Мамен Санчес
Каймакът на обществото (12)

Когато се върнахме в Ноланд Тауърс, за пръв път ги видях заедно. И трябва да призная, че бяха фантастична двойка. Качиха се да се преоблекат и когато се върнаха, приличаха на главните герои на филмова суперпродукция.

Кара извика от вълнение, когато ги видя.

— Не забравяй мармаладите — прошепна ми тя на ухото. — Мислиш ли, че можем да ги поставим на масата, ето там, където тя е опряла ръка? Знаеш, че е важно за Нелсън.

Кимнах утвърдително. Какво друго можех да направя? Това беше единственото й условие.

— Томасо ще поеме дистрибуцията на марката в цяла Италия — уведоми ме тя. — Ще продава компотите и мармаладите на Ноланд Тауърс в супермаркетите на семейството. Това е добра новина.

Отново кимнах утвърдително с глава.

— Между нас да си остане — довери ми тя — но истината е, че от това зависи оцеляването на наследството на Нелсън. Всички тези исторически замъци, всички тези земи могат да се поддържат единствено с някой доходен бизнес. Гълтат много средства. А парите, които той печели от уроци и от писане на трудове за патици, не са достатъчни дори за да купи храната на конете. — Тя замълча, вдигна вежди. — След мармаладите ще си опитаме късмета с органичните зеленчуци, а после може би с бисквити, сосове… Уелският принц и Пол Нюман вече го правят, и то успешно.

„Само че в техния случай с благотворителна цел“ — помислих си аз, докато за трети път кимнах утвърдително, също като свети Петър, който три пъти се отрекъл от Исус, преди още петел да пропее.

Говорих със стилистката, обясних й случая и тя дискретно постави два буркана мармалад сред бутилките с шардоне. Когато видя това, Марио Тестино се намръщи, но забеляза напрегнатото ми лице, свитите рамене, мълчаливата ми молба и не каза нищо. Майкъл Смит обаче, който не беше в течение на малката ни конспирация, се развика.

— Каква е тази измишльотина! — възкликна той и се хвърли към масата.

И точно тогава Нелсън разбра какво става. Отправи ми гневен поглед, който аз препратих като подла издайница към мащехата му. Кара излезе на пръсти през полуотворената врата, а през това време възмутеният Нелсън стана, грабна бурканите и ги запрати към дивана. За щастие, защото меките, пълни с гъши пух възглавници, които Смит беше поставил из цялата къща, изиграха ролята на предпазна мрежа и спасиха мебелите от бедствието.

Реакцията му беше толкова бурна, че самата Тереза се размърда недоволно в късата си бяла рокля, обшита с камъни „Сваровски“, и изпусна въздишка на неудобство.

— Нели! — възкликна тя с нацупен вид. — Да не си полудял?

— Сигурно! — отвърна Нелсън и бързо напусна сцената, мърморейки през зъби.

Така и не ни се предостави възможност да снимаме повече двойката. Трябваше да се задоволим с двете великолепни снимки, които Тестино бе успял да им направи през десетте минути, в които Нелсън беше в обсега на камерата му.

За щастие успяхме да използваме едната за корица. На нея Тереза гледаше кокетно към камерата, докато Нелсън съзерцаваше с лешниковите си очи зашеметяващата красота на годеницата си.

Беше забележителна корица; абсолютен, исторически успех, за който получих най-горещи поздравления. Изтъкнати журналисти се изказаха за мен в радиопредаванията си, хвалейки стила, находчивостта и качеството на изданието. Родителите ми ме поканиха на вечеря в „Хорхер“, поръчах салата с пъдпъдък, „Бьоф Строганов“ с горчица „Помри“ и баумкухен^[1]. Един сервитьор подложи възглавничка под краката ми, друг ми сервира червено вино „Риоха“, а баща ми отвори бутилка шампанско, за да отпразнуваме първия ми успех.

Аз се усмихвах, но вътрешно имах чувството, че умирам.

Останалата част от онзи изпълнен с вълнения ден протече — както се очакваше — сред неприкритото доволство на Тереза и също неприкритото отсъствие на Нелсън, който се преоблече, намъкна същия протъркан пуловер, който носеше в деня, когато се запознахме, и отново отиде в гората. Беше намръщен, когато излизаше, затова не посмях да му напомня, че трябва да отговори на въпросите от интервюто ми. Наложи се Тереза да отговори и за двамата. Седна до масата от орехово дърво в спалнята си пред поднос с малки квадратни сандвичи, взе един с краставица, стисна го с пръсти и започна да отхапва от него, докато говореше.

Или не забеляза гладния ми вид, или предпочете да го пренебрегне, защото не ми предложи от сандвичите. Последната ми храна беше горещият шоколад, с който ме бе почерпил Нелсън след инцидента с коня, а оттогава бяха минали над три часа.

В същия този момент останалите членове на екипа, към който се бе присъединила Кара Ноланд, елегантно облечена с черна и прилепнала към тялото рокля, унищожаваха превъзходното меню, избрано от мен и платено от списанието. Състоеше се от няколко вида салати, различни сандвичи, рулца от пушена сьомга, хапки от пуешко месо с дижонска горчица, студени желирани меса и подноси с френски сирена, някои с вкус на трюфели, други — на билки.

До нас достигаха веселите им гласове, смеховете и поздравленията за добре свършената работа. Сестра ми после ми разказа, че Тестино произнесъл няколко благодарствени думи и че зловещият мъж с куфарчето се разплакал.

Не знам. Седях срещу най-големия си кошмар, установявайки, че е еднакво хубава и с измито лице, и с грим. Полагах огромно усилие да бъда любезна, докато следях касетофонът да работи, касетите да се въртят нормално, лентата да не е свършила, да не й задам въпрос, на който по-рано вече е отговорила, да не я обидя с начина, по който се ровя в личния й живот, и да не забравя да попитам за най-важното:

— Вече определихте ли датата и мястото на сватбата?

— Да. Пети юни във вила Троти.

Този отговор беше за мен като смъртна присъда. Оставаха по-малко от четири месеца до деня, в който Нелсън официално щеше да стане неин. На безименния й пръст също имаше пръстен с брилянт — много по-малък от този на Кара, но също така хубав.

Имахме лека препирня по повод на пръстена.

— Няма да ви разкрия как ми даде пръстена. Това е много личен въпрос. Само ще ви подскажа, че беше най-романтичното признание в любов. Никога не съм предполагала, че Нелсън е способен да коленичи публично и… чакайте, не пишете това, обещах да не навлизам в подробности!

— Не се безпокойте, няма да…

— Бихте ли изтрили това последното от записа?

— Не е необходимо, уверявам ви. Доверете ми се, няма да го използвам.

— Добре — намръщи се тя. — Но го изтрийте.

Спрях касетофона, върнах лентата.

— Изтрийте го! Чухте ли ме?

— Добре! — отвърнах й аз с остър тон, който не прозвуча много любезно.

— Какви обноски само! — възмути се Тереза. — Виждам, че сте много нетърпелива. Или много неопитна. Кажете ми истината, правили ли сте това и друг път?

— Разбира се, много пъти — излъгах. — Освен това няма повод за притеснение. С херцог Ноланд имаме споразумение, съгласно което нищо няма да бъде публикувано, без той предварително да го е прочел.

— Тази договорка включва ли и мен? Може ли и аз да го одобря, преди да бъде публикувано?

За да не влизам в безплодни спорове относно разликата между четене и одобрение, й отговорих, че двамата с Нелсън могат да работят заедно върху черновата, която ще им изпратя. Тя студено кимна с глава.

— Запишете, че пръстенът е уникат, изработен през 1794-а за Каролина фон Брауншвайг, съпруга на Джордж IV, крал на Великобритания и Хановер. Предполагам, че познавате историята й. Не ли?! Не я познавате? Тази история е невероятно интересна и е връзката между нашите две семейства. Сега ще ви разкажа, запишете: бракът им бил по сметка. Тя била дъщеря на богат немски граф, а той бил заплашен да изгуби короната заради прахосничеството си и любовните си похождения. Нямал друг избор, освен да се ожени, въпреки че когато я видял, изпитал отвращение към нея. Казал, че е грозна, че мирише лошо и поискал да му сервират бренди. В сватбената нощ бил толкова пиян, че се изтърколил от леглото на пода и спал като куче в краката й. После се опитал да я злепостави, като я обвинил в какви ли не прегрешения и успял да я откъсне от единствената им дъщеря, принцеса Шарлот. Дълбоко огорчена, Каролина фон Брауншвайг заминала за Италия и купила разкошна вила на брега на езерото Комо — Вила дел Гарово, която принадлежала на вдовицата на маркиз Калдерара, бивша балерина от Миланската скала на име Витория Пелузо. Тя я запознала с младия и привлекателен камердинер Вартоломео Пергами, барон Франкина и мой прадядо по майчина линия. Станали неразделни. Споделяли общ покрив и легло, или поне така говорели хората, и били най-разточителната, ексцентрична и скандална двойка по онова време. Ще ме попитате къде е връзката със семейство Ноланд? Много просто, запишете: първият херцог Ноланд бил зет на английската кралица Ана, втора братовчедка на Джордж IV.

— Виждам, че се интересувате от история — успях да вметна аз след това дълго изложение.

— Не много — отвърна тя, без да откъсва очи от пръстена на Каролина фон Брауншвайг. — Но обичам да знам историята на нещата, които притежавам.

Вбесих се от начина, по който говореше за Нелсън. Разбира се, тя имаше предвид пръстена, но го каза с многозначителен тон, сякаш прикриваше някаква задна мисъл — коварна и хитра, и искаше аз да я намекна между редовете. Брак по сметка? Внезапно си спомних разговора на херцогините в Париж: „… и огромна черна дупка в банковата сметка“. Тогава си дадох сметка колко навременно е богатството на Троти за оцеляването на семейство Ноланд и внезапно ме обзе съмнение.

Кара всъщност беше разкрила истинското финансово състояние на Нелсън с настояването си да вмъкне бурканите с мармалад в снимките ни. Беше ме запознала — прикрито — с материалните затруднения, които има младият херцог, и за щастливата намеса на бъдещия тъст в семейните дела. Именно тя е била инициаторът на срещата между Нелсън и Тереза; среща, която до момента смятах за страничен резултат от интереса й към Томасо Троти.

— Като знаете колко нещастна е била тази принцеса — хвърлих се аз в нападение — не ви ли е страх, че ще ви донесе лош късмет?

— Не съм суеверна, ако това имате предвид — отвърна ми високомерно тя. — А и не вярвам, че Каролина фон Брауншвайг е била толкова нещастна, колкото мислите. В крайна сметка е станала кралица на Англия и се е наслаждавала на забранени удоволствия с италианския си любовник. Не мислите ли?

Каза ми други неща — че обича много Нелсън, че се влюбили от пръв поглед, че чака с нетърпение деня на сватбата и че много скоро, колкото се може по-рано, би искала да има деца.

На същия този въпрос, за децата, Нелсън ми отговори по факса: „Дълголетната история на херцозите Ноланд, наследството на семейството и продължението на името ни сега зависят от мен. Съзнавам, че съм последната брънка на една вековна династия и мой дълг е да осигуря бъдещето й“.

Предвиждах, че отговорите на въпросите ми по факс няма да са толкова спонтанни, колкото биха били в едно интервю лице в лице. В случая на Ноланд обаче ми трябваше доста голяма доза въображение, за да ги приведа в такъв вид, че един читател от XX в. да може да ги възприеме и осмисли нормално. Вмъкнах ги между отговорите на Тереза и използвах оръжията на съвременната журналистика в стил Труман Капоти в „Хладнокръвно“, така че накрая се получи „романизиран“ текст, нещо средно между реалността и фантазията. По този начин успях да превърна любовната история на Нелсън и Тереза във вълшебна приказка, в която гласовете им звучаха правдоподобно. С една дума, истинска брюкселска дантела.