Мамен Санчес
Каймакът на обществото (13)

На следващата сутрин след завръщането ни от Англия със сестра ми закусвахме, както обикновено, кифли, натопени в мляко, и автентични питки „Инес Росалес“ и обсъждахме някои подробности от нашата авантюра, когато се появи баба ни.

Аз вече бях съобщила на сестра ми новината за годежа на Кара Ноланд с Томасо Троти, нейната първа любов. Бях й описала с метафори и сравнения (реших, че думите са недостатъчни) великолепието на огромния брилянт. Бях я накарала да се закълне, че няма да повтори пред никого поверителната информация, която й бях споделила, и тя, поставила ръка на гърдите си, върху медальона на Богородицата от Лурдес, тържествено бе заявила: „Можеш да бъдеш сигурна, че няма да кажа нищо“.

Също бяхме разнищили намесата на бъдещия тъст във финансовите дела на Нелсън и бяхме стигнали до единодушно заключение — отрицателно, разбира се. И двете смятахме, че Нелсън е изложен на опасността да се превърне в подобие на героя от филма Очи черные — в един нещастник, зависим от богатството на жена си. Повехнали амбиции, наранено достойнство, поставена под въпрос мъжественост. Безделник, паразит, хрантутник. Какво ще стане с преподавателската му кариера, с духа му на учен?

Онова обаче, което бяхме анализирали до най-малката подробност, което бяхме огледали под микроскоп, беше истинската същност на романа между Нелсън Ноланд и Тереза Троти ди Висконти. Нямахме доверие в италианката. И двете бяхме останали с впечатлението, че е изкусна актриса — нежна към Нелсън, сладникаво любезна към Тестино, властна към мен. С други думи, коварна и двулична.

Браковете по сметка съществуваха, откакто свят светува. В течение на вековете са спасявали корони, обединявали са кралства или са избавяли имения от разорението, като в замяна са предоставяли благороднически титли, излъсквали са съмнителни репутации и са отваряли вратите към салоните на висшето общество.

Случаят на херцог Ноланд ми се струваше като по учебник. Теорията ми се допълваше: „Самотно момче, жадно за обич, което расте далече от дома си, изоставено на съдбата си от пристрастен към адреналина баща, изгражда броня около крехкото си сърце, за да не може никой да открие колко е лесно ранимо, развива болезнена страст към птиците, посвещава им всеки момент, всяка мисъл, всяко вдишване и се оставя да бъде прелъстено от красива жена, която му е безразлична… за да подсигури продължението на рода и да запази богатството на семейството си“.

Що се отнася до Тереза, нещата не бяха толкова ясни, но това, което ми бе намекнала Кара, изглеждаше напълно правдоподобно: „Никой не може да се перчи с богатство, натрупано от продажба на зеленчуци, колбаси и подправки, колкото и баснословно да е то“.

Сродяването с английски херцог от онези с Ордена на жартиерата, с герб, огромна къща, знатни предци и родство по възходяща линия с крале е може би идеалният избор за „първи брак“, особено ако въпросната дама е вятърничава и користолюбива и е предвидила да запази фамилията на мъжа след развода.

Та точно това обсъждахме, когато, както казах, се появиха баба ми, пеньоарът й, пуделът й, „Шанел“-ът й номер пет и величествената й осанка, пантофките с висок ток, ондулираната й черна коса, разпусната от едната страна и прихваната от другата с гребенче с перли и брилянти, и каза:

— Или Джаки Кенеди.

— Какво?

— Тя също е била журналистка.

Баба ми притежаваше удивителната способност да не губи никога нишката на разговора, независимо колко души участват или колко време е минало от едно изказване до друго. Вероятно е придобила това качество по време на младостта си в Паленсия, когато — както твърди — всеки следобед се събирали над двайсет братовчеди на следобедна закуска в дома на родителите им и глъчта им се чувала из цялата главна улица.

— Също като Вероник Пасани — поясни тя. — Нали говорехме за млади журналистки, съблазнили мъжете, които са интервюирали?

— Точно така — отвърнах аз.

— Не се знае със сигурност дали го е интервюирала. Говори се, че се запознали на една вечеря. Но по онова време Джаки наистина е работела като репортерка и фотографка за „Уошингтън Таймс Хералд“ и сигурно го е попитала нещо, което да публикува в ежедневната си светска рубрика. Той беше сенатор, ерген, с приятна външност. Тя говореше френски. Беше учила в Сорбоната, произхождаше от богато семейство, притежаваше чар и се интересуваше от политика. Бяха родени един за друг. Прекрасна двойка.

— Но злите езици…

Изражението й се промени. Неудържим гняв измести доскорошната й благост и духът на Скарлет О’Хара отново се всели в нея. Стисна челюсти и юмрук. Удари масата и чиниите, чашите и лъжичките подскочиха.

— Никога не обръщайте внимание на злите езици! — каза ни тя възмутено. — Винаги ще има злонамерени, завистливи и лоши хора, които се опитват да омърсят красивите истории или да злепоставят почтените хора.

— Стига, бабо — възрази сестра ми — да не мислиш, че се е омъжила за Онасис от любов?

— Няма значение какво мисля или не мисля. Това не беше моята история. Беше историята на жена, присъствала на убийството на мъжа си. На едно уплашено създание, нуждаещо се от любов и защита. И от мъж, който да й даде всичко това и много други неща. Коя съм аз, че да обсъждам причините, които я отведоха до олтара? Защо трябва да вярвам на неприятната версия, вместо на красивата приказка?

Уплаших се — заради здравето на пудела — да не стане внезапно от стола, на който бе седнала, затова й обещах тържествено, че винаги ще се водя от тази философия на добронамерената журналистика.

И от този момент си наложих — както наложих и на сестра ми — да изкореня от съзнанието ни мнението, което бяхме започнали да си съставяме за Тереза и Ноланд.

Никога повече нямаше да намекваме, че предстоящият им съюз е брак по сметка. Щяхме да се опитаме да приемем, че любовта им е чиста като девствен сняг. За съжаление, волята ни често действа по свое усмотрение и е непреклонна, колкото и да се опитваме да я подчиним. Въпреки че никога повече не подхванахме тази тема, достатъчно ни беше да се спогледаме, за да си дадем сметка, че съмнението все още е загнездено дълбоко в съзнанието ни.

След публикуването на репортажа много международни медии отразиха новината. Тереза Троти привличаше като магнит вниманието на списанията за светски новини, красота и мода в момента. Стилът й се анализираше подробно и много нейни връстнички го имитираха. Смятаха я за своеобразен гуру на добрия вкус; копираха прическите й с небрежно разпуснати къдрици, огърлиците й от масивно злато, равните й обувки и неизменните й слънчеви очила. Една модна къща дори изработи чанта със закопчалка във формата на двойно Т, специално проектирана за нея: „Тереза Т“, която тутакси се превърна в последния писък в аксесоарите.

Заради страха й да не простуди гърлото си на мода излязоха копринените шалчета, завързани за врата, а заради нежеланието й да си показва глезените започнаха да се носят вълнени калцуни. Заради екстравагантния й навик да издърпва надолу ръкавите на блузите си започнаха да се носят дълги ръкави, а причината да се наложат подплънките за рамене вероятно бяха твърде изпъкналите й ключици.

В един ветровит ден си сложи диадема на косата и на следващия ден се изкупиха всички налични диадеми в Италия.

Каза, че малкият бюст е по-елегантен, и много момичета придобиха навика да ходят прегърбени, за да скрият досадните изпъкналости.

Новината за годежа й с младия херцог Ноланд, неизвестен английски аристократ с по-знатно потекло и от това на херцогиня Алба, изненада всички. За един ден Нелсън стана медийна звезда като официален годеник на Тереза Троти ди Висконти. Написаха се безброй статии за изтънченото му образование, за доктората му в Оксфордския университет, за легендарните подвизи на баща му, за крехкото здраве на майка му и за жизнеността на мащехата му. Разровиха родословното му дърво и успяха да го сродят с кентърбърийски епископи и средновековни крале. Снимаха имението Ноланд Тауърс от хеликоптер и на снимката, която излезе в един от най-популярните таблоиди в Обединеното кралство, разпознах фигурата на Нелсън, който се опитваше да се скрие от камерите сред тръстиките в езерото.

Предположих, че Кара е щастлива от тази медийна шумотевица. Мармаладите на Ноланд Тауърс придобиваха известност заедно с техния собственик. Особено новият с вкус на рози, в чест на щастливото събитие, на чийто етикет бяха изобразени Нелсън и Тереза в центъра на едно сърце.

Получих едно бурканче от него по пощата в края на март. Беше поставено в синя кутийка и с картичка от „Скриптум“, в която херцогинята ми честитеше предварително Великден.

Подтикната от необясним импулс, отидох при баба ми по майчина линия с въпросното бурканче и с печална физиономия, която тя тутакси забеляза.

— Предупредих те за несподелената любов — напомни ми тя.

— Да. Предупреди ме.

— Леля ми Кармен…

— … останала стара мома.

— От глупост.

Намаза с розовото желирано сладко филия препечен хляб. Поднесе я към устата си и отхапа от нея със затворени очи. Учуди я вкусът на цветя. Отново повтори, че англичаните са истински майстори на мармаладите, и точно когато най-съсредоточено се наслаждаваше на сладкото, й хрумна грандиозна идея.

— Каня те утре на обяд.

Колко наивна бях! Приех поканата с учудващо лековерие. Мислех, че баба иска да ми повдигне духа с вкусен обяд, и изобщо не ми мина през ум, че ми готви капан, докато не се озовах пред суфле със сирене и пред едно конте с вълнена вратовръзка, който се казваше Мазарини, също като именития си прапрадядо, прочутия кардинал, наследил Ришельо като министър-председател на Франция.

Оказа се, че прабаба му и прадядо му са били съседи на моите в Сан Себастиан. Приятелството им датираше от годините преди войната, когато наемали съседни навеси на плажа Ла Конча. Баба ни разказа невероятна история за някакъв обиск, който военните извършили и от който всички се измъкнали, благодарение на това че комините на двете къщи били близо един до друг и успели да надхитрят войниците, като прескочили от едната къща в другата.

Мазарини слушаше историята, без да изпуска нито дума, въпреки че от време на време отместваше поглед от разказвачката — тоест баба ми — и го забиваше в мен. Когато дойде неговият ред, той сметна за необходимо да ни осветли относно най-непознатите епизоди от биографията на прапрадядо му.

— Малко хора знаят, че Джулио Мазарини, нали, замалко щял да се ожени за дъщерята на един лихвар от Алкала де Енарес, нали?

Използваше много често това „нали“, може би от неосъзната потребност да се самонасърчи. Вмъкваше също думи на френски, когато човек най-малко го очакваше. Беше най-словоохотливото човешко създание, което познавах до момента, превъзхождайки многократно непоносимата бъбривост на официалния хроникьор на благородния град Саламанка, начетен мъж и голям приятел на дядо ми, който ни посещаваше в някои недели след черковната служба.

— Учел в колежа на йезуитите в Рим, където бил étudiant brillant^[1], но на известна възраст станал бонвиван, пристрастен към хазарта, нали? Както и към други забавления, така че го изпратили в Испания да учи каноническо право. Там се влюбил в дъщерята на своя лихвар и voila^[2], решил да се ожени за нея. За късмет най-добрият му приятел го възпрял и…

— Защо „за късмет“? Може би е щял да бъде много щастлив с нея — възразих аз по-скоро за да го подразня.

— Но историята щеше да изгуби един от своите велики мъже, нали?

Мазарини беше донесъл marrons glacés. Сервираха ни ги с кафето в едно порцеланово блюдо и баба ми се скъса да ги хвали, сякаш той лично ги беше направил, а не ги бе купил от сладкарницата, в която аз обикновено ги поръчвах. След като се нахранихме, той реши да оживи обстановката, като ни демонстрира умението си да свири на пиано. Беше истински виртуоз. Седна с гръб към нас, пое си дъх и засвири една от пиесите за клавесин на Йохан Себастиан Бах. Тук обаче допусна грешка. Със съжаление трябва да призная, че не понасям бароковата музика, особено композициите за орган и клавесин. Ако се бях родила през XVIII в. и като по чудо не ме изгоряха на кладата като вещица — в което не се съмнявам, имайки предвид увлечението ми по отвари от билки — щях да предпочета да умра на бесилото, отколкото да изтърпя цял един концерт с камерна музика. За щастие младежът бе принуден да прекъсне артистичния си порив след двайсетина минути поради липса на партитура. През цялото това време аз си спомнях за вълшебния момент, в който Нелсън Ноланд ме заведе да видя параклиса в колежа му и ме развълнува с изпълнението си на песни на Арета Франклин. Явно на лицето ми е било изписано възхищение, защото баба ми изтълкува погрешно изражението ми и помисли, че мисията й на сватовница е имала успех. Когато се сбогувахме на площадката на стълбата, тя ми намигна съучастнически, докато Мазарини се навеждаше да целуне ръката й.

Асансьорът в къщата на баба ми бе произведен през 1905 година. Беше „Щиглер“, изработен от махагон и стъкло, с три врати, пейка, тапицирана с червено кадифе, и никелирани метални части. Когато се движеше, издаваше шум, скрипците скърцаха и му трябваха три минути, за да слезе от шестия етаж до долу. Приземяваше се с подскок в нещо като клетка, която се отваряше отвътре. С братовчедите се забавлявахме, като се надбягвахме с асансьора, преди да стигне до четвъртия етаж, или натискахме аварийния бутон посред пътуването, но не и за да остана заклещена в него с един непознат, независимо че беше потомък на прочутия кардинал Мазарини. Стоях със затаен дъх през цялото време — факт, който не остана незабелязан от контето.

— Виждам, че те е страх да пътуваш с асансьор — каза той, заставайки в опасна близост до мен.

— Съвсем не!

Трябваше да му кажа истината — че изпитвам паника от затворени пространства, също като баба ми по бащина линия, която страда от клаустрофобия и никога не пътува сама в асансьор. Отговорът ми обаче го накара да предположи, че напрегнатостта ми е от друго естество. Примъкна се още по-близо до мен. Слава богу, че най-после минахме първия етаж и стигнахме до мецанина, където пътуването ни свърши.

— Тези дни ще ти се обадя, за да те поканя на вечеря — заплаши ме той на сбогуване и когато се канеше да ме целуне целомъдрено по бузата, не знам какво движение направи, но в крайна сметка залепи една мокра целувка върху дясното ми око. Наложи се да премигна няколко пъти, за да изчистя склерата, роговицата, зеницата и ириса, които ми се бяха замъглили.

Изпълни обещанието си. В продължение на пет последователни дни звъня вкъщи с такава настойчивост, че извиненията ми се изчерпаха. „Търси те Мазарини!“ — чуваше се сутрин, обед и вечер за мое неудоволствие и за забавление на брат ми и сестра ми. Накрая реших да хвана бика за рогата и да сложа край на този тормоз.

— Добре. Къде?

— Където ти искаш.

— Кръчмата „Палето“, утре в десет. Не си слагай вратовръзка, не пасва на обстановката.

Изрази недоволство от избора ми, който според него беше неудачен.

— Не предпочиташ ли „Сейнт Джеймс“, „Паласио де Англона“ или „Принсипе де Виана“?

Аз обаче вече бях задействала плана си. Нямаше връщане назад.

— Казах кръчмата „Палето“, ти решаваш.

Разбира се, съгласи се, беше си въобразил, че има шансове, така че се срещнахме. Той беше с ленена, току-що изгладена риза, а аз — със старото си дънково яке, подплатено с агнешка кожа, което от години стоеше на тавана и миришеше леко на нафталин. Разбира се, в този храм на пържени ястия не беше възможно да различиш друга миризма, освен онази, която идваше от котлоните — на скариди с чесън, свинско филе, пържени чушки, наденички. Настаниха ни на една малка маса до стената. Мазарини изглеждаше не на място; оглеждаше се наоколо, сякаш се страхуваше, че някой ще го набие просто така, единствено заради вида му на мамино момченце, и забелязах, че му е трудно да си избере вечеря измежду предложенията на готвача.

— Донеси ми крокети от сьомга — каза той на сервитьора — а на госпожицата каквото пожелае, нали?

В този момент започна маневрата ми на разубеждаване. Въоръжих се със смелост и възложих надеждите си на баба ми по бащина линия, която преспокойно можеше да изяде цяло прасенце, било печено, готвено или превърнато в кървавици и наденици, и много обичаше да топи хляба в соса от пържените дреболии. Сядаше като кралица начело на масата в трапезарията и ако бяхме по-малко от двайсет братовчеди, заявяваше, че сме много самотни. От наблюдателницата си следеше всеки от внуците и правнуците си и ни хокаше наред — някои заради липсата на апетит, други — заради бързото им ядене, и накрая винаги се оплакваше горчиво, защото всяка вечер пюрето й било зелено. Негодуваше: „Няма ли други цветове, освен зеления за тези блудкави пюрета, които ме карате да ям? Нека ми направят пържени яйца, пържолки или чеснова супа!“.

— На мен ми донесете свински уши. И да са много хрупкави.

Останалата част на вечерта премина почти без разговори, защото всеки път, когато Мазарини подхващаше някоя тема, аз контраатакувах, захапвайки лакомо свинското ухо, което хрущеше, докато го дъвчех, и очите на контето сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Дори го смучех, докато питах — риторично, но на висок глас и с пълна уста — дали, преди да го сготвят, са го измили добре отвътре.

Никой от двамата не си поръча десерт. Беше най-краткотрайната вечеря в историята. Сбогувахме се завинаги на ъгъла на улица „Палафокс“. Беше паркирал колата си на площад „Билбао“ и аз заявих, че предпочитам да се прибера пеша.

— Беше много интересно soirée^[3], нали?

— Bien sûr^[4] — отвърна той на езика на прадедите си, на който настойчиво се опитваше да ми говори, и веднага след това изчезна от живота ми.