Матю Кърби
Гробницата на хана (8)

7.

Шон тъкмо се бе насладил на вкусна вечеря, а предшественикът му стоеше пред камината, облегнат на полицата над нея, и се взираше в пламъците. Оженил се повторно на стари години, той се бе усамотил в тихата библиотека, докато младата съпруга и дъщерите му седяха в дневната. Англичанинът Брандън Болстър живееше в имението си в Ирландия. Водеше приятен живот и Шон реши, че лесно ще остане дълго в тази симулация, пък дори и без Райската реликва.

Вратата на библиотеката се отвори и синът му Ричард влезе вътре.

— Трябва да видиш нещо — каза той.

Не беше вечерял със семейството, но се налагаше често да отсъства — дори дни наред — зает да стопанисва имението.

— Какво? — попита Брандън.

Ричард му подаде омачкано парче хартия.

— Беше заковано на вратата на конюшнята.

Смръщил вежди, Брандън взе листа. Почеркът беше груб, правописът — отчайващ, но смисълът бе ясен дори за Шон.

— Не звучи като начало на философски трактат — подсмихна се Брандън.

Ричард взе бележката и я размаха пред лицето му.

— Това е сериозно, татко. Не се шегувай. Вече избиха добитък и събориха стени в съседните имения.

— Знам.

— Какво ще правим тогава?

— Какво да правим? Да изпълним исканията им ли предлагаш?

— Не. — Ричард погледна към бележката. — Не… всички.

— Не всички ли? — Брандън се отдалечи от камината. — Но да изпълним някои?

Ричард поклати глава.

— Вече не знам. Предполагах, че арендаторите и земеделците ще възнегодуват, задето превърнахме нивите в пасбища. Нямах представа обаче, че ще се стигне дотук.

— Това е нашата земя — натърти Брандън и грабна листа от ръката на сина си. — Имаме право да разполагаме с нея, както намерим за добре. А щом извличаме повече изгода от добитъка, отколкото от зърното, „Белите момчета“ могат да вървят по дяволите.

Той хвърли бележката в камината и огънят мигом я превърна в разпиляна черна пепел.

— Но ние им отнехме препитанието — възрази Ричард. — Семействата им гладуват. Не помислихме за тях.

Брандън вдиша дълбоко, за да се успокои.

— Длъжни ли сме да мислим за тях?

— По закон или според повелите на честта?

— Има ли разлика? — попита Брандън.

— Понякога ми се струва, че има.

— Не съм съгласен. Ами честта на семейството ни? Като господари на тази земя, имаме дълг да се грижим за нея, та ти и децата ти, и техните деца да наследите процъфтяващо имение. Така нацията ни поддържа мира и порядъка.

Синът му впи поглед в ботушите си и Брандън забеляза, че са покрити с кал като на прост работник. Ричард не си беше направил труда да се събуе в къщата, но сега очевидно не бе моментът да му посочи простъпката.

Понесен от течението на спомена, Шон навлизаше в мислите на предшественика си и постепенно осъзнаваше пред какво затруднение е изправен. Променящото се стопанство на Ирландия бе лишило от земя много селяни и арендатори. Гневни и гладни, те сформираха тайни общества. „Белите момчета“, „Сърцатите дъбове“ и други банди мародерстваха из провинцията и наскоро бяха стигнали до Корк, областта, където живееше Брандън. Настояваха да им се предостави обработваема земя и заплашваха с насилие и разруха, ако не получат желаното. Бележка именно в такъв дух бе открил Ричард върху вратата на конюшнята.

— Как предлагаш да постъпим? — попита го Брандън.

— Да се срещнем с тях — отговори синът му. — Да ги изслушаме и да опитаме да се споразумеем.

— Да се срещнем с тях ли? — повдигна вежди Брандън. — Та те са метежници! Искаш да преговаряме с разбойници?

— Те са земеделци, татко, не са разбойници.

— Бяха земеделци. — Брандън се обърна гърбом към огнището и към сина си. — Така се случва, когато кръвта на добрите мъже кипне и подирят утеха в кръчмите. Това не е народно движение, а сбирщина.

Ричард въздъхна.

— Дават ни срок до утре вечер. Моля се дотогава да размислиш.

С тези думи синът му напусна библиотеката.

— Празни заплахи — изрече Брандън на себе си, усещайки как огънят в камината сгорещява гърба му.

* * *

На другата сутрин след безсънна нощ, през която Шон ту излизаше, ту влизаше в сивкавата празнота на унеса, Брандън стана преди зазоряване, облече се и излезе на разходка из имението си.

Пое на север през хълма, където се намираше домът му. Пътят се виеше край открити пасища и поля, оградени с каменни зидове и живи плетове. Загражденията бяха сравнително нови, издигнати да задържат добитъка. От върха на хълма пътеката се спускаше плавно в гориста долчинка. Забулваше я синя утринна мъгла, провиснала като воал над короните на дъбовете и тисовете. Брандън спря там и седна върху живия плет с лице на запад. Чакаше, потънал в съзерцание.

Шон не беше сигурен дали някога в живота си е изпитвал подобно удовлетворение, дори преди инцидента. Ядоса се, че някои искат да разрушат тази пълнота. Предшественикът му бе наследил имението; земята принадлежеше на семейството му от поколения и той се бе трудил усърдно да я облагороди. С какво право впиянчените „Бели момчета“ му поставяха ултиматум?

Светлината бавно се промени. Слънцето изгря зад гърба на Брандън, озарявайки света, и полята и живите плетове се обагриха в жизнерадостни цветове. Брандън би предпочел синевата на небето пред купища сапфири, зеленината на пасбищата — пред шепи смарагди. Шон споделяше чувствата му.

Вдясно мъглата разбули долчинката и се оттегли в сенките сред дърветата. На младини Брандън бе ловувал тук с баща си, а после на свой ред беше водил Ричард на лов. Такъв беше житейският порядък.

Слънцето се вдигна по-нависоко и стопли гърба на Брандън. Той затвори очи за миг, но ги отвори, дочул нечии стъпки.

Двама пастири вървяха по пътеката, понесли тоягите си; по петите им припкаше куче. Отиваха да изведат на паша стадата на Брандън. Свалиха шапки за поздрав и му пожелаха добро утро, но Брандън зърна непокорни искри в очите им. Дали и те се бяха включили в тайното общество? Нима работят в имението му и същевременно заговорничат с „Белите момчета“ срещу него? Така се размътват водите. Бунтовете подкопават доверието и връзките, всяват хаос и разруха в обществото като гибелна епидемия.

Брандън видя как пастирите минават през портата и прекосяват пасбището на запад. На чия ли страна щяха да застанат вечерта, ако исканията в онази пъклена бележка не бъдат изпълнени?

Брандън стана от плета. Нямаше да се поддаде на страха. Щеше да отстоява своето. Не би позволил на шайка разбойници да унищожи наследството, което бе получил и опазил. Щеше да се изправи непреклонно срещу размирниците.

В спомена Шон подкрепяше предшественика си. Не съществуваше никакъв риск от десинхронизация, защото той би направил същия избор. Пиян мъж с кола го бе парализирал. Човек, който не е на себе си. Би трябвало да го спрат, ала не се бе намерил кой да го стори. Шон беше на мнение, че Брандън прави точно това — застъпва се за правдата.

Брандън влезе в къщата и разпореди да извикат сина му. Прислужник се завтече и доведе Ричард в библиотеката. Брандън му подаде ключа за шкафа, където държаха пушките.

— Въоръжи и себе си, и онези, на които имаш доверие — каза му.

— Татко?

— Трябва да сме готови, ако „Белите момчета“ решат да изпълнят заплахата си.

Ричард му върна ключа.

— Това не е война. Познаваш тези хора.

— Мислех, че ги познавам — отвърна Брандън. — Те скъсаха връзката с мен, когато заковаха заплашителната бележка на конюшнята ми.

— Според тях ти си скъсал връзката, отнемайки им земята.

— Няма да споря с теб, Ричард. Изглежда смяташ да наблюдаваш безучастно как опожаряват дома ни.

— Ще говоря с тях, преди да се стигне дотам. Моля се до довечера да си промениш мнението.

Синът му излезе с тежка стъпка от библиотеката и Брандън се отпусна в едно кресло, вече обзет от умора. Шон остана с него до края на деня. Брандън раздаде мускети на двама пазачи и на прислужник, заявил, че е точен стрелец. Опита да убеди съпругата и дъщерите си да отидат при сестра му в Кинсейл, но те не склониха да го оставят сам. А и съпругата му все пак умееше да стреля не по-зле от него. Брандън разпореди да намокрят сламените покриви на конюшните и плевните, за да не пламнат лесно; във всяка стая донесоха ведра с вода.

Синът на Брандън не участваше в подготовката. Ала когато семейството седна да вечеря, Ричард най-сетне пристигна и с безмълвно кимване зае мястото си до масата. Никой не се хранеше с охота, настроението беше тежко. Всеки шум отвън обтягаше атмосферата в стаята, докато не се окажеше, че е безобиден.

След вечерята съпругата и дъщерите на Брандън се оттеглиха в дневната и той понечи да ги придружи, но Ричард сложи ръка върху рамото му.

— Може ли да поговорим в библиотеката?

Брандън кимна.

— Разбира се. — Усмихна се на съпругата си и последва сина си, а когато останаха сами, попита: — Ще се биеш ли, ако се наложи?

Ричард се отдръпна от него с обидено изражение.

— Разбира се. Ти си ми баща, това е домът ми. Съмняваш ли се в моята преданост?

— Надявах се вярата ми в теб да се оправдае. — Брандън пристъпи към сина си. — Не съм се надявал напразно.

— Имаме разногласия, но мястото ми е до теб.

Сега Брандън сложи ръка върху рамото на сина си.

— Да се надяваме заплахата на „Белите момчета“ да остане на думи.

— Цял ден разговарях с онези, които все още са приятелски настроени към нас. Постарах се да ги убедя.

Брандън отдръпна длан.

— Как?

— Не съм давал обещания. Напомних им просто нашата добронамереност.

Брандън се възхити от прямотата и оптимизма на сина си и му се прииска той също да го сподели.

— Сигурен съм, че усилията ти не са отишли на вятъра.

— Може би. Дали съм постигнал нещо обаче…

Брандън се усмихна.

— Съдя човека според подбудите му. Хайде да отидем при сестрите ти.

Влязоха в дневната, където Брандън изпита същото чувство на удовлетворение, както сутринта на хълма. Джейн, по-голямата му дъщеря, свиреше тихо на рояла, другите четяха или разговаряха, осветени от топлото сияние на лампата. Брандън и Ричард седнаха и следващите часове минаха приятно. Когато стана време за лягане, съпругата и дъщерите му отказаха да се качат горе. Останаха в дневната, докато Брандън и Ричард барикадираха вратите. После засноваха из стаите на долния етаж, поглеждайки през прозорците.

Шон долови страха на предшественика си и също го почувства. Всичко беше заложено на карта. Постоянното напрежение подяждаше ставите и мускулите на възрастния мъж и причиняваше болка, непозната за Шон. Предишната симулация в спомените на Томи Грейлинг беше съвсем различно преживяване. Томи бе далеч по-млад и силен от Брандън. И двамата обаче бяха смели и упорити.

Мисля, че е време да те изтегля, каза внезапно Виктория.

— Какво? — възкликна Шон. — Защо?

Получихме необходимите данни от моторния ти кортекс и сме деветдесет и седем процента сигурни, че предшественикът ти не е имал допир с тризъбеца.

— Може ли да остана още малко? — попита Шон; искаше да преживее спомена до края.

Виктория замълча.

Няколко минути.

— Благодаря.

Шон остана в симулацията и два часа преди изгрев-слънце съгледвачите вдигнаха тревога. По пътя към къщата напредваше тълпа. Всички заеха позиции, готвейки се за предстоящото. Брандън нареди по един стрелец да застане във всяка ъглова стая и през своя прозорец видя как размирниците наближават, облечени в бели ризи, а неколцина страхливци бяха закрили лица с бели качулки.

Носеха вили, коси и факли. Стигнаха до къщата и дори не пожелаха да преговарят. Крещяха и хвърляха тухли. Улучиха прозорците и по мебелите и пода се разлетяха парчета стъкло. Брандън бе наредил на въоръжените с мускети възможно най-дълго да се въздържат от стрелба, за да не разярят тълпата.

— Да се надяваме, че искат просто да ни сплашат — обади се Ричард до него.

— Да се надяваме.

Мъжете с факлите обаче тръгнаха решително към къщата. Брандън се прицели в единия и зачака, затаил дъх. С вик нападателите метнаха факлите през счупените прозорци, та вътре да лумне пожар.

В същия момент Брандън натисна спусъка и ушите му заглъхнаха от трясъка. Ричард стреля, последван от пазачите в отсрещния ъгъл на къщата.

Няколко факлоносци паднаха, поразени от оловните топчета, и другарите им ги издърпаха далеч от сградата.

Другите ревнаха гневно и размахаха оръжия, но отстъпиха назад.

— Дано се откажат — каза Брандън, зареждайки мускета.

— Видях Майкъл Дули — поклати глава синът му. — Днес говорих с него. Стисна ми ръката.

— Съжалявам. — Брандън подаде на сина си рога с барут. — Поне разбра с какво си имаш работа.

Ричард кимна и зареди оръжието си. Подготвиха се за следващата вълна.

Първо не се случи нищо, макар че нападателите им ругаеха и дюдюкаха. Брандън също зърна познати лица. Земеделци, които познаваше от години. Но не и пастирите, поздравили го сутринта, и това му донесе малка утеха.

— Опитват се да подпалят конюшните — каза Ричард. Брандън погледна натам и видя как неколцина мъже, несъмнено разгневени от отпора на земевладелеца, бяха насочили разрушителните си намерения към другите постройки. Мократа слама обаче отказваше да се запали. Брендън се надяваше, че няма да влязат в конюшнята, за да избият конете. Погледна отново към тълпата пред къщата. Хората се бяха скупчили, явно се съвещаваха.

— Дали ще се оттеглят? — попита Ричард.

— Едва ли. Кроят нещо.

След минута страховете му се потвърдиха. Тълпата се разгърна в редица, някой даде заповед и всички нападнаха едновременно. Брандън се прицели и стреля, но ръцете му трепереха и не улучи. Ричард успя да повали мишената, един от пазачите — също, но вълната прииждаше. Брандън погледна към сина си.

Нямаха време да заредят.

Не бяха достатъчно, за да поведат битка.

През счупения прозорец влетя факла и падна на пода. Ричард я заля с ведрото, но тълпата бе стигнала до стените на къщата. Вили и факли трошаха прозорци, пердето пламна. Брандън и Ричард се оттеглиха в средата на стаята, после Брандън чу писък — крещеше дъщеря му.

— Джейн! — извика Брандън.

Време е, Шон. — Гласът на Виктория прозвуча ясно сред шумотевицата.

— Какво? Не! — възрази Шон.

Съжалявам. Коридор на спомените след три, две, едно…

— Не! — възкликна Шон отново, но къщата лумна в други пламъци, а когато пращящата бяла буря стихна, Шон стоеше върху нищо и в нищо.

— Върни ме! — изкрещя той.

Не можеш да промениш събитията — каза Виктория. — Случили са се преди двеста години. Не забравяй обаче, че предшественикът ти е оцелял, щом е предал спомените си.

— А Ричард? А дъщерите ми?

Неговите дъщери, Шон. Изречи го. Неговите дъщери.

Това го укроти.

— Дъщерите му — каза той по-спокойно.

Не са твои. Имаш различен живот. Върни се към него.

Шон обаче не искаше да се връща. Не искаше да се връща в тялото си.

Помни, че правиш добро. Научаваме много от теб.

Шон издиша продължително. Приложи наставленията на Виктория — представи си печеното месо, специалитет на майка му, припомни си как дърводелската работилница на баща му ухае на кедър. С приятните спомени обаче дойдоха и други — от болницата, ужасни спомени за тръбички, болка и мъчителни нощи.

Готов ли си за излизане? — попита Виктория.

— Да — отрони тихо той.

Добре. Три, две, едно…

Шон усети как цунами блъсва черепа му, завърта го и после водата се отдръпна, захвърляйки го разнебитен и окървавен върху брега на собственото му съзнание. Зашеметен, той не отвори очи, докато Виктория не свали каската. За момент му се повдигна, но преглътна горчилката; този път явно щеше да се размине с въпросния гаф.

— Как се чувстваш? — попита Виктория, смъквайки ремъците и кабелите, свързващи го с машината.

— Добре. По-добре от миналия път.

— Радвам се. Редно е да става по-леко.

Шон кимна, но изчака стаята да спре да се върти и едва тогава се надигна да излезе от металния цилиндър.

— В настроение ли си за разговор?

— За терапия, искаш да кажеш? — Шон прокара пръсти през косата си. — Не мисля.

— Не с мен. С Исая — уточни Виктория.

Исая разговаряше рядко с тях, макар че вероятно се срещаше по-често с Наталия. Сутрешният разговор с директора бе изключение и Шон се почуди какво ли ще поиска Исая сега. Колебливият тон на Виктория му подсказа, че може би не е особено доволна от това.

— Какво ще обсъждаме? — попита той.

— Възможностите ти — отвърна тя.