Матю Кърби
Гробницата на хана (6)

5.

След като Грейс и Дейвид я оставиха, Наталия закусва дълго, толкова дълго, че се зачуди дали Исая или Виктория няма да дойдат да я потърсят. Не дойдоха и най-после тя въздъхна и тръгна бавно към своята стая с „Анимус“. По пътя спря и излезе на малък незаключен балкон да се полюбува на дърветата и да се наслади на свежия въздух.

Косите утринни лъчи огряваха игличките по земята под боровете, лек ветрец полюшваше върховете на дърветата, сякаш танцуват в съпровода на музика. Нещо ефирно, може би „Боровете на Рим“ на Респиги — една от любимите композиции на баща й. Тя затвори очи, вдиша дълбоко и усети как ръцете й настръхват от студа. Стига да поиска, можеше да изтича в гората и да се спусне по планинския скат. Защо това й се струваше като бягство? Не беше затворник тук. Никой от тях не беше.

Точно това я объркваше.

Монро бе казал, че тамплиерите са безмилостни и не заслужават доверие. Искат да завладеят света, зачерквайки свободната воля. Но засега Наталия не забелязваше нищо подобно. Дойде тук, защото видя лицата на майка си и баща си, когато Исая им съобщи какво възнаграждение ще получат, ако дъщеря им остане. Родителите й никога не биха я принудили да остане, но участието в „научното изследване“ на „Абстерго“ щеше да им спести доста работни часове, без да броим „образователната полза“, която според тях щеше да извлече детето им. Ето защо Наталия ги увери, че иска да остане, макар изобщо да не бе сигурна.

Представеше ли си симулацията с Баян, почти й се приискваше да им бе позволила да я приберат вкъщи.

Някой почука по стъклената врата зад нея и Наталия се обърна. Исая стоеше вътре, от другата страна на вратата. Помоли с жест за разрешение да излезе при нея.

Наталия кимна и той пристъпи на балкона. Вдиша с пълни гърди.

— Настоях в „Етера“ да има много такива места — каза. — Усамотени кътчета за размишления и покой.

— Хубаво е — призна Наталия.

Той застана до нея и се приведе напред, облегнат на парапета.

— Питах се дали ще пропуснеш „Анимус“ днес.

Наталия не каза нищо.

— Нормално е — продължи той. — Мисля, че вчера проявих нетърпение. Извини ме, ако си останала с впечатление, че те притискам.

Наталия сви рамене.

— Искаш ли почивен ден? — попита Исая.

Леко изненадана, Наталия обмисли предложението. Осъзна обаче, че е стигнала до предела на отлагането и от тук нататък всяка отсрочка само ще усложнява положението.

— Мога да го направя — отговори тя.

Исая кимна.

— Ела, когато си готова.

Влезе отново в сградата, оставяйки я сама на балкона за още няколко минути.

После тя го последва и скоро стигна до своята стая. Там не я чакаше нито Исая, нито Виктория — странно, след като вчера ясно й показаха колко надежди възлагат на нейната симулация. Може би някой от другите бе открил Райската реликва. Това определено би смъкнало товара от раменете й.

След известно време Виктория влезе и се извини, задето я е накарала да чака. Обясни, че Шон и Грейс се нуждаели от повече внимание. Наталия си отбеляза мислено да ги поразпита.

Виктория я измери с професионално съчувствения си поглед.

— Готова ли си?

— Да — кимна Наталия.

— Вероятно преживяваш нещо като посттравматичен синдром. Това е…

— Знам какво е — прекъсна я Наталия.

Но Виктория може би беше права донякъде. Снощи се събуди в три и половина след полунощ, плувнала в пот и уплашена, че я обстрелват от крепостта на Сун.

— Преживяваш го на две нива. Като очевидец, но и като участник в събитията чрез спомените на предшественика си. Искаш ли по-късно да поговорим?

— Може би — сви рамене Наталия.

— Важно е да ми кажеш, ако започнеш да усещаш нещо… необичайно. Извън симулацията, имам предвид.

— Например?

— Ярки спомени. Или сънища. Такива неща. Ще ми кажеш, нали?

Целият разговор смущаваше Наталия.

— Добре — кимна тя.

— Наталия. — Виктория се обърна към нея, за да я погледне в очите. — Наистина… ти мисля само доброто. Разбираш го, надявам се.

Неочакваното вълнение в тона й смути Наталия още повече.

— Благодаря — каза тя, но думата прозвуча като въпрос.

— Преживях труден период. Тамплиерите ми помогнаха да го преодолея. Можем да ти помогнем. Не го забравяй. — Виктория се отдръпна. — А сега да те подготвим.

Приближи се до компютъра, а Наталия се намести по средата на металния цилиндър. Няколко минути по-късно електромагнитният чук заудря по темето й и не след дълго Баян обсеби сцената на съзнанието й, готов за фронтална атака срещу непревземаемата крепост. Наталия си спомни поговорката за срещата между непреодолима сила и непоклатим обект. Почуди се как ли ще завърши този сценарий.

Озърна се. Триста войници бяха разположени по защитния вал и чакаха знак от Уан Дъчън да атакуват градската порта. Наталия предаде съзнанието си изцяло на своя предшественик — по няколко причини. Не искаше да я сполети болката от десинхронизацията, ала най-вече не искаше да участва по никакъв начин в убийствата, които щяха да последват.

Баян пое командването, давайки заповеди на войниците си с безмълвни жестове. Стратегията на Уан Дъчън се основаваше на изненадата — да сварят армията на Сун неподготвена — и Баян се надяваше тази нощ Ордата най-сетне да пробие стените.

Въпреки късния час въздухът не се бе разхладил и копринената подплата на бронята на Баян подгизваше от пот, докато чакаха Уан Дъчън да даде сигнал за нападение.

Пълководецът крачеше пред строя с лъснал шлем. Конете щяха да предупредят врага за появата им, затова щяха безшумно да се прокраднат пешком до портите и да използват въжетата и куките. Трябваше само луната да се скрие.

Баян зърна командира на близкия арбан — познаваше го и си спомни, че Чън Лун е в неговия отряд. Огледа се и забеляза тангута сред другарите му — жалък и уплашен както преди.

Иззад завесата на презрението му Наталия съжали младежа. И тя се чувстваше като Чън Лун; не искаше да участва в това, макар да бе опознала светогледа на Баян и живота, който го е оформил. Знаеше за Тенгри, Бащата Небе, и Едже, Майката Земя, изпратили монголците от далечната степ да завладеят света. Усещаше колко уверен е Баян, че ако боговете не подкрепят похода, властта на Великия хан ще рухне. Разбираше, но разбирането не бе равносилно на одобрение.

Преди луната да залезе, плътна пелена от облаци забули звездите и небесното светило. Уан Дъчън даде заповед и сигналните знамена се вдигнаха, подавайки командата на целия строй. Ордата пое напред, напускайки безопасността на окопите. Войниците се таяха в сенките на дърветата и следваха безшумно падините и възвишенията на влажния терен.

Стигнаха подножието на планината и Уан Дъчън даде друга заповед; флаговете се вдигнаха и предадоха сигнал за спиране. После знамената призоваха пехотата напред, включително отряда на Баян, следвани от стрелците.

Изкачването започна. Дърветата и острите скали по ската им пречеха да поддържат обичайния стриктен ред в строя, влажните листа на ниските клони мокреха лицето на Баян. Луната още не се бе появила, когато пехотата стигна до външната каменна стена на града и Баян разбра, че Тенгри е с тях.

Уан Дъчън даде нова команда — пехотата да се подготви за атака, а стрелците да опънат лъковете. Баян усети как студеният огън на битката лумва в ръцете и краката му, сабята му жадуваше кръв. На Наталия й се прииска да намери път за бягство от споделеното пространство на мислите им.

Десетки опитни хвърлячи пристъпиха напред с куки и въжета и с пастирска ловкост и точност ги метнаха във въздуха до върха на стената, където куките се впиха в камъка.

Като един хвърлячите се оттеглиха и линията на Баян се насочи към въжетата; воините му ги сграбчиха и забиха стъпала в стената. Започнаха бавно да се катерят по вертикалната повърхност, а стрелците под тях с опънати лъкове следяха да не би някой съгледвач на стената да вдигне тревога.

Баян се увери, че всичките му войници са поели нагоре, преди да хване своето въже. Наказанието за дезертьорство често застигаше не само провинения, но и командира му. Първите му войници още не бяха стигнали до върха на стената, но го наближаваха. Баян заби ботуши в камъка, на места хлъзгав от плесен.

Намираше се на десет стъпки над земята, когато войник падна отгоре с крясък. Баян го изгледа объркан, после още петима войници се строполиха от двете му страни, удряйки се в земята с глухо тупване.

Стрела улучи стената близо до левия крак на Баян. Металното острие отскочи разискрено от камъка, гъвкавата дръжка издрънча звучно. Не идваше от монголските стрелци, нито отгоре; бе излетяла от гората на северозапад.

Баян се огледа и по-скоро чу, отколкото видя следващия залп в мрачината; после половината войници паднаха с вой от въжетата. Пронизаните бяха толкова много, че се строполяваха един върху друг с хрущящи кости. След миг към тях рукна дъжд от стрели и от върха на стената.

Сред крясъците на умиращите Баян чу заповедта на Уан Дъчън:

— Обратно в строя!

— За Уан Дъчън! — извика Баян на хората си и се спусна на земята.

Вече усещаше мирис на кръв, стрели шептяха в ушите му.

Дяволите на Сун някак си бяха разбрали за нападението и ги бяха заобиколили отзад, извън крепостната стена. Баян се прикри зад купчина тела, докато войниците му слизаха, и близо до дланта си зърна отворените очи и кървавото лице на Чън Лун. Отвърна глава от изцъклените очи и обходи с поглед гората, търсейки противниковите стрелци. Щом и последният от войниците се спусна на земята, той се втурна с тях към укритието на дърветата.

Гората ги прикриваше донякъде, но стрелите от стената и от тъмните дебри вляво продължаваха да улучват жива плът.

Баян заповяда на хората си да сплотят редици, после потърси с поглед Уан Дъчън и го видя смръщен недалеч; върху шлема му тъмнееше кърваво петно.

— Останахме с третина по-малко — каза Баян.

— Не са срязали всички въжета — Уан Дъчън посочи през дърветата. — Ако стрелците ни отблъснат врага от стената, ще успеем да стигнем догоре.

— А противникът по фланга? — попита Баян.

— Поведи хората си натам. Привлечете им вниманието, за да ви вземат на прицел.

— Да, командире — каза Баян.

Продължаваше да се пита как войниците на Сун са съумели да извършат маневрата, но сега не бе време за решаване на главоблъсканици.

Снишавайки се зад стволовете на дърветата, Баян се върна при другарите си. След бърз оглед откри трима капитани и им нареди да съберат арбаните си. Минути по-късно се явиха двайсетима оцелели — не много, но достатъчно да изпълнят поставената им задача.

На Наталия мисията й се струваше самоубийствена. Баян обаче не се поколеба и тя неволно се възхити от смелостта му, макар да ненавиждаше кръвопролитието.

Баян се прокрадваше напред към вражеските стрелци, молейки се луната да се появи отново. Ордата бе изгубила предимството на изненадата и сега тъмнината помагаше на воините на Сун, които познаваха терена.

Баян извади тихо сабята си; дланите му бяха хлъзгави — от влага, пот, кръв или от трите заедно. Хората му също подготвиха оръжията си и продължиха да напредват, без да разклащат шубраците, докато зърнаха първия стрелец. Стоеше зад дърво — сянка с лък. Нощта и гората скриваха другите, но сигурно и те бяха наблизо.

Баян заповяда безмълвно на хората си да се разгърнат, за да създадат илюзия за по-многоброен отряд, и даде сигнал за атака.

Двайсетимата войници изреваха, изтърбушвайки тишината, и се втурнаха напред. Баян нападна стрелеца, извърнал се изненадан към звука, и го прониза със сабята. След миг към тях полетяха стрели, ала не бяха добре насочени. Уан Дъчън можеше да нападне отново стената, без да притискат фланга му.

Баян и другарите му се снишаваха от дърво до дърво, налитаха и се оттегляха бързо, за да не предоставят лесна мишена на стрелците. Баян зърна втори стрелец да изпраща стрели напосоки, заобиколи го в широк кръг и се спусна към него. Преди да го достигне обаче, друга сянка го връхлетя.

Баян отбягна ножа и се обърна към новия враг. В същия момент лунна светлина ненадейно изпълни пространството помежду им. Облаците се бяха разпръснали. Баян видя, че мъжът е стар боец с лице, набраздено от дългогодишни битки; с крайчеца на окото си мерна също, че стрелецът опъва лъка.

Баян отскочи машинално, но мигом един от хората му нападна стрелеца и двамата се вкопчиха в ръкопашен двубой. Баян се обърна към ветерана и отблъсна на косъм ножа му със сабята си. Противникът се отдръпна, преди да успее да отвърне на удара.

Сега беше ред на Баян да нападне. Със сабята имаше по-голям обсег, но старият воин се оказа необичайно пъргав. Отново и отново отбягваше острието и всеки път се приближаваше към Баян, подготвяйки своя решителен ход. В близката схватка Баян забеляза, че му липсва почти цялото ляво ухо.

Внезапен ожесточен замах към рамото на Баян щеше да му осакати ръката, ако ризницата не бе поела удара. Баян простена и осъзна, че старият воин ще го надвие, но не се оттегли, рискувайки да умре.

Отскочи настрани, вдигна сабята и…

Експлозия разклати земята, ослепителна заря освети гората. Оръдията на врага бяха открили огън срещу Уан Дъчън и Баян разбра, че битката е изгубена.

Ветеранът използва моментното разсейване и нападна, но Баян очакваше атаката. Залитна назад, уж от изненада, и принуди възрастния воин да пристъпи напред. Завъртя се със сабята и я заби в хълбока му почти до дръжката. Наталия мислено нададе беззвучен вик.

Ударът бе смъртоносен, смъртта настъпи мигновено и Баян измъкна острието от тялото на падналия воин.

Рогът за отстъпление процепи въздуха. Баян свика хората си и ги поведе към Ордата под рехав дъжд от стрели. В предната линия цареше хаос. Съборени горящи дървета бълваха пушек и искри към небето, войници се щураха напред-назад, неколцина се бяха струпали около нещо на земята.

Баян приближи до тях и видя, че са скупчени около Уан Дъчън. В гърдите на генерала зееше ужасна рана — назъбена пролука в бронята и плътта — от главата му шуртеше кръв.

— Помогнете ми! — изкрещя Баян, макар да разбра, че и двете рани са смъртоносни. — Да го занесем на безопасно място!

Двама войници се наведоха да подхванат генерала, а другарите им се заспускаха тичешком по ската. Бранителите на крепостта не напуснаха укритието си, за да ги преследват. Явно бяха чували за монголската тактика на мнимо отстъпление. Баян благодари мислено за това.

Когато наближиха защитния вал, бегачите ги забелязаха и хукнаха към лагера. Щом Баян влезе в генералската шатра, шаманът вече ги чакаше там, надянал маската си и короната с пера. Разпореди да оставят генерала на земята, смъкна дрехите и ризницата му и огледа раните, напявайки призиви към боговете и духовете на предците.

— Изкормете вол и го сложете в търбуха му! — изкрещя най-сетне шаманът.

Неколцина воини изскочиха от шатрата и след минути Баян чу някъде отвън да реве вол. Помогна на шамана да изнесе генерала от шатрата. Животното вече лежеше безжизнено на земята, обърнато настрани с прерязано гърло. Многобройна група войници се бяха събрали около него. Един от другите командири извади сабята си и сряза корема на вола. Червата се разпиляха по земята и при вида им Наталия бе обзета от ужас, по-различен от онзи по време на битката — смесица от отвращение и абсолютно недоумение, макар да разбираше, че за Баян този ритуал изобщо не е странен.

— Уан Дъчън! — проехтя глас.

Всички се обърнаха към Великия хан, който бързаше към тях, облечен в златна ризница. Разделяйки се да му сторят път, войниците се свеждаха в поклон. Шестнайсетгодишният му син Асутей крачеше до него.

— Оръдията на Сун го повалиха, господарю — изрече Баян, навел ниско глава.

Ханът застана до своя генерал.

— Помогни ми!

Без никакво колебание Баян протегна ръце и с шамана и Великия хан натикаха тялото на Уан Дъчън в корема на вола. После шаманът подхвана пак напевите си, заудря по барабан и затанцува.

— Изгубя ли го, губя дясната и лявата си ръка — каза Великия хан.

Баян не беше сигурен дали говори на него, затова остана с наведена глава и не продума.

Ханът обаче се обърна към него.

— Там ли беше?

— Мисля, че знам какво се случи, господарю.

— Кажи ми.

Баян вдигна глава.

— Войниците на Сун знаеха, че идваме. Излязоха някак и ни заобиколиха изотзад. Разбрахме чак когато ни обсипаха със стрели. Уан Дъчън реши да атакува повторно, но го раниха.

Мьонгке хан кимна и цялото му тяло се разтърси от необуздан гняв.

— Отнесете го в храма в Дзин Юн! — изкрещя той и се отдалечи с тежка стъпка.

Баян погледна към генерала в търбуха на вола. Барабанът биеше в лудешки ритъм, шаманът разтърсваше диво глава и се въртеше в танц. Всички го наблюдаваха с надежда и се молеха, докато група войници докараха каруца и натовариха вътре вола с генерала. После поеха на юг към храма.

Наталия долови съмнение у Баян — за пръв път от началото на тази симулация. Навярно боговете се бяха обърнали срещу Великия хан и му бяха отнели най-храбрия пълководец. Сигурно му се гневяха, задето през цялото знойно и зловонно лято се е застоял тук. Говореха, че мнозина го съветват да се оттегли, ала той упорства. Дали това бе наказание за самонадеяността му? Сигурно имаше отговор. Сигурно имаше причина.

Подобни мисли се въртяха в ума на Баян. Най-настойчиво го глождеше въпросът откъде се бяха появили стрелците на Сун.

Той обаче тръгна да намери командира си и да му докладва; после щеше да нагледа хората си и да разбере колцина е изгубил.

Как си? — попита внезапно Виктория и Наталия усети как я обзема благодарност. — Искаш ли почивка?

— Да, моля — прошепна Наталия.

Само така можеше да отмие кръвта от ръцете си.