Мамен Санчес
Каймакът на обществото (10)

Три дни преди съдбовната дата със сестра ми се сбогувахме с родителите ни, с брат ни, с бабите и дядовците ни и се впуснахме в поредната авантюра. Щяхме да се възползваме от тези три дни, за да обсъдим последните детайли на фотографската продукция, да видим отново „Фантомът от операта“, да купим последната плоча на Куин в „Тауър Рекърдс“ и маратонки „Найк“, които продаваха само в „Лили Уайтс“, както и да купим за брат ни кубинки „Док Мартенс“ на черния пазар в Камдън Таун. Когато обаче отидохме в хотела, чакаше ни неприятна изненада.

— Имате съобщение от полицията — уведоми ме портиерът, покашляйки се, докато ми подаваше напечатан на машина лист с логото на Скотланд Ярд.

Прочетох го сащисана: „При нас се намира сандък, съдържащ четири рокли на фирмата «Валентино», оценени на няколко хиляди лири. Споменатата стока ще бъде задържана в офиса на митницата на летище «Хийтроу», докато се платят съответните митнически такси и се докаже, че вносът им в Обединеното кралство не е с търговски цели“.

— Мислиш ли, че използването им във фотосесия може да се смята за търговска цел? — попитах сестра си, която бе прочела съобщението, надничайки зад рамото ми.

— Възможно е — отвърна тя. — Предполагам обаче, че по-скоро става дума, че е забранено да се продават или да се извлича финансова изгода от тях.

— Сега какво ще правим?

Стаята ни приличаше на бонбониера. Стените й бяха облепени с тапети на бели цветчета и червени ягоди, в тон с покривките на леглата и с пердетата; килимът беше зелен, възглавничките — поръбени с кадифе, а креслата — тапицирани със същия плат на цветя и ягоди. Обадихме се вкъщи от телефона на нощното шкафче и баба ми, която сигурно от доста време бе стояла на пост до телефона, вдигна още след първото иззвъняване. Веднага разбра, че нещо не е наред.

— Значи на митницата, а? — Тонът й беше по-скоро развеселен, отколкото загрижен.

Впусна се в спомени за времената, когато през испанските граници не можело птичка да прехвръкне и припомни историята на нашата леля Флора, която се върнала от Биариц с три моряшки шапки на главата, с две перлени огърлици на шията, с по три часовника на всяка китка, с два чифта слънчеви очила, с астраганово палто и една визонова боа. „За лично ползване“ — декларирала тя с такава самоувереност, че успяла да убеди дежурния полицай.

Тази история вдъхна увереност на сестра ми и тя заключи, че с нахалство всичко е възможно. „Утре рано ще отида на летището и ще измъкна роклите“ — увери ме тя.

Оптимистичният й порив ми се отрази добре и успях да заспя. На сутринта, след като закусихме превъзходни бъркани яйца, всяка излезе във влажния и студен Лондон, за да изпълни важна мисия.

Моята беше проста. Трябваше да отида в магазина за мъжко облекло „Джийвс & Хокс“, да платя фактурата и да взема костюма, направен по поръчка за херцог Ноланд. С други думи, беше задача, която можеше да изпълни пиколото в хотела ми, когото щях да стимулирам със съответен бакшиш. Защо тогава отидох лично и не придружих сестра ми до летището? Предполагам, че следвах повелите на сърцето си, а не на разума. Исках да видя със собствените си очи мястото, откъдето Нелсън Ноланд купуваше дрехите си, пробваше ризите и обувките си, подбираше цвета на вратовръзките си и вероятно бельото си. Бях стопроцентово сигурна, че носи боксерки, от онези, които момичетата на моята възраст обувахме, за да играем тенис. Дори смятах да купя по един чифт за мен и за сестра ми като спомен от лондонската ни авантюра.

Магазинът, който се намираше на Савил Роу номер едно — елегантна улица, съседна на Риджънт стрийт — надмина очакванията ми. Заемаше първите два етажа на една бяла сграда, над чиято входна врата, обградена от бръшлян, имаше огромно английско знаме. Витрината вляво от входа, зад желязната ограда, представляваше огромен прозорец, през който минувачите можеха да надникнат в осветеното вътрешно пространство. Когато човек прекрачеше прага, неизбежно се чувстваше смутен от огромните размери и от аристократичното държане на служителите. Обширното правоъгълно помещение беше застлано с килим и мебелирано с удобни дивани. В галерията над него, като в театрални ложи, бяха изложени костюми. Стълбата се губеше в едно далечно кътче на първия етаж, а от остъкления таван висяха три-четири внушителни и много старинни военни мундири. Заприлича ми донякъде на театър „Алмагро“ в Мадрид.

Представих се на щанда и обясних причината, която ме водеше там. Толкова бях стресната от обстановката, че говорех едва-едва. Продавачът любезно ме помоли да изчакам за момент, докато извика шефа си. Така се запознах с Уилям Карсън, собственика на фирмата, същия, подписал онова писмо, в което ми предлагаше трийсет процента отстъпка от обичайната цена на изделията си.

Оказа се четирийсетгодишен мъж, висок, добре сложен, ужасно привлекателен, изискан и с перфектна британска дикция. Предложи ми чаша бренди, чай, мартини или каквото обикновено пия в този напреднал час на сутринта, докато чакаме младият херцог Ноланд да довърши пробата на костюма си.

— Херцог Ноланд е тук? — възкликнах аз видимо разтревожена.

— Да, госпожице — потвърди той. — Намира се в пробната на третия етаж, където правят последните поправки на костюма му. Както знаете, в „Джийвс & Хокс“ има две задължителни проби и едно последно посещение, за да се уверим, че кройката е безупречна.

— Тогава е по-добре да си тръгна и да дойда след малко — опитах се да се измъкна — когато херцог Ноланд приключи и…

В този момент чух гласа на Нелсън да произнася името ми от втория етаж. Вдигнах глава и го видях надвесен над парапета, между две дървени колони, усмихнат и разрошен. Слезе бързо по стълбата при нас и ме поздрави със силно ръкостискане.

— Костюмът е перфектен — поздрави той доволно Карсън. — Трябва да го отпразнуваме с чаша шампанско.

Карсън се отдалечи и двамата с Нелсън Ноланд останахме лице в лице, леко смутени в началото, но след като вдигнахме наздравица за успеха на репортажа ни, се отпуснахме. Докато приготвяха пакета и фактурата, имахме време да си поговорим.

— Как върви дисертацията ти за гъскоподобните птици от семейство Патицови? — попитах го аз, напрягайки паметта си.

Нелсън сведе поглед.

— Да кажем, че за момента проектът е в пауза. При всичките приготовления за сватбата… можеш да си представиш.

— Представям си — отвърнах аз.

— Благодаря за костюма — каза той, сменяйки темата. — Никога не съм предполагал, че ще проявите такава щедрост. Моят случай изключение ли е, или винаги купувате толкова елегантни дрехи за фотосесиите си?

Тогава ми просветна, че идеята за костюма по поръчка, който ни струваше цяло състояние, е била на Тереза Троти, а не на Нелсън. И днес не мога да си обясня как дотогава не си бях дала сметка за това.

— Твоят случай е изключение, разбира се — уверих го аз със закачлив тон, за да помисли, че се шегувам. — Как е на Карибите? — Сега аз исках да сменя темата.

— Откъде знаеш, че…?

— Нека ти напомня, че съм журналистка.

Огледа ме от горе до долу.

— Да не си ми сложила микрочип като в шпионските филми? — пошегува се той.

Усмихнах се, повдигнах вежди, после ги свалих и забих поглед в него.

— Наблюдавам те — предупредих го аз. — Ако не се държиш добре, ще заключа уличаващите те материали в архива си.

Засмя се. Допи чашата си шампанско и я остави върху сребърния поднос, на който ни го бяха сервирали. Сбогува се с няколко любезни фрази. Напомни ми, че ни очакват в Ноланд Тауърс рано сутринта на четиринайсети; с една дума, след два дни, защото камионите вече започнали да пристигат.

— Какви камиони?

— Докараха мебели, цветя и куп още неща. Този твой репортаж се превръща в истинско събитие. Кара и Тереза са на ръба на нервна криза. Защо, мислиш, избягах в Лондон?

Проследих го с поглед, докато излезе през обрамчената с бръшлян врата. С шлифера и чадъра си, с походката си на горско животно, с изправен гръб и с разрошена както винаги коса. Този мъж толкова ми харесваше, че не можех да отрека водовъртежа от чувства, които предизвикваше у мен физическата му близост. Това е химия, казах си. Ако Ориана Фалачи се беше влюбила в Кисинджър, едва ли щеше да й е лесно да го интервюира.

Точно тогава отново се появи Уилям Карсън. Бързаше със загрижена физиономия.

— Сестра ви се обади по телефона — каза той. — Арестували са я и каза да отидете веднага в участъка на летището, за да платите гаранцията.

Задавих се с шампанското.

Господин Карсън ме загледа втренчено, повдигнал въпросително едната си вежда, докато поглаждаше брадичката си като Шерлок Холмс, затова се принудих да му обясня, че сестра ми не е престъпница, а наивно момиче, което вероятно се е замесило, без да иска, в някоя каша. По моя вина, добавих, за да ми помогне да освободим едни рокли „Валентино“, задържани на митницата.

— Отивам да взема шапката и чадъра си — каза той и се отправи тичешком към вътрешността на владенията си.

Две минути по-късно се появи преобразен в легендарния Джеймс Бонд. Носеше костюм „Джийвс & Хокс“ на дискретни райета, с джобче, от което се подаваше ленена кърпичка, тъмна вратовръзка и безупречно бяла риза, сребърни бутонели с инициалите му и — бих се заклела — тиранти вместо колан, лъскави обувки с връзки, разкопчан шлифер, класическа шапка и черен чадър. Джентълмен от глава до пети.

Любезно ми отвори вратата на своя „Астън Мартин DB5“ в цвят сив металик и отвътре ме лъхна мирис на кожа и мъжки одеколон, на тютюн за лула и дърво. Къде ли господин Карсън крие пистолета си? — запитах се и скришом погледнах към жабката, в която открих само чифт очила с поляризирани стъкла, от онези, които се използваха при практикуване на изисканата ски алпийска дисциплина.

— Обичате ли да карате ски? — попитах го, за да разчупя леда, докато той, седнал зад волана, караше с много над разрешената скорост и се движеше като акула сред останалите коли на магистралата.

— Кой не обича? — отвърна ми той, без да отделя поглед от лентата. — Не знам да има по-стимулиращо усещане от това да се спускаш със ски от връх Шилтхорн или по пистите на Гщаад и Сен Мориц, когато слънцето започва да залязва и небето се обагря в розово. А насладите на lʼaprès-ski^[1] — добави той на перфектен френски — скарата, мартинито, запалената камина и една красива жена, с която да разговаряш, и… Знаехте ли, че предишният херцог Ноланд, бащата на лорд Нелсън, беше опитен скиор?

— Знам, че е бил един от първите британци, изследвали Северния полюс и прекосили Северно море, и че замалко да умре от изтощение.

— Ако не са били кучетата, с които се е хранел — въздъхна Карсън. — Какво благородно животно е кучето! — Аз кимнах ужасена, а той продължи: — Освен това в младостта си херцог Ноланд е бил шампион по слалом и алпийски скок. Имал един приятел италианец, принц или граф Акуароне, който притежавал приказен замък в едно отдалечено кътче в Доломитите, до което се стигало само с авионетка. Много рисковано. Всички били сигурни, че рано или късно ще изгуби живота си в самолетна катастрофа. Но не. Краят на Акуароне бил много по-драматичен. — Той си пое дъх. — Бил убит.

— Наистина?

— Да. Навремето случаят нашумял много. Също като Великия Гетсби намерили мъртвия граф в басейна на къщата в Акапулко, която била на семейството на жена му. Бил прострелян с пет куршума.

— Какъв ужас!

— Провели разследване и накрая собственичката на къщата, тъща му, си признала. През единайсетте години, които прекарала в затвора, както и до края на живота си, твърдяла, че смъртта му се дължала на нещастен случай.

— Пет изстрела да са нещастен случай… — отбелязах аз.

— След тази трагедия Ноланд се отказал от ските и се отдал тялом и духом на автомобилните състезания. Познавахте ли го?

— Херцог Ноланд? За съжаление, не.

— Беше истински джентълмен. Авантюрист. Голям любовник. За последен път се ожени на осемдесет години. Ние му ушихме фрака. Беше един от най-добрите ни клиенти.

Замълчахме. Той вероятно си спомняше за покойния Тристан Ноланд, а аз се измъчвах от мисълта, че много скоро и за свое огромно задоволство Уилям Карсън ще получи нова поръчка — за друг сватбен фрак, предназначен за друг херцог Ноланд, в случая Нелсън. Моят Нелсън.

Потънали в носталгично мълчание, пристигнахме най-после на летището, в чиито подземия — ако съществуват подземия и килии в място като „Хийтроу“ — държаха затворена сестра ми. Попитахме къде е полицейското управление и тръгнахме натам с решителна крачка.

— Оставете на мен да говоря — нареди ми моят частен Джеймс Бонд с такава самоувереност, че аз се подчиних без възражения.

Полицаят, който ни прие, имаше вид на добър човек, когото човешкият род бе успял да убеди, че такова понятие не съществува. Заведе ни в един кабинет, където най-после можах да прегърна сестра си. Стори ми се доста посърнала и засрамена; бузите й бяха зачервени, а очите — влажни. Забелязах, че е облечена с рокля без презрамки от червена коприна, дълга до земята и по-подходяща за някой прием в Париж, отколкото за полицейски арест. Не бе необходимо да ми дава обяснения. Достатъчно ми беше да си припомня историята на леля Флора и нелегалните стоки, които бе успяла да пренесе от Биариц през френско-испанската граница.

— Издебнах момент, в който митничарят се беше разсеял, и се вмъкнах в склада, намерих сандъка, облякох роклята и излязох — разказа ми тя, докато мистър Карсън попълваше куп документи и вписваше името на престижната си фирма на мястото на вносителя, спасявайки ни по този начин от перспективата да прекараме нощта в ареста.

— И са те хванали.

— Но не знам защо.

— Много ясно — казах аз. — Защото никой не се разхожда в летище с рокля на Валентино.

— Не е вярно! — възрази тя. — Англичаните пътуват с влак навсякъде. До Аскот, до Уимбълдън… Защо да не могат да пътуват елегантни и в самолет?

Купихме на господин Карсън автоматична писалка „Дюпон 007 Джеймс Бонд“, ограничена серия; беше единственият аксесоар на легендарния таен агент, който можахме да си позволим, и му я занесохме още същия следобед в магазина. Той ни връчи костюма на Нелсън в калъф с инициалите на фирмата, отпечатани в бяло. Сбогувахме се с нашия герой със силна прегръдка — повече испанска, отколкото британска — и му обещахме, че някой ден ще се върнем като богаташки и ще му поръчаме костюми за скъпия ни баща, на когото не казахме нищо за малкия инцидент на митницата.