Мамен Санчес
Каймакът на обществото (14)

Оставаха само седем дни до началото на великденските празници, когато баща ми отново ме извика в кабинета си и за втори път за по-малко от четири месеца ми показа диапозитиви, от които стомахът ми, и без това разстроен от историята със свинските уши, болезнено се присви.

На снимките се виждаше как Нелсън и Тереза се целуват на третата палуба на яхтата „Валерия V“ (ставаше дума за първата буква V на фамилното име Висконти, а не за римското число пет, както всички мислеха, убедени, че най-богатият мъж в Италия може преспокойно да притежава други четири такива кораба).

Осведомителната агенция твърдеше, че годениците се намират на Бахамите, „където бащата на годеницата, магнатът Томасо Троти, наскоро е купил за астрономическата цифра от двайсет милиона долара красив частен остров като сватбен подарък за дъщеря си. Островът, известен под името Кайо 43–2, разположен в окръг Ексума, на осемдесет и пет километра югоизточно от Насау, има няколко райски плажа с бял пясък и кристални води и две разкошни къщи с джакузи на открито“.

Отпуснах се на другия въртящ се стол смазана, съкрушена, с лентата с диапозитивите в ръка. Баща ми нямаше представа, че връзката ми с Нелсън Ноланд надхвърля чистия професионален интерес. През ума му дори не бе минала мисълта, че бих могла да се влюбя в мъж, когото — в това беше прав — бях виждала два-три пъти в живота си.

Разказах му за Вероник Пасани и за Джаки Кенеди, но нито една от тези истории не го трогна. Беше убеден, че платоническата ми любов е все още басистът на Дюран Дюран — когато бях петнайсетгодишна, окачих постера му над леглото си и той ме накара да го махна. „Това да не ти е Исус Христос“ — беше ми се скарал той и аз се принудих да го окача от вътрешната страна на вратата на гардероба. Майка ми всяка вечер идваше да ме целуне за лека нощ и винаги намираше гардероба широко отворен. Обяснявах й, че така проветрявам дрехите в него.

Баща ми дълго време не забрави историята с постера. Две години по-късно изненадващо ми позволи да присъствам на концерта на Дюран Дюран в Спортния дворец в Мадрид, въпреки че това събитие обединяваше на едно място най-различни въображаеми заплахи за един експерт по предвиждане на рискове, какъвто беше той — тълпи, побоища, наркотици, смърт поради липса на кислород, смърт от обезводняване, зарази от всякакъв вид, въоръжен грабеж, похищение, изнасилване, убийство, срутване на стадиона или пожар на сцената.

„Можеш да отидеш, стига да не се отделяш от братовчедите си“ — постави ми той единственото си условие. Нямах представа обаче, че зад гърба ми бе наел услугите на частна охранителна фирма и ми бе зачислил двама цивилни агенти, яки като бикове, със задачата да следят всяко мое движение и да не се отделят от мен през цялата вечер. Предполагам, че договорът също е включвал охраната и на останалите членове на групата, въпреки че те нямаха нужда от защита предвид физическото им състояние и младостта им. Всъщност ако трябваше да се бият едни срещу други братовчеди и охранители, съмнявам се, че последните щяха да победят; вече казах, че израснах сред доста буйни братовчеди.

— Нищо не мога да направя — оплаках се аз горчиво, седнала на въртящия се стол. — Невъзможно е да се състезавам с жена като Тереза Троти.

Баща ми вдигна очи от документите пред него.

— Един частен остров — каза той, който със сигурност е бил недиагностицирано хиперактивно дете — сигурно е най-скучното нещо на света. Уверявам те, че за по-малко от три дни човек ще поиска да се върне вкъщи. Сигурно е страшно досадно да гледаш по цял ден физиономията на другия, без двамата да имате какво да си кажете или да правите. Надявам се, за тяхно добро, да са взели някоя настолна игра. Знаеш ли вица за корабокрушенеца, който се озовава с Клаудия Шифър на пустинен остров и…?

— Онзи за „сложи си мустак, Клаудия“?

Двамата прихнахме да се смеем, без да ни е грижа, че някой от колегите ми може да влезе. Когато погледнах отново снимките и задържах погледа си върху белия пясък, синьото море, красивите палми, отрупани с кокосови орехи, и следите от стъпките на двама души по плажа, повторих наум мъдрите думи на баща ми: „Каква досада“. Страстта му към природата и привързаността му към родния край — Кастилия, приличаха донякъде на начина, по който Нелсън възприемаше света, затова си казах, че тези дни, прекарани в рая, и този на пръв поглед завиден сватбен подарък накрая ще се превърнат в истински ад за него.

Излязох от кабинета на баща ми с нова решимост в погледа. „Упорита си“ — бе ми казал той няколко месеца по-рано, без да предполага, че тази фраза ще разбуди звяра, дремещ в мен. Оставих го съсредоточен върху задачата да напише страниците, с които щеше да започне новият брой на списанието ни: един обширен репортаж за церемонията по връчването на наградите „Оскар“, която се бе състояла предната вечер в „Дороти Чандлър Павилион“ в Лос Анджелис и на която филмът „Бел Епок“ на Фернандо Труеба бе награден с престижната статуетка за най-добър чуждестранен филм.

Върху масите в големия кабинет бяха струпани над две хиляди снимки, които бяхме получили през безсънната нощ. Други продължаваха да пристигат в редакцията, изпратени от международните телеграфни агенции или доставени на ръка от куриери, току-що приземили се с първия сутрешен полет.

Беше ми забавно да отварям вратата на офиса на тези младежи, на които финансирахме част от цената на билета, в замяна на което те ни носеха снимките; почти всички бяха пътуващи студенти, които на развален испански ни питаха къде могат да намерят евтин подслон в Мадрид.

Същия този ден ми бяха възложили задачата да напиша материал от две колони за престоя на принцеса Даяна и синовете й в един австрийски зимен курорт. Изглеждаха щастливи, въпреки непрестанния тормоз от страна на журналистите и семейните проблеми, които имаха.

На една от снимките, на заден план и леко разфокусиран, ми се стори, че разпознах Уилям Карсън с очилата му с поляризирани стъкла. Спускаше се по пистата със съвършен стил, с успоредни ски и целият облечен в черно, включително раницата.

Можеше да става дума за член от свитата на принцесата, не отричам, но беше възможно моят частен агент 007 да работи извънредно и в свободното си време да охранява членовете на кралското семейство. Или пък работата му в „Джийвс & Хокс“ да е само прикритие за истинската му мисия на таен агент.

Тъкмо се бях съсредоточила върху описанието на двуцветната плетена лента, която си беше сложила лейди Ди на главата, като се опитвах да не мисля за частните райски острови, разпръснати из Атлантическия океан, когато телефонът иззвъня и пазачът ни ми съобщи новината за внезапната и неочаквана смърт на кучето ми.

Това наистина беше подъл удар.

Животът би трябвало да ни предупреждава няколко дни по-рано за подобни нещастия и да ни дава поне шанса да се сбогуваме с едно от най-добродушните създания на този свят.

Кучето ми беше шоколадовокафяв немски пойнтер с голям нос, с очи с цвят на мед и с крака, излъчващи мирис на препечена царевица. Присъствах на раждането му в една априлска нощ преди дванайсет години. Появи се седмо поред по време на едно безкрайно раждане, заедно с тринайсетте си братчета и сестричета, на зеления диван в стаята за игри.

Хранех го първо с биберон, а после с мляно месо и го утеших в деня, когато го отделиха от майка му. Запазих млечните му зъбки в облицована с плат кутийка. Научих го да ловува, като завързвах с конец заешка кожа и я влачех по земята. Заварих го в разгара на любовна игра с кучката на овчаря и го спасих от удавяне, като се хвърлих в ледените води на реката през един ноември. Той, от своя страна, ми облиза окървавените лакти сутринта, когато паднах от велосипеда върху осеяната с камъни и коприва земя, и ме посрещаше всеки ден от живота си, като въртеше опашка от радост.

Беше умряло кротко и безболезнено, но самотно. Съжалявах, че не бях до него, за да го галя по главата и да му приказвам, докато животът го е напускал, също както направих, когато се роди, затваряйки по този начин кръга на общата ни щастлива история.

Пазачът ме попита дали да го погребе и къде.

— Като се качваш към хълма по пътя за долината, вдясно има изворче, под едни дъбове, нали знаеш къде са? Оттам тръгва пътечка и стига до огромен кестен, който сега още не се е разлистил, но пръстта е мека, а сянката през лятото е много приятна, защото когато духа северен вятър, склонът зад него го спира, а ако е южен, остава между клоните. Погреби го там, до дънера, и сложи отгоре голям камък, за да знам къде е, а и за да не го изровят дивите свине. Затворени ли са очите му? Тогава ги затвори. И още нещо, на нощното шкафче в стаята ми има снимка. Нека някой ми я прати в Мадрид по автобуса, моля те.

Въпросната снимка я беше направила сестра ми предната година. На нея прегръщах моя верен приятел в края на една житна нива, докато си отдъхвахме след лов на пъдпъдъци. Двамата се усмихвахме (кучешката усмивка не се вижда на снимките, но се забелязва), аз носех раницата, а той — кожена каишка, в тон с патрондаша на баща ми.

Беше запечатала най-щастливия момент в живота на едно ловджийско куче. Мисия изпълнена — плячката разкрита, посочена, подгонена и прибрана. И наградата — топлата ръка на стопанина между ушите му, поздравленията, добра работа, момче, гордостта в очите ми, защото аз първа го обучих.

Когато получих снимката вкъщи, изплаках сълзите, които ми бяха останали, и поръчах да направят картички с нея, с черен бордюр, за да ги изпратя за спомен на братовчедите ми. Те също бяха израснали с него, бяха го дърпали за ушите и го обичаха почти колкото и аз. Направих трийсет. Раздадох двайсет и осем. Една оставих за мен, а последната изпратих на Кара заедно с писмо, в което й писах колко съм отчаяна, защото не вярвам да съществува рай за кучета, а е такава утеха да си мислиш, че един ден ще се срещнем с любимите си създания на някое място отвъд облаците.

Отговорът й пристигна с обратната поща с все още влажно лилаво мастило. Утешаваше ме, пишеше, че вярва във вечния живот на животните, които обичаме. „Ако не за душата им — която, макар да е чиста, би могла да е смъртна — то поне за потребностите на нашата, за да бъде щастлива в отвъдното. Не мога да си представя рай, в който няма кучета и коне“ — уверяваше ме тя и ми разказваше историята за смелите сибирски хъскита, които спасили Тристан Ноланд да не умре от глад и студ по време на експедицията му до Северния полюс.

Този драматичен епизод, за който говореше Уилям Карсън, докато шофираше своя „Астън Мартин“ на път за летището, звучеше ужасяващо, разказан подробно от Кара Ноланд с химикалката й с виолетово мастило. Не ми се стори най-добрият начин да утешиш човек, който страда, но й благодарих за бързия отговор и добрите намерения, и още повече за фразата, с която завършваше писмото: „Нелсън пие чай с мен и ме моли да ти предам най-искрените му съболезнования“.

Вече подозирах, че Нелсън Ноланд има чувствително сърце, скрито някъде в анатомията му. Не предполагах обаче, че два дни след писмото на Кара ще пристигне друго, също от Англия, в бял плик, обрамчен с червено и синьо, и каре, в което пишеше: By Air Mail^[1]. Почеркът на подателя беше дребен, сбит и закръглен, а мастилото — черно, по-плътно на някои места, както обикновено се случва, когато се използва автоматична писалка.

Разрязах го с ножа за мазане на масло и сестра ми, която седеше от другата страна на масата, протегна шия като чапла, готова да глътне риба. „Кой ти пише от далечния Албион?“ — сякаш питаше тя, която понякога успява да си държи езика зад зъбите, вместо да направи някой гаф. Не стана нужда да изрече на глас въпроса — изненадата, изписана на лицето ми, и червенината бяха достатъчен отговор.

— От Нелсън Ноланд ли е? — досети се тя.

Заедно със сгънатия на четири лист намерих снимка на английски сетер, тичащ към камерата със заек в уста. Беше симпатично куче, като всички от неговата порода, с черни уши и козина на петна, лунички на краката и кичури на опашката.

„Казва се Алистър — пишеше в писмото. — Той е петият Алистър в семейството. Баща му беше първото ми куче, моят най-верен другар, а той е най-добрият ми приятел. Мисля, че разбирам как се чувстваш, или поне си представям, защото ако изгубя Алистър, вероятно ще се срина.“

— Трябваше да го прегърна в деня, когато го видяхме да плаче — заяви сестра ми, която не бе устояла на изкушението да прочете писмото над рамото ми.

— Знаеш ли? Той ме прегърна, когато замалко да падна от коня — признах й аз.

Оказа се, че до момента не бях казала на сестра ми за онази толкова нежна прегръдка след инцидента с коня. Защо? Не знам как да го обясня.

— Какво? — възмути се тя, и с право. — Искаш да кажеш, че си била в прегръдките на платоническата си любов, могла си да почувстваш топлината на кожата му, да чуеш ударите на сърцето му и дори да усетиш мириса на дрехите му… и чак сега ми казваш?

— Просто не ми се стори важно — излъгах аз. — Не забравяй, че моментът беше драматичен. Нелсън всъщност искаше да ме успокои, все едно че ми беше по-голям брат или братовчед.

— Това го разправяй на друг — възрази хитрушата. — Просто те е страх, че магията ще се разпръсне, ако го произнесеш на глас. Да видим — тя насочи към мен лъжицата си — какво чувстваш при спомена за тялото му, притиснато до твоето, за ръката му, потупваща те по гърба, или за дъха му до ухото ти? — Не можах да й отговоря, защото от вълнение бях онемяла. — И въпреки всичко, току-що се издаде. — Гледаше ме точно както госпожица Марпъл гледа поредния убиец, по такъв красноречив начин, че е невъзможно да не си признаеш.

— Почувствах…

— Че се разтапяш?

— Да.

Тогава разбрах, че този лист хартия, сгънат на четири и съдържащ няколко утешителни фрази, беше като повторна, топла и нежна прегръдка от Нелсън. И отново усетих миризмата, излъчваща се от ризата му — на орехи, мащерка, ладан, влажно жито. А когато вдигнах очи от листа, на лицето ми сигурно са били изписани учудване и глупава усмивка.

Внезапно ме осени една мисъл: „Държи на мен“.

— Нямаше да ми пише, ако му бях безразлична. Нямаше да ме нарича „приятелко“, нито щеше да бъде толкова искрен с мен. Умряло е кучето й, щеше да си помисли. Жалко, горкото момиче! Но нямаше да отиде в пощенската станция, нямаше да купи плик и хартия и да напълни автоматичната си писалка с черно мастило, нямаше да ми изпрати снимката на верния си Алистър, нито щеше да си направи труда да носи плика с писмото в джоба на ризата си, докато го пусне в една от онези жълти пощенски кутии, които никакви ги няма, когато ти трябват, нито щеше да мисли през цялото това време… за мен.

— Няма съмнение, че държи на теб — призна сестра ми. — Разбрах това, когато ви видях да яздите заедно. Тереза Троти също го забеляза, защото видях как хапе от яд долната си устна.

— Убедена съм, че не се обичат — потвърдих аз с висок и твърд глас, нарушавайки обещанието, което бях дала на баба ми преди няколко дни. — Бракът им чисто и просто ще бъде съюз по сметка.

— Наистина ли мислиш така? — попита ме тя. И разбрах, че това е риторичен въпрос. Тя също си беше дала сметка за някои несъответствия в ролята, която както Нелсън, така и Тереза, се опитваха да играят, когато не бяха сами. — „Има нещо гнило в Дания“ — завърши тя иронично.

— Нелсън се нуждае от пари, а Тереза — от аристократично име.

— Хрумва ми само едно решение. — Сестра ми винаги използва хумора като нападателно оръжие. — Да отидеш на сватбата, да заемеш стратегическо място на задните пейки и когато свещеникът каже: „да говори сега или да замълчи завинаги“…

— Ще стана и ще извикам, че го обичам!

— А той ще се обърне към теб, ще зареже Тереза Троти пред олтара, ще се затича, ще те грабне на ръце и ще избяга с теб на бял кон, който ще чака пред входа на църквата!

— Не може ли да е кола? — попитах аз предпазливо.

Отделихме няколко минути за размисъл, преди да се върнем в жестоката действителност. Сватбата щеше да се състои, независимо дали се обичаха, или не, след два месеца и половина и аз вероятно щях да чуя лъжливия му обет: „докато смъртта ни раздели“, без да мога да спра хода на събитията. Безпомощна, с разбито сърце, неспособна да се влюбя отново, защото нямаше да срещна друг мъж като херцог Нелсън.

— Не мислиш ли, че този благородник всъщност не е толкова благороден? — изтръгна ме сестра ми от размишлението. — Ако беше, нямаше да се съгласи да живее в лъжа. Нямаше да се обвърже с жена, в която не е влюбен, нито да й се закълне, че ще я обича в здраве и болест, в богатство и бедност.

— Не става въпрос за благородство — защитих го аз не особено убедена — а за идеята за дълга, която двете с теб не можем да възприемем. За него е много важно да запази наследството на семейството си. Тази отговорност се пада на него като последен жив потомък на рода Ноланд.

— И стои над личното му щастие?

— Стои над всичко.

— Не можеш да ме убедиш. Това момче не ми харесва. Най-малкото не е за теб. Ти заслужаваш мъж, който е наясно с това, което е важно в живота — каза сестра ми, като сложи край на разговора ни и ме остави насаме със снимката на кучето, писмото на Нелсън и автентичните питки със зехтин на Инес Росалес.

И сестра ми беше права. Как можех да бъда влюбена в мъж, способен да се ожени за пари?

Бях обаче влюбена. Също както много жени прощават на мъжете си пиянството или изневярата, така и аз бях готова да простя на Нелсън слабостта, която бе проявил, решавайки да се ожени за Тереза Троти.