — каза Кара с доста висок за вкуса ми тон. — Проблемът е Тереза. Не изглежда въодушевена. Поне не колкото би трябвало. Знаеш ли, че не поиска да изпробва роклята? Валентино е ужасен.

— Не я е пробвала? — Не вярвах на ушите си.

— Отидохме заедно да я изберем. Тя нехайно посочи първата, която видя. Каза: „Тази“, а после започна да си гризе ноктите, което е много грозен навик. Не се е мярнала повече в ателието, въпреки че са я молели да отиде, за да я изпробва.

— Колко странно! — Аз потривах доволно ръце, образно казано, разбира се.

— После и пътуването им до Бахамите.

— Какво за Бахамите?

— Върнаха се по-рано от предвиденото. Не ти ли казах? — В този момент Кара явно се сети за нещо, което дотогава й се бе изплъзнало от вниманието. Прокашля се. Стисна ръката ми и призна: — Понякога забравям, че си журналистка. Не би трябвало да ти разказвам тези неща.

— Също съм ти и приятелка — напомних й аз.

— Тогава те моля като приятелка да не казваш на никого това, което ти доверих.

И с това приключи нашият разговор, толкова обнадеждаващ за мен и обезкуражаващ за нея. Не успях да изтръгна нито една тайна повече, въпреки че прекарахме още един час заедно, като обсъждахме с фотографите списъка с гостите.

Опасяваше се — както и аз, признавам — че много от знатните й гости са напълно непознати на нас, чистокръвните испанци, затова бе поставила на наше разположение една своя сънародничка на име Изабела Гала, която познаваше отлично хрониката на висшето общество. Щеше да бъде наша сянка през цялата вечер. Щеше да ни съветва относно това кой заслужава да бъде обезсмъртен и кой — не, и да ни предостави данни за неговото настоящо и минало гражданско състояние, приблизителната стойност на богатството му, произхода на това богатство, приятелството му със семейство Троти, връзките с Испания и с други аристократични семейства, ако имаше такива.

Също така беше довела от Лондон някой си Бенсън, който бе служил като иконом в дома на херцог Пърл до деня на смъртта му. Неговата задача беше да ни осведомява за гостите от Великобритания. Въпросният Бенсън беше достолепен старец, който с труд следваше мен и екипа ми по стръмните стълби на вила Троти, и за да не забавя ритъма на работата ни, уговорих с него код от знаци и го помолих да не мърда от един балкон, който се виждаше от всички ъгли. Пръст, сочещ напред, щеше да бъде „чудесно попадение“, следван от палец, вдигнат нагоре, който означаваше „интересна особа, чиято история ще ти разкажа после“; палец, насочен надолу, означаваше, че въпросният индивид не е част от групата избраници, достойни да бъдат споменати в репортажа ми; и накрая, палец през гърлото — предупреждаваше за голяма опасност поради тежкия или досаден характер на особата — подобни индивиди често се срещат на сватбите на хайлайфа (а и на другите). Благодарих му искрено за тази подробна класификация. Уверих го, че улеснява много задачата ми.

Сред имената, стриктно подредени по азбучен ред в списъка на гостите, разпознах някои английски аристократи, които бяха присъствали предната година на погребението на Тристан Ноланд — херцозите Глостър, принцовете Майкъл Кент, виконтите Линли, сестрите Митфорд и херцозите Марлборо. Не липсваха и моите херцогини, веселите приятелки от Париж, които Кара беше поканила най-вече за престиж. „Забавни са, но знам, че понякога злословят по мой адрес зад гърба ми“ — призна ми тя.

Почти не срещнах име, което да не е предшествано от частица за благороден произход или следвано от известна фамилия. Със скромното обръщение „мистър“ бяха единствено Картър, ректор на Хартфорд Колидж, и други двама-трима индивиди, които предположих, че са членове на департамента по зоология в Оксфордския университет. Сред италианците имаше много известни имена: разбира се, Висконти и братовчедите им Брандолини, както и Конфалонери, Агнели и Боромео. От останалите никое не ми звучеше познато; много от тях бяха арабски, други — руски.

В шест и половина Кара се раздели с мен с две звучни целувки. Някой — предположих, че е фризьорката й — я извика гръмогласно от един прозорец на главната сграда и всички чухме, че ролките вече са готови, скъпа, и времето лети.

— Ти също трябва да вървиш — посъветва ме тя с възбуден и весел глас. — Не трябва да закъсняваш за сватбата на века.

Послушах я. Отправих се към кея, където таксиметровият шофьор ме чакаше пред волана на водния си транспорт.

— Dove, signorina?^[2]

— В хотел „Белведере“, ако обичате.

Беше захладняло и косите слънчеви лъчи се разливаха по склоновете на планините. За последен път се обърнах, за да видя прозореца на Нелсън. Беше полуотворен, тъмен, самотен и тъжен.

Изобщо не подозирах какво се случва в същия момент и от доста време в стаята ми. Затова останах вкаменена, когато отворих вратата със собствения си ключ и видях сестра ми облегната на креслото и буквално заплетена в ръцете, къдриците и устните на Бруно Контадино. Той я целуваше жадно, страстно, бих казала дори грубо, макар че това впечатление може би се дължеше на италианската му кръв.

— По дяволите! — възкликнах (или нещо подобно). — Добре поне, че сте облечени!

Щеше да бъде много по-лошо да ги заваря голи, макар че тази вероятност беше малка, като се има предвид пуританското възпитание на сестра ми. Когато чуха гласа ми, влюбените прекратиха пламенната си целувка и ме погледнаха леко зашеметени откъм креслото.

— Помниш Бруно, нали? — попита сестра ми.

— Изобщо не съм го забравяла! — отвърнах ядосано, припомняйки си гнусните снимки, на които беше в същата поза, само че награбил Тереза Троти.

— Трябва да чуеш историята, която той ми разказа — добави сестра ми, вече възстановила се от смущението.

Той се надигна стеснително, опъна пуловера си и застана мълчаливо пред вбесеното ми лице.

— Разкажи й я, Бруно! — подкани го сестра ми.

Бруно Контадино, с разрошени къдрици и разтеглен пуловер, прокара ръка през косата си и ме помоли да седна. Сигурно помисли, че ще припадна, като чуя това, което щеше да ми каже. Той също седна, напрегнат и посърнал, на ръба на леглото и заразказва с поглед, забит в килима.

— В деня, в който срещнах сестра ти, разбрах, че никога преди това не съм знаел какво е истинска любов. Дотогава мислех, че това, което изпитвах към един човек…

— Тереза Троти! — извика тя откъм креслото.

— Да, към Тереза. Мислех, че я обичам. От малък. От десетгодишен. Никога не съм могъл да я забравя до вечерта, когато ви видях двете в казиното на Монте Карло. В началото я обичах платонически, а после тя стана моя…

— … любовница — довърши изречението сестра ми, като забеляза неудобството му.

— През последните седем години всеки път, когато се виждахме, подновявахме връзката си. Беше като наркотик за мен и предполагах, че тя изпитва същото към мен, докато…

— Докато Тереза не му признала, че е влюбена в друг мъж — каза сестра ми.

Той замълча за около трийсет секунди. Времето, за което умът ми обработи получената информация. Тереза Троти бе признала на Бруно Контадино, че обича Нелсън.

В продължение на месеци бях смятала погрешно, че причината за този брак са взаимната изгода, парите, социалното положение и придобиването на аристократично име, което да придаде блясък на богатство, придобито от най-обикновена търговия. Думите на Кара, държането на Тереза и разговорът ми с Нелсън под дървото, където ядохме трюфели, бяха подкрепили предположението ми. Сега разбирах, че съм грешала. Любовта съществуваше. Беше истинска и споделена.

— Разбирам — прошепнах.

— Знаех, че ще се омъжва — продължи Бруно — но бях готов да приема ролята на любовник, ако се наложеше. Не можех обаче да се примиря тя да не обича само мен истински, въпреки че любовта ни беше тайна, която никой не трябваше да знае.

— Вечерта в казиното е била последната — добави сестра ми весело, сякаш не забелязваше колко ме болеше от тези думи.

— Да — призна Контадино. — В онази нощ с Тереза се разделихме завинаги. Целунах я за последен път с убеждението, че макар сърцето ми да се къса, мой дълг е да я оставя. Да я пусна да си върви.

— Ти си голям наивник! — възразих аз. — За твое сведение любимата ти Тереза е лъжкиня. Видях я как се натискаше с един племенник на Кашоги в…

— Не мога да повярвам, че си била там! — възкликна Бруно. — Тереза ми призна за това на следващия ден. Чувстваше се ужасно засрамена. Това беше единствената й погрешна стъпка през целия й живот. Дори същата вечер пробвала кокаин. Била на ръба на пропастта, стигнала дъното. Заклела се пред себе си повече никога да не се замесва с наркотици и арабски шейхове. Че няма да целуне мъж, ако не изпитва истински чувства към него.

— Дори най-порядъчната жена греши поне веднъж в живота си — оправда я сестра ми. — Спомни си за твоя олимпийски атлет или за моя моряк…

Италианецът сбърчи вежди. Сянката на една типично южняшка ревност прелетя над нас, докато аз се покашлях смутено и се изчервих при спомена за Мат и несвоевременната му поява в „Търф“ в Оксфорд. Какво ли си е помислил Нелсън за мен при вида на онзи гигант, който ми залепи юнашка целувка, като ме видя? Може би Тереза Троти също заслужаваше да й вярваме, въпреки че на мен не ми се искаше.

— Но съдбата ми беше отредила най-голямата изненада — продължи Бруно. Говореше с акцент, като произнасяше буквата „д“ като „т“, и с интонация, която придаваше на фразите му очарователна мелодичност. Не се учудих, че сестра ми се разтапяше, когато го слушаше да говори.

— Аз! — обяви тя гордо.

— Ти, аморе! — отвърна той. — За пет минути бях счупил златната клетка, в която стоях пленник през всичките тези години, и бях посрещнал любовта на живота си.

— Казва се „срещнал“ — поправих го. По принцип държа много на граматиката.

В този момент разговорът ни бе прекъснат от неприятния звън на телефона. Изгледахме се, като се опитвахме да посочим онзи измежду нас, който беше най-подходящ да приеме обаждането. Падна се на мен, разбира се. Сестра ми беше все така без дъх, а Контадино нямаше как да обясни присъствието си в стаята на две неомъжени момичета.

— Ало? — прошепнах аз.

— Пити-Пити?

Беше баща ми, единственото човешко същество на земята, на когото бе разрешено да ме нарича Пити-Пити, без да получи недоволно ръмжене в отговор. Погледнах часовника. Беше седем и петнайсет. Едва сега си дадох сметка колко късно е станало. Явно размяната на признания беше ускорила хода на времето. Нямаше друго обяснение.

Едва ли щях да успея да си накъдря косата, както бях планирала, а това щеше да отнеме половината от самоуважението ми. Щях да отида с права и залепнала за черепа коса, както бог бе решил да ме създаде.

— Татко?

Гласът му звучеше глухо, сякаш парче шунка беше заседнало в гърлото му и той беше на път да се задуши. Представих си го на отсрещния край на линията, вероятно облечен с дрехите, с които ходеше на село, смесил тревистозелено и каки — два цвята, които бъркаше, твърдейки, че са един и същ и че останалата част от човечеството прави грешка, като ги разделя.

В този час и в този сезон на годината навярно седеше на дивана в хола, пред масата, със сервирана следобедна закуска — чай, бисквити, плодове, сирене, препечени филийки… а баба ми и майка ми сигурно бяха вперили поглед в него и слушаха всяка негова дума, защото преди да се обади, са го предупредили. Сигурно са му казали: „Ти нищо не знаеш, но момичето страда много. Тази вечер любовта на живота й се жени за друга“.

Разказали са му за всички разговори, които той е пропуснал заради Мария Долорес Прадера^[3] и заради навика му да се бръсне на затворена врата, пуснал докрай звука на касетофона. „Не мисли за друго, откакто го видя за първи път, когато отиде в Англия на онова погребение, спомняш ли си? Когато се върна, разказваше за момчето, как плакало заради смъртта на баща си… а после прекара три дни в къщата му и като се върна, ни разпитваше за Вероник Пасани и Жаклин Кенеди, искаше да разбере как са успели да прелъстят мъжете, които са интервюирали… ето защо настояваше да замине за Монако и изпадаше в униние, когато се заговореше за сватбата. Толкова си прозорлив за други неща, а не си забелязал, че дъщеря ти страда заради Нелсън Ноланд.“

И той внезапно се е стреснал, след като е паднало булото, което заслепява бащите на влюбчиви дъщери, разбрал е, че въпросът е сериозен, че наистина задачата е много тежка за мен и е вдигнал слушалката на телефона, проклинайки липсата си на чувствителност, заслепението си и благодарейки на бога, че още има време катастрофата да бъде избегната.

— Слушай, мисля си, че е по-добре да не ходиш на сватбата. Не е необходимо — заяви той.

— Как така, татко? Това е най-важният репортаж в живота ми!

— Не е вярно. В живота ти ще има и други репортажи — отвърна той. — Това е просто един от многото. Вземи сестра си и се приберете вкъщи.

— В никакъв случай.

— Не ставай глупава! — ядоса се той. — Нека друг редактор напише текста! — Тонът му се повиши. Сестра ми ме гледаше изненадано от креслото. Мисля, че виковете, които надаваше баща ми, се чуваха отлично от мястото й. На лицето на Бруно бе изписано недоумение.

— Това е баща ми — прошепна сестра ми. — Ще го видиш, много е готин.

Бруно не каза нищо, но изражението му беше като агне на заколение. Сякаш си представяше бъдещия си тъст като великан човекоядец, обладан от сарацинска ярост.

— Той е най-добрият, благороден и щедър човек на света.

Бруно кимна утвърдително, но не изглеждаше много убеден.

— Никакъв друг редактор няма да напише текста! — възразих аз (дъщерята, не подчинената). — Само през трупа ми! Това е моят репортаж, татко, и ще го направя, каквото и да става!

Настъпи мълчание. Двамата се успокоихме. Когато заговорих отново, тонът ми беше тих, нежен като милувка.

— Наистина ще ми бъде трудно — признах. — Но това е работата ми, призванието ми. Опитай се да забравиш, че си ми баща. Бъди мой шеф. Не ми казвай да не отивам, а ми кажи как искаш да го направя. Говори ми, все едно че аз съм Ориана Фалачи, а ти си директорът на „Еуропео“ и ме изпращаш като военен кореспондент във Виетнам.

Тези толкова вдъхновяващи думи сигурно трогнаха баща ми. Той помълча малко, после въздъхна.

— Искам да бъдеш смела.

Душата ми се върна в тялото.

— Значи да не предавам крепостта? — попитах предпазливо аз.

— Разбий ги, Пити-Пити! — прогърмя гласът му.

И бих се заклела, че е скочил на крака пред слисаните лица на баба ми и майка ми, че е затворил телефона с такава сила, че замалко да счупи апарата, и че се усмихва. Със задоволство.