Мамен Санчес
Каймакът на обществото (16)

Един ден съдбата ми се усмихна в лицето на безработен фотограф.

Чакаше ме, седнал на стола в кабинета ми, и когато ме видя, скочи, угаси цигарата, която пушеше, и на един дъх ме уведоми, че този четвъртък „приятелите ми“ Тереза Троти и Нелсън Ноланд щели да се появят на присъждането на Световните музикални награди, които принцеса Каролина Монакска щяла да връчи в княжеството.

Събитието се провеждаше вече пета година и по червения му килим бяха минали музиканти от класата на Майкъл Джексън, Мадона и Уитни Хюстън, която на тази церемония щяла да се качи на сцената и да изпее песента I will always love you^[1] от филма „Бодигард“, добре познат на всички нас, които бяхме влюбени в Кевин Костнър.

Обясних му, че според мен Кевин Костнър има вид на глупак в този филм и че ролята му в него е жалка, но че съм му много благодарна за това, че си е спомнил за мен, когато е получил тази информация.

Накара ме да му обещая, че ако ме изпратят да отразя събитието, ще настоя той да ме придружи, а не някой фотограф от издателството, защото имал проблеми с психичното си здраве и било наложително да напусне Мадрид и да види свят.

Влязох със скоростта на мълния в кабинета на баща ми и налетях на пудела на баба ми, който се впусна в атака, защитавайки яростно стопанката си, и захапа глезена ми. Състоя се кратка схватка между нас двамата, но когато си поех дъх и най-после успях да обясня на баща ми причината за възбудата си — репортажа, който щеше да ми позволи да видя отново Нелсън — за моя изненада баба ми ме подкрепи с неподправен възторг.

— Монте Карло! — възкликна тя. — Никога не трябва да се пропуска шансът да се посети Монте Карло! — въздъхна и като в някакъв транс, без да престава да гали кучето, си припомни романтичните дни, прекарани с дядо ми на Ривиерата. — Нека момичетата отидат — настоя тя — сега е моментът. Аз например никога няма да забравя онзи път, когато големият ми брат ме взе със себе си в Сантандер, както ми беше обещал. Какви нощи! Какви танци!

Баща ми обаче си правеше оглушки. Увери ме, че можем да получим чудесен материал, без да пращаме фотограф в Монако, като използваме обичайните услуги на информационните агенции. Добави, че не е нужно да се праща дотам редактор, още по-малко неговата беззащитна дъщеря, сиреч аз.

Ядосах се. Повече от пудела. Кога най-после ще престане с тази негова свръх протекция, която упражнява върху мен? Не съм ли му доказала достатъчно колко струвам?

Баба ми се намеси в моя защита. Искането ми й се струвало напълно основателно. Смяташе, че един брой с хубава снимка на годениците на корицата, и то само месец преди сватбата, ще бъде печеливш и че ако сме се доверявали само на работата на агенциите, било много вероятно въпросната снимка да пристигне късно или никога. Докато нашият фотограф, който знаел чудесно какво искаме, щял да успее да отрази романтиката в отношенията на двойката, спонтанността на жестовете и погледите им.

Каза това последното, като ми намигна веднага щом баща ми сведе поглед към книжата пред него.

— Казвала ли съм ви, че когато Рение и Грейс Патриша се ожениха, наехме малък самолет, за да доставим снимките навреме?

Застана стратегически зад гърба на баща ми и от време на време го галеше по темето — безпогрешен начин, за да отслаби съпротивата му.

— Дядо ти беше журналист от класа — каза тя, обръщайки се към мен, но всъщност говорейки на баща ми. — Притежаваше инстинкт, нюх. По онова време да наемеш самолет беше все едно да наемеш космически кораб. Фотографът се приземи в Торехон и работихме през цялата нощ. Изпреварихме всички вестници! — Сега тя застана пред баща ми и възкликна: — Тези момичета са достойни внучки на дядо си! В това семейство, ако трябва да се отиде в Монако, се отива!

Така се разпалихме, толкова силен натиск упражнихме едновременно майка и дъщеря върху него, че баща ми накрая капитулира:

— Упорита си — възнегодува той. — Нека сестра ти дойде с теб.

Преди да ми разреши обаче да купя самолетни билети и да резервирам стаи в хотел, той ми нареди да се уверя, че годениците ще присъстват на церемонията и че цялата тази история не е някоя измишльотина на жаден за приключения фотограф.

Предпочетох да използвам обичайния канал, чрез който се информирах за Нелсън, или с други думи, Кара, вместо да телефонирам в Ноланд Тауърс, което би било по-логично.

Липсата на писма през последните дни ме плашеше и се опасявах, че може да се разпростре и върху словесното ни общуване, затова набрах номера на Кара в жилището й в Белгрейвия и изчаках търпеливо прислужницата да я извика.

— Запиши си новия ми телефон — каза ми тя, след като ме поздрави сърдечно — продадох тази къща и си купих pied-à-terre^[2] в Парк Лейн. Най-после се връщам в Италия, скъпа, в родината си.

— При Томасо ли ще живееш?

— Не и преди да се оженим, но той е толкова щедър, че ми подари мансарда в най-аристократичния квартал с изглед към катедралата. Запиши телефона — настоя тя. — Обясних му и той разбра колко е важно човек да има pied-à-terre в Лондон.

Поговорихме няколко минути за сватбените приготовления, за перленосивия тоалет, който си избрала от Валентино, и за шапката, която щяла да носи на главата.

Каза ми, че Тереза лично се грижела за всички подробности. Младоженецът, придружен от най-близките си приятели, щял да пристигне във вила Троти през езерото, на борда на класическа, великолепна „Рива“, а годеницата щяла да го чака на балкона — „като Ромео и Жулиета“, уточни тя. Щял да ги венчае архиепископът на Милано, коктейлът щял да бъде на горната тераса, в галерията между двете библиотеки, банкетът — в градината, балът — на терасата, която гледа на запад, и било предвидено в полунощ, в края на празненството, да избухнат стотици фойерверки над езерото.

Почувствах, че се задушавам. Изпитах непоносима мъка само като си представих Нелсън, облечен с фрак, на борда на една „Рива“.

— Ще отидеш ли на връчването на музикалните награди? — прекъснах я аз, преди да ми е заговорила за брачната нощ и сватбеното пътешествие.

Може би смених темата твърде рязко, но не можех да понасям това мъчение нито минута повече.

— В Монте Карло? — По изненадания й тон разбрах, че не очакваше въпроса. — Не познаваш Томасо, той е отшелник — оплака се тя. — Не обича празненствата, нито танците. Общува единствено с трима-четирима близки приятели и със семейството си. Казва, че джет сетът го изтощава, отегчава, досажда.

— Харесвам твоя Томасо — отвърнах аз. — И одобрявам донякъде начина му на мислене.

— Разбира се. — Кара очевидно не вярваше на думите ми. Прокашля се, преди да изрази разочарованието си. — За мен развлеченията приключиха.

Залезът на светския й живот беше истинско нещастие за Кара. Сигурно обичаше много Томасо Троти, за да е готова да се откаже от своя прекрасен свят на дворци и салони. Той беше пристрастен към работата предприемач, който предпочиташе вечеря в тесен кръг пред някоя от онези вечери а ла Великият Гетсби, с които беше свикнала Кара, и се наслаждаваше повече на самотата в ломбардската си вила, отколкото на круизите, които организираше от време на време с яхтата си.

— Пълна противоположност на Тристан — въздъхна Кара с носталгия в гласа.

Тя нямало да присъства на наградите, не, но Нелсън и Тереза щели да отидат в Монако и щели да заемат почетно място на председателската маса до принц Албер и принцеса Каролина.

Поговорихме си още известно време. Помолих я да ми продиктува новия си адрес, за да продължа да й изпращам списанието ни, което тя толкова харесваше, и по този повод направихме преглед на последните светски новини. Спряхме се по-конкретно на скандалния роман между Джон-Джон Кенеди и Дарил Хана, красивата сирена, която вълнуваше сърцето на Том Ханкс в „Плясък“.

Кара смяташе, че тази любовна история ще подкопае още повече деликатното здраве на Джаки, и без това вече сериозно застрашено от болестта и неприятностите. Вдовицата на Америка от месеци се бореше срещу рака на лимфите, уединена в апартамента си на Петю авеню и стопляна от есенната любов на бижутера Морис Темпълсман, с когото изживяваше последните си дни, разхождайки се в Сентръл парк.

За нещастие на Джаки — твърдеше Кара — момчето не било наследило изключителната прозорливост на баща си в бизнеса и политиката, но за сметка на това притежавало същата харизма, същия чар за жените и същата слабост към русокосите актриси и чувствените певици като Мадона и Сара Джесика Паркър.

— Някои неща никога не се забравят — каза тя по повод, предполагам, на изневерите на президента с Мерилин Монро. — Могат да бъдат простени, разбрани и дори извинени, но не и забравени. Никога.

След като се уверих, че Нелсън и Тереза ще присъстват на церемонията в Монако, се захванах с организирането на пътуването и изпратих съответните молби за акредитация.

Беше топъл и слънчев петък в началото на май. В малкия крайбрежен град вече кипяха приготовленията за голямата награда във Формула 1. Състезанието щеше да се състои няколко дни по-късно и улиците бяха препълнени с хора. Ферари, мазерати и бугати се спускаха с ръмжене по завоите на склона и спираха пред казиното, където гордите им притежатели позволяваха на минувачите да ги снимат пред болидите им.

Градът беше пълен с арабски шейхове, придружени от безбройните им свити. Спортното пристанище беше осеяно със знамена и празнични светлини. Организираха се празненства на палубите на яхтите, на терасите на хотелите, в парковете и градините. Безкрайни веселби, които продължаваха цяла нощ в подземни заведения, от които клиентите излизаха късно сутринта, все още облечени официално и придружени от най-сладострастните жени на земята.

Проституцията и наркотиците бяха популярни като шампанското и черния хайвер и не само се толерираха, но и бяха гледани с добро око, също като хазарта и тъмните сделки.

Хотелът ни беше много луксозен — не успях да намеря нито една свободна стая на приемлива цена по това време на годината — и в него имаше търговски галерии и витрини, на които бяха изложени прекрасни бижута.

Балконът ни гледаше към морето. Към залеза. Към приказните яхти, завързани за кея. Към Яхтения клуб и към Морския клуб, и към скъпите ресторанти на открито, които започваха да се пълнят с клиенти.

За случая баба беше подарила на мен и на сестра ми по една вечерна рокля.

Погрижи се лично внучките й да не бъдат по-долу от останалите гостенки на тази толкова изискана церемония, защото, както ни каза, ние бяхме не само специални пратенички, но и представителки на семейството, така че в продължение на два дни ни развеждаше, буквално хванала ни за ръка, из света на мадридската висша мода, в която тя се чувстваше в свои води.

Трите се движехме със сивия й „Мерцедес Бенц 280“ с червена тапицерия, шофиран от човека, който ме научи да управлявам кола, пренебрегвайки всички правила за движение.

— Нека покарам малко, хайде — молех го аз, едва седемнайсетгодишна, когато стигахме до светофара на булевард „Пинтор Росалес“. — Само на завоите при парка, обещавам ти, после ще се сменим, преди да пресечем автомагистралата.

— Ако полицията ни хване, ще ме тикнат зад решетките. Това ли искаш? — отговаряше той с престорено възмущение.

Аз обаче го уверявах, че ако това се случи, ще го посещавам всеки ден в затвора и ще му нося бонбони с кафе и мляко и книги — беше голям почитател и на двете удоволствия.

Тогава той спираше на площада, до огромния фонтан, и с известна неловкост ми отстъпваше мястото зад волана. „По-бавно!“ — викаше ужасено, когато някой камион идваше насреща. Когато стигахме до автомагистралата, аз винаги, без изключение, отново го молех: „Да се качим и да слезем отново, става ли?“, той казваше не, а аз му отвръщах, че така няма никога да взема шофьорска книжка, и толкова настоявах, и толкова му се подмазвах, че накрая той отстъпваше.

Не издадохме на никого тази наша тайна. Не беше в изгода нито на мен, нито на него. Благодарение обаче на завоите на „Росалес“ издържах изпита по кормуване още първия път.

Заведе ме в „Мостолес“ с мерцедеса на баба ми. Остана в колата, докато аз се явявах на изпита и когато му съобщих, подскачайки от радост, че дните ни на живот на ръба на закона са свършили, той се зарадва дори повече от мен и ми подари ключодържателя си с образа на Богородицата от Пилар, за да отбележи събитието.

Роклята ми беше фантастична. Имаше изящни волани от светлосиня коприна и камелия „Шанел“ отпред на гърдите. Роклята на сестра ми беше черна, с открит гръб и плътно прилепнала талия, с цепка отстрани до средата на бедрото и сатенена панделка на дясното рамо.

Бухнахме си косите и ги оформихме с фиксиращ спрей, начервихме обилно устните си, сложихме си огромни обици и златни верижки и към седем вечерта се бяхме преобразили в две невероятни красавици — или почти — напълно пасващи на околната среда.

Когато ни видя, фотографът беше като претърпял електрошок, толкова го впечатлихме.

Няма да навлизам в подробности относно плачевното състояние на сърцето ми, докато вървяхме пеша от хотела ни към казиното на Монте Карло. Сестра ми, която от време на време ми проверяваше пулса, се разтревожи сериозно. Не само заради скоростта, с която кръвта преминаваше по вените ми, но и заради пребледнялото ми лице и пресекливото дишане.

— Ще вземеш да получиш удар — предупреди ме тя, докато се изкачвахме по легендарната стълба.

Бяха извикали акредитираните журналисти един час преди началото на церемонията, за да проверят самоличността ни, да ни заведат до местата ни, да ни обяснят подробно как ще протече събитието, да ни връчат папката с материали и една много красива химикалка като подарък. Предупредиха ни, че касетофоните са забранени, както и фотоапаратите, особено онези, които имат вградена светкавица. Помолиха ни да пазим мълчание по време на връчването на наградите. Успокоиха ни, че ще имаме време да интервюираме победителите след церемонията на официалния коктейл, който щял да се състои в Имперския салон.

Фотографите имаха предимство — отредиха им място отстрани на сцената, но малко от тях бяха допуснати до коктейла. Сред щастливците беше и нахаканият фотограф на списанието ни, способен да преметне всеки организатор на събития в света с дар словото и нахалната си физиономия.

Беше застанал на стратегическо място, на един от най-горните редове на секцията, отредена за медиите, откъдето ми направи знака на победата с двата пръста във формата на латинско V. Тогава разбрах, че ще имаме тази снимка, за която говореше баба ми — годениците, поглъщащи се с очи, докато танцуват, нежно притиснати един към друг Признавам, че стомахът ми се сви при тази мисъл.

Осветената фасада на казиното на Монте Карло блестеше, като че ли беше от злато. Фонтанът, който се намираше пред ротондата във форма на огромна рулетка от цветя и водоскоци, също изхвърляше златисти струи. По тротоарите, на терасата на хотел „Париж“ и на входа на хотел „Ермитаж“ се трупаха туристи, без да знаят със сигурност на какво се дължи тазвечерната суматоха — дали на бал, на сватба, на присъствието на някоя холивудска звезда или на легендарна рок група.

Вътрешността беше луксозна и многоцветна с високите си барокови тавани, огромните стенописи и гигантските полилеи от чешки кристал.

Със сестра ми се настанихме на креслата си от червено кадифе и изкоментирахме, че ако се съди по погледите и комплиментите, подхвърляни от туристите, които ни правеха път на тротоара, бяхме постигнали целта си и се бяхме слели успешно с околната среда. Приличахме на две милионерки, привикнали към подобни събития, дори леко отегчени от тях, а не на две натрапници — каквито щяхме да бъдем цял живот, дори да ни канеха на безброй приеми — чиито сърца щяха да се пръснат от вълнение.

Моето бедно сърце биеше ускорено в очакване на предстоящата среща с Нелсън Ноланд. Каква изненада! — мислех да му кажа. — Не предполагах, че ще се срещнем тук тази вечер! А той, когато ме видеше, превърната в Пепеляшка от плът и кръв, щеше да се влюби до полуда в мен и най-после щеше да се разкае за нелепата си идея да се ожени за Тереза Троти.

Каква самонадеяна илюзия. Внезапно фотографите се раздвижиха и защракаха с фотоапаратите си, а присъстващите едновременно обърнаха глави към дъното на салона, където се появиха истинските звезди на вечерта.

Принцеса Каролина носеше ефирен тоалет, който я обгръщаше като сияние, а до нея съзрях Тереза Троти ди Висконти, облечена с много секси рокля с гол гръб, с възхитително очертан задник, блестейки цялата като факла със стотиците искрящи кристали или скъпоценни камъни по нея, с русата си коса, падаща като водопад върху раменете й, с очите си на котка, с червените си устни, с начина, по който се движеше, сякаш плуваше, като господарка на пространството и времето…

Отпуснах се тежко на стола си. Зарових лице в ръцете си.

Пропуснах зашеметяващата поява на Принс, облечен в жълто, с разголената му космата гръд, със златната верижка.

Пропуснах и появата на Уитни Хюстън, извънредно елегантна с прилепналата към тялото й рокля в бяло и черно, на Патрик Суейзи, незабравимия герой от „Мръсни танци“, изпълнението на пиано на Рей Чарлс, както и трогателното връчване на награда на Жорди, изпълнителя на Dur, dur dʼêtre un bébé^[3], лично от Клаудия Шифър, която коленичи на сцената, за да бъде на неговата височина, разкривайки интимните си прелести на публиката.

— Кой ще напише материала? — скара ми се сестра ми, като заби лакът в ребрата ми.

— Аз…

— Тогава внимавай!

Аз обаче бях толкова хипнотизирана от блестящата рокля и косата на Тереза Троти, че не можех да мисля за друго, освен за неравната борба, която водех. На два метра зад италианката видях Нелсън Ноланд, който разговаряше с принц Албер. Беше зашеметяващ с черния си смокинг, шит по поръчка в „Джийвс & Хокс“, с вчесаната назад коса, с орловите си очи и походката си на ягуар.

Главата ми щеше да се пръсне. Ненавиждах роклята си, косата си, лицето си, ръста си. Чувствах се толкова нищожна, че направо изчезнах, потънах в креслото от червено кадифе и не разбрах как, нито кога церемонията свърши и ни отведоха, като стадо натруфени овце, в Имперския салон, където се сервираше коктейлът. Един много симпатичен сервитьор ми подаде чаша шампанско, изчака да го изпия на един дъх и ми връчи втора чаша, без да каже нито дума.

Огледах се наоколо. Салонът се беше напълнил с хора, които се наслаждаваха на деликатесите, приготвени от някой готвач, награден с три звезди „Мишлен“.

Поради липса на друга радост, реших да опитам менюто. Изядох едно канапе с карамелизиран гъши пастет и трюфели, което имаше божествен вкус, после — парче суфле с пармезан, последвано от желирано консоме с черен хайвер и яйце от пъдпъдък.

Докато опитвах от деликатесите, един от друг по-вкусни, видях, че сестра ми е завързала приятелство с едно момче с приятна външност, къдрава коса и галантна усмивка. Очевидно разговаряха за вино, достатъчно беше да видя как го дегустират в огромни чаши на малки глътки, задържайки го с наслада в устата, преди да го преглътнат. И как го съзерцават срещу светлината, как го разклащат, как му се любуват.

Едно от двете неща, за които най-много завиждах на сестра ми, беше тази нейна любов към хубавото вино. Второто нещо беше страстта й към операта, която я издигаше на недостижимо за мен ниво и я свързваше духовно с майка ми и баба ми по майчина линия по един съкровен и свръхестествен начин.

Изглежда, къдрокосото момче също имаше достъп до този неин свят на възвишени наслади.

Докато ги наблюдавах скришом и си мислех, че са хубава двойка, разсеяно пъхнах в устата си една вкусна хрупкава поничка, която едва се побра в устната ми кухина, и лакомо я задъвках.

— Здравей, приятелко!

Гласът на Нелсън беше като полъх на вятър, който помилва тила ми. Обърнах се с пълна уста и се оказах толкова близо до него, че усетих как кръвта се сгъстява на лицето ми и ставам по-алена и от червените кадифени завеси в салона.

— Внимавай да не се задавиш — пошегува се той. — Ще изчакам търпеливо да погълнеш това, което току-що си натъпкала в устата си. Не разбирам как може да си толкова слаба, след като ядеш толкова много. — Успях да се преборя с поничката и да се съвзема от изненадата, когато чух следващия му въпрос, който ме накара да онемея от изумление: — Защо престана да ми пишеш?

— Не съм престанала да ти пиша — възразих аз. — Ти не отговори на последното ми писмо. Помислих, че играта ти е омръзнала.

Нелсън сбърчи чело. Доближи се с още няколко сантиметра до лицето ми.

— А аз чаках ли, чаках — каза. — Но така и не получих отговор.

В епохата преди електронната поща лесно можеха да се случат такива бедствия при огромния обем работа, която имаха пощите. Достатъчна беше малка грешка в някой разпределителен пункт, за да се провали сделка, да се развали приятелство или да се прекъсне любовна история като нашата. Понякога две-три седмици след като бъдеше изпратено, писмото се връщаше на подателя с думата „неизвестен“, написана с червени букви на плика. Но дотогава новината вече беше остаряла, болният се беше простил с този свят, търсещият прошка беше изгубил всякаква надежда за сдобряване или приятелят си беше останал вкъщи, питайки се защо не е бил поканен на това или онова празненство.

Беше очевидно, че в нашия случай лошият късмет беше прекъснал епистоларната ни връзка. Дали пък някоя скрита сила не бе унищожила последното ми писмо, в което питах Нелсън дали предпочита завивка за ерген или за женен мъж?

— Аз също чаках — признах плахо. — Беше ми много забавно да получавам страниците, които късаше от горките книги. Аз поне събирах перата от земята. Не се налагаше да измъчвам патици.

— Книгите нямат чувства — отвърна той и извади кърпичката, която носеше сгъната в джоба си. — Нещо ти е залепнало на брадичката — каза той и с безкрайна нежност избърса лицето ми.

— Напротив, имат — възразих. — Те са изпълнени с чувства, преливат от чувства. Нима не четеше страниците, преди да ги сложиш в плика?

Нелсън се усмихваше, без да откъсва поглед от мен.

— Липсваше ми — призна той смутено, свеждайки очи към земята.

Не знам дали причината беше в шампанското, или в пармезана, но внезапно салонът, осемте му полилея от чешки кристал, колосалните фрески и позлатените гипсови украшения започнаха да кръжат около мен. Замалко да припадна от щастие. Нелсън Ноланд току-що бе казал, че съм му липсвала.

Поех си дъх. Щях да му кажа, че той също ми е липсвал много. Че за мен разликата между щастието или нещастието се състоеше в наличието или отсъствието на писмата му. Че без тях умирах от задушаване, от глад и от студ. И че след като причината за мълчанието ми вече е изяснена, го моля да възстанови отново единственото възможно средство за връзка помежду ни.

Щях да му кажа всичко това, но от устата ми излезе неразбираемо мънкане.

И слава богу, защото в същия момент прозвуча гласът на Тереза Троти с характерния й дразнещ и превзет тон.

— Нели, искам да отидем в шатото^[4].

Със сигурност ме беше видяла — намирах се на двайсетина сантиметра от роклята й на сирена — но през последните месеци явно беше придобила невероятно умение да игнорира всичко, което не е на нейната висота. Презрението й се беше превърнало в изкуство.

— Помниш ли…?

Огледа ме от горе до долу.

— Хубава рокля — отсече тя след огледа. — Къде, по дяволите, е Бруно?

Нелсън ме помоли с поглед да я извиня. Сви леко рамене, без да откъсва очи от мен, като внимаваше годеницата му да не забележи нищо.

— Ето го! — възкликна Троти. И с ръката, на която носеше годежния пръстен, посочи къдрокосото момче, което разговаряше със сестра ми. — Бруно! — извика тя. — Тръгваме си!

Момчето потръпна, като чу гласа на тиранката. Обърна се към нас и кимна с глава. После двамата със сестра ми се приближиха до нас.

Името му беше Бруно Контадино, също като на виното, което бяхме пили тази вечер и което се произвеждаше в шатото на семейството му в Прованс. От три години се беше отдал тялом и духом на бизнеса, основан от дядо му. Финансовото право, в което баща му беше безспорен авторитет, му се струваше суха и потискаща материя. Предпочиташе да живее сред лозята, под дъжда, в студ и пек.

— Бруно е син на финансовия съветник на баща ми — поясни Тереза. И ми се стори, че съобщи това сведение с презрение, сякаш по някакъв начин смяташе, че синът също е на служба при него.

Томасо Троти често отсядал в шато Контадино заедно със семейството си, когато се налагало да дойде в княжеството по някой делови въпрос, обикновено свързан с банковите му дела. „С Тереза се познаваме още от деца — обясни Бруно. — Може да се каже, че израснахме заедно.“

— Отседнали сме за няколко дни при тях и има доста път до замъка — извини се Нелсън.

— Да тръгваме — настоя Тереза.

— Тогава до утре! — сбогува се сестра ми.

Пронизах я с поглед. Какво говореше? Рано сутринта на следващия ден трябваше да вземем обратния полет за дома. Работата ни в Монте Карло бе приключила.

— Бруно ни покани — уведоми ме тя преспокойно, а аз забелязах как лицето на Тереза Троти се сгърчи от гняв.

— Ще ви чакам. И да не се изгубите по пътя — каза Бруно и тръгна след Тереза, която, запретнала роклята си, за да не я настъпи, вървеше с широки крачки към изхода.

Нелсън, изненадан като мен, ме погледна мълчаливо и се усмихна, преди да изчезне от погледа ми.

Със сестра ми останахме сами в салона. Сред стотици хора и сред шума наоколо, но в крайна сметка сами. Две окаменели фигури, дишащи учестено, неподвижни и изгубени в един и същи лабиринт.

— Влюбена съм! — възкликна тя внезапно.

Не беше необходимо да го огласява надлъж и нашир. Който я видеше в това възторжено състояние, щеше да се досети дори без да я познава. Аз обаче, която бях израснала с нея и я бях виждала да въздиша от любов по Кристофър Ламбер през последните седем години, бях понасяла фанатичната й мания и бях проклинала деня, в който родителите ни ни заведоха да видим „Шотландски боец“ и да ядем пица на улица „Оренсе“; аз, която я познавах по-добре и от собствената си сянка, в момента, в който видях отнесената й физиономия, разбрах, че е паднала — както пада войник на бойното поле — смъртно ранена от любов към Бруно Контадино.

Започна да бърбори задъхано за светлите му очи, за къдравата му коса, за италианския акцент, с който говорел испански, за прекрасната му усмивка и искреността, с която разкрил душата си и й позволил да надникне в нея. В петте минути, които продължил разговорът им, тя открила един очарователен, интересен и решителен мъж с искрени чувства, лишен от задни мисли и злоба, влюбен в живота, спонтанен и естествено, елегантен, обичащ хората, добър приятел, добър син, умен, предприемчив, смел, грижовен, честен и лоялен.

— Но за какво си говорихте? — попитах я аз, изненадана, че го е опознала толкова добре за толкова кратко време.

— За вино — отвърна ми тя, сякаш това обясняваше всичко.

В този момент фотографът ни, когото бяхме изгубили от поглед в началото на церемонията, прекъсна разговора ни.

— Направих невероятна снимка — каза той, като си бършеше челото с хартиена салфетка. — Най-неочаквана сцена. Ще я видите, когато промия лентата.

— Целувка? — попитах аз, като кръстосах пръсти зад гърба си, надявайки се да ми каже „не“, че не е имало такова нещо и че Нелсън и Тереза са студени като лед, безразлични, дистанцирани.

— Нещо по-добро от целувка — отвърна ми той.

Опитах се всячески да изтръгна от него тайната на тази снимка, която вероятно щеше да се появи на корицата на следващия брой на списанието ни и щеше да илюстрира материала, който щях да напиша същата нощ на портативната ми машина „Оливети“. Същата, която тракаше ужасно, когато натисках клавишите, а в края на всеки ред издаваше дразнещ звук като от камбанка. Сестра ми щеше да се опита да заспи, запушвайки ушите си с възглавницата, а аз щях да й напомня, че идеята да останем още един ден в Монте Карло е била нейна, а не моя, и че фотографът трябва да отнесе материала ми със сутрешния полет, ако искаме да стигне навреме преди приключването на броя.

Той категорично отказа да ми разкрие съдържанието на снимката. Каза, че е лошо предзнаменование да се говори за една снимка, преди да бъде промита. Че ще я видим, когато му дойде времето. И че много ще ни хареса.

След като се разделихме на входа на казиното, се върнах в салона, за да взема сестра ми. Беше останала вътре, опряна на една мраморна колона, въздишайки от любов по Бруно. Поведох я, сякаш беше сомнамбул, към гардероба, където бяхме оставили шаловете си от пашмина^[5], а после към легендарната стълба, която свършва на площада с ротондата във форма на рулетка.

Пристигнахме в хотела ни след полунощ. Тя се тръшна на леглото, а аз извадих пишещата машина и започнах да тракам по клавишите, седнала пред писалището в стил Луи XVI, откъдето човек можеше да види аристократичната градина. Бих се заклела — макар че е възможно и да съм го сънувала — че в един апартамент отсреща се запали светлина и разпознах характерния силует на Мик Джагър, прегръщащ едра и сладострастна жена с буйна, непокорна коса.

Явно е имало нещо вярно в това мое изненадващо видение, защото часове по-късно видях блондинката в салона на закуска — тя още не се беше възстановила от изтощителната нощ. Поглъщаше жадно кифли и кроасани, сякаш не беше яла от векове, и въпреки че се бе опитала да укроти лъвската си грива с фиби и шноли, косата й приличаше на бухнал захарен памук.

Сестра ми развиваше трескава дейност. Още нямаше девет часа сутринта, а вече се бе свързала с фирма за коли под наем и бе сменила билетите ни с други, за последния полет в девет вечерта. Бе съставила подробна карта, която щеше да ни заведе в шато Контадино, което не беше много близо, на сто и двайсет километра от Монте Карло по шосето край брега. Щяхме да минем през Ница, Антиб, Кан и във Фрежюс да се отклоним на север, преди Сен Тропе, към едно очарователно селце — от онези с пазарен площад и тесни улички, откъдето тръгваше път през гората и стигаше до лозовите масиви.

От най-високата точка по пътя видяхме реката с тъмнокафяви води да се извива и да се разлива над зелените ниви с вече поникнало жито и люцерна. Видяхме пасящия добитък, местните жители, които се наслаждаваха на пролетното слънце, и чухме в далечината звъна на камбаните на черква, където сигурно миришеше на розмарин и лавандула.

Шофирах аз, защото от двете се владеех по-добре, и въпреки това усещах буца в стомаха си и гризях кожичките на ноктите си. Сестра ми беше като изпаднала в кататония, със същото отнесено изражение като предната вечер. Твърдеше, че някой ден ще се омъжи за Бруно Контадино. Че е вярно това, което бабите ни твърдяха и което ни изглеждаше невъзможно: „В деня, когато срещнеш мъжа на живота си, ще разбереш, че това е той. Ще го разбереш по един свръхестествен и необясним начин. Защото душите се зоват, разпознават се, копнеят една за друга и когато най-после се срещнат, нищо и никой на този свят не може да ги раздели“.

Страхувах се от момента, в който щях отново да видя Нелсън, и в същото време копнеех за него. Питах се дали наистина беше добра идея да нахлуваме по този начин в любовното гнездо, което Бруно Контадино беше предоставил на двойката.

Вече беше ясно, че Тереза Троти ме ненавижда със същата сила, с която аз обожавах Нелсън. Вероятно не за пръв път се сблъскваше с някоя нещастница като мен, готова да й отнеме годеника при най-малкото невнимание от нейна страна, но симпатията, която той изпитваше към моята скромна, незначителна и нисичка особа, явно я объркваше и поради това й се струваше опасна. Няма нищо по-ужасяващо от това, което не можем да си обясним.

— Завий надясно — каза сестра ми, сочейки картата. — Вече пристигаме.

— Блузата ти е закопчана накриво и имаш слънчеви очила на лицето и други на главата — предупредих я аз.

До главната сграда се стигаше по алея, от двете страни на която имаше камелии. Къщата беше старинна, от златист камък, а по фасадата пълзяха рози. Рамките на прозорците бяха боядисани в лавандулово синьо, а от двете страни се издигаше по една кръгла кула. Покритият вход, над който се виеше гъста лоза, посрещаше посетителите.

Беше единайсет сутринта. Сестра ми весело натисна клаксона на колата, оповестявайки пристигането ни.

— Но какво правиш! Може още да спят!

Един от прозорците на горния етаж се затвори шумно. Някакво куче излая от другата страна на градината.

Бруно Контадино се показа на един от балконите и ни поздрави с добре дошли. Беше бос, закопчаваше си дънките и носеше разкопчана бяла риза. Сестра ми заби ноктите си в ръката ми.

— Веднага слизам — извини се той. — Чакайте ме там. Не мърдайте. — И преди да изчезне от погледа ни, добави, като ни намигна с око: — Много сте хубави тази сутрин.

Беше красавец. Така и казах на сестра ми. Контадино беше наистина привлекателен мъж. Поздрави ни с италиански целувки, които ухаеха на одеколон и душгел, и ни въведе в дома си, който беше уютен и гостоприемен. Разказа ни, че когато майка му се омъжила, лично се заела да го обзаведе и така открила истинското си призвание. С годините се превърнала в един от най-търсените интериорни дизайнери в Рим.

На една маса до вратата имаше снимка на семейството в рамка. На нея се виждаше елегантен мъж, седнал на диван и обграден от семейството си — дребничка жена и седем красиви, силни и здрави момчета като Бруно.

— Аз съм четвъртият — обясни ни той и ни посочи всеки от шестимата си братя: Андреа, Енрико, Алдо, Салваторе, Гуидо и Паоло.

Най-големият, Андреа, се оказа известен състезателен пилот, прочут с ексцентричностите си не само в спортните среди, но и извън тях. Често се появяваше на страниците на списанието ни, обграден от красиви жени, и се говореше, че е прелъстил много от тях.

Енрико и Алдо бяха част от свитата му. Пътуваха с него по целия свят и се възползваха от успеха на брат си, за да въртят бизнес. В момента, както ни обясни Бруно, тримата му по-големи братя се намираха в Испания, готвейки се за участие в състезанието за голямата награда по мотоциклетизъм, което щеше да се състои два дни по-късно, на 8 май, на високоскоростната писта в Херес де ла Фронтера. Фаворит в категорията 125 сс бил японецът Казуто Саката, с прототип на „Априлия“, който направо летял, а това значително намалявало шансовете за победа на Андреа Контадино, но не и възможността да се запознае „с красиви испанки като вас“, добави Бруно.

Тримата братя бяха ергени, образуваха сплотен и здрав екип, бяха млади, красиви, забавни и богати. Също като Бруно, и тримата имаха непокорни къдрици и светли очи.

Салваторе работеше с баща си в най-реномираната фирма за финансови консултации в Италия. Беше женен за преуспяла брачна адвокатка и двамата чакаха бебе през есента. Гуидо учеше биоетика в Католическия университет в Рим. А Паоло беше ученик в „Бо Солей“, много елитно училище в Швейцария.

Бруно с гордост ни разказа всичко това на масата с обилна средиземноморска закуска — прясно опечен хляб, поръсен със зехтин, домати, моцарела от биволско мляко и шунка от Парма, кафе и плодови сокове. Ароматът, разнасящ се от фурната на дърва, би събудил и най-поспаливия човекоядец от някоя вълшебна приказка. Мислехме, че Нелсън и Тереза ще побързат да се присъединят към угощението, но за наша изненада никой от двамата не се появи. След закуската Бруно ни предложи да се разходим из имението.

Прекосихме градината с цветни лехи и каменни фонтани, с дървено мостче и неизбежното езерце с водни лилии. После минахме през гората, в която, както ни увери Бруно, имало глигани и сърни, но не зърнахме нито едно от тези плашливи животни. В края на имението имаше панорамна тераса, откъдето се разкриваше гледка към нивите и лъкатушещата между огромните тополи река.

— Всъщност живея тук от една година — обясни ни Бруно. — Завърших Университета за аграрни науки в Милано и дойдох да приложа на практика знанията, които смятах за достатъчни, за да управлявам този малък бизнес. Грешах. Не знаех откъде да започна. Добре че енологът, изключително търпелив човек, ме учи на всичко, което трябва да зная за производството на вино. А управителят ме запозна с финансовото състояние на предприятието, което не е кой знае колко процъфтяващо, но не е и отчайващо.

Сестра ми, която буквално пиеше думите му, все едно че бяха божествен нектар, изпусна многозначителна въздишка. Явно не възнамеряваше да прикрива чувствата, които Бруно Контадино събуждаше в младото й сърце. А той явно не се притесняваше от обожанието, на което беше обект.

— Не се ли чувстваш самотен, далече от семейството и приятелите си, без да имаш до себе си човек, с когото да споделиш тревогите и радостите си? — подхвърли тя. — Не ти ли липсва компанията на някоя жена, която да ти помага, да се грижи за теб, да те обича?

Майко мила! Поставяше се в неловко положение пред мъж, с когото се бе запознала едва предната вечер. Оставаше да кандидатства като доброволка за поста на всеотдайна съпруга.

— Малко момичета биха се съгласили да живеят насред полето — отвърна Бруно. — Тук животът е суров. Зимата изглежда прекалено дълга, а следобедите — безкрайни.

— Аз обожавам селото — настоя тя. — Бих живяла до края на дните си в някоя гора и те уверявам, че цивилизацията няма да ми липсва. Предпочитам дъждовен следобед до запалената камина, отколкото купон в който и да е град в света.

— Все пак не стоя постоянно тук — поясни Бруно. — Гледам да пътувам често. Не искам да се превърна в отшелник. Имам апартамент в Рим, където ходя от време на време. Така поддържам връзка с приятелите и родителите си.

Сестра ми отново въздъхна. Той обгърна с ръка талията й и тримата продължихме да вървим по пътеката сред храсталаците.

Започнах да усещам, че съм излишна. Забавих крачка и изостанах зад тях, за да се чувстват по-спокойни. Мисля, че никой от тях не ми обърна внимание, толкова бяха съсредоточени в разговора, който водеха полугласно.

Когато най-после съзрях къщата в далечината, прокашлях се и им казах, че ще избързам пред тях, но да не се притесняват, защото ще ги чакам търпеливо под сянката на лозницата. Одобриха с радост идеята ми.

Тръгнах пред тях с широки крачки, докато ги изгубих от поглед. Потънала в размисъл, прекосих градината и фонтаните, цветните лехи и пътя между камелиите и стигнах до заключението, че сестра ми е много по-умела от мен в сърдечните дела.

В някои случаи се налага човек да действа бързо. И този беше такъв. Ако изпуснеше възможността, която съдбата й поднасяше, беше много вероятно да не срещне повторно Бруно Контадино. Какво значение имаха задръжките и благоприличието? Защо да не поеме този риск? В крайна сметка най-лошото, което можеше да се случи, е момчето да я отблъсне. Но имах чувството, че той също харесва сестра ми. Защо тогава да се прави на интересна?

„Погледни себе си — казах си аз. — От месеци се помайваш и нищо не правиш. Играеш си на куче и котка с Нелсън Ноланд. Криеш истинските си чувства, а денят на сватбата му наближава. Ами ако той също не е безразличен към теб? Нима не усещаш понякога, че те харесва?“

Мислех си всичко това, докато вървях между камелиите, а когато вдигнах глава, го видях да ме чака, поставил ръце на кръста, в края на пътя.

— Добро утро — поздрави ме той. — Питах се къде сте отишли тримата. Тереза се извинява, но е повалена на легло с ужасно главоболие и няма да слезе за обяд.

„Повалена“? Нелсън и средновековният му английски, помислих си развеселена аз.

— Много съжалявам — излъгах. — А после добавих шеговито: — Сестра ми похити Бруно. Иска непосилен откуп. Едва ли ще можем да го платим.

— Значи оставаме само двамата с теб. Искаш ли да пояздим?

Разсмях се от сърце, макар че днес не съм сигурна дали Нелсън го каза на шега. В началото се поучуди, но после навярно си спомни срамния епизод в Ноланд Тауърс и промени плана. Каза ми да не мърдам от мястото си, изчезна в къщата и след малко се върна с плетена кошница в ръка.

— Нося ти аперитива!

На няколко метра от къщата имаше липа, която предлагаше фантастична сянка. Седнахме, опрени на ствола, и Нелсън ми приготви филия със зехтин и тънки резени черен трюфел. Изглеждаше превъзходен деликатес, сравним единствено по цена и изтънченост с иранския черен хайвер или с гъшия пастет.

За жалост, липсваше морска сол, която беше съществена съставка, и поради тази причина това ново кулинарно изобретение ни се стори малко безвкусно. Вместо него се заехме да изпием червеното вино направо от бутилката. И накрая езиците ни се развързаха.

Признах му, че Тереза Троти ми се струва доста непоносима. Пълна противоположност на неговата невероятна галантност на джентълмен. Какво харесваше в нея?

Нелсън отпи дълга глътка. Избърса устата си с ръкава на синята си риза, опря глава на дървото и ми каза:

— Съюзът ни е много изгоден и за двамата.

Аз се ядосах. Дори мисля, че му покрещях малко. А той понесе търпеливо укорите ми.

— Не се заблуждавай, аз обичам Тереза — увери ме той. — Много я уважавам. Възхищавам се на интелигентността й, на силата и на честността й. Освен това ме привлича физически. Мисля, че сме хубава двойка. Не вярваш ли?

Мълчах в продължение на цяла минута. Искаше ми се да му кажа, че не вярвам и че съюзът им ми се струва ужасен. Че нямат бъдеще заедно.

— Не си падам по авантюрите — продължи Нелсън, без да дочака отговора ми. — Обичам спокойствието. В това отношение съм пълна противоположност на баща ми. И обичам да се заобикалям с решителни хора, които внушават сигурност. Тереза е такава. Изключителна жена.

Не знам какъв механизъм се задейства в главата ми или пък нареждането дойде от друга част на тялото ми, но като го чух да говори така за непоносимата Троти, заля ме някаква странна топлина, като от сдържана ярост, която избухна с все сила със следната жестока забележка:

— И не те интересува, че не е влюбена в теб?

Нелсън се размърда.

— Защо казваш това?

Ядоса се. Признавам, че постъпих безразсъдно.

— Коя си ти, за да съдиш Тереза? Дори не я познаваш. За бога!

Опитах се да си върна думите назад. Помолих го да ме извини.

— Не знам защо го казах — смотолевих аз. — Нямам никаква причина да мисля така. Навярно е от виното. Сигурна съм, че тя те обича много. Извинявай, Нелсън. Моля те, прости ми.

Той стана и ме остави сама, седнала там, с плетената кошница и полуизпитата бутилка. Ако го беше ухапала пепелянка, нямаше да бъде толкова смутен и потиснат. Тръгна си бавно през градината, замислен, с наведена глава.

По време на обяда — равиоли, пълнени с маскарпоне с аромат на трюфели и панирани телешки бифтеци с пармезан — той беше все така мълчалив. Бруно шеговито го нарече скучен аристократ, като в същото време най-безсрамно пускаше ръце на сестра ми под масата.

Разделихме се след кафето с обещанието да се видим отново в най-скоро време.

Сестра ми и Бруно се бяха уговорили да се видят няколко дни по-късно в Херес де ла Фронтера, да присъстват на състезанието по мотоциклетизъм, в което щеше да участва прочутият Андреа Контадино, да се насладят на празника на фламенкото, на андалуската пролет, на вината и мезетата и дори на морето, което се намираше на няколко километра от града.

— Мама и татко никога няма да те пуснат сама в Херес.

— Тогава ще остана в Кадис при леля и чичо.

Очевидно сестра ми беше намерила своята сродна душа. Така поне ми каза по време на полета за вкъщи. Също като млекарката от приказката вече си се представяше, че е омъжена за Бруно, живее щастливо сред лозята, помага му да обработва земята с провиденческите си знания по земеделие, чака го да се прибере за вечеря, заобиколена от три-четири деца със светли очи и къдрава коса, храни се с трюфели и червено вино, слиза в селото в пазарни дни и в неделите, за да присъства на литургията, язди кон из обширното имение, къпе се в реката през лятото и намира убежище от студа в обятията на голямата си и единствена любов.