Матю Кърби
Гробницата на хана (4)

3.

Шон очакваше с нетърпение да се върне в „Анимус“. Виктория бе започнала да съкращава престоя му там, а вчера не му позволи изобщо да участва в симулация. Това го разстрои доста, но успя някак да избута деня, а тази сутрин веднага след закуската щеше да се върне в цилиндъра.

— Добро утро — поздрави го Дейвид, влизайки с прозявка в помещението, където се хранеха и почиваха. — Донесоха ли мъфините?

Шон кимна към бюфета.

— Днес са с банани и ядки.

Дейвид спря рязко.

— Е… все едно.

— Не обичаш ли банани? — попита Шон.

— Е, обичам ядки. — Дейвид побутна нагоре очилата си с бели рамки и дебели стъкла и се запъти към подносите.

По-голямата му сестра Грейс влезе в стаята. Тъмната й къдрава коса бе прибрана на тила. Беше на петнайсет, почти връстница на Шон, и през изминалите седмици той се бе сближил с нея повече, отколкото с тринайсетгодишния й брат. Грейс и Дейвид без малко да не останат в „Етера“. Баща им ги прибра вкъщи за няколко дни, после се върнаха. Шон още не знаеше защо, но скоро може би щеше да попита.

За него не съществуваше колебание дали да остане или не. Съдебното споразумение след инцидента преди няколко години едва покри таксите за престоя в болницата; родителите му се нуждаеха от парите на „Абстерго“. Грижите за здравословното му състояние поглъщаха по седемдесет хиляди долара годишно. И без това обаче Шон би пожелал да остане.

— Добро утро, Грейс — каза той.

— Добро. — Тя тръгна право към кафето. — Виктория ще те пусне ли днес?

Шон загреба от бърканите яйца.

— Така каза.

— Къде си сега? Томи върна ли се в Лондон?

— Да. Разследването приключи и пак съм сред размирици.

— Томи Грейлинг май харесва метежите.

Грейс седна до него.

— Не бих се изразил така.

— Добре де. — Грейс отпи глътка кафе и го погледна над ръба на чашите. — Ти ги харесваш.

Шон се усмихна.

— Харесвам екшъна, вярно. Но истината е, че през деветнайсети век в Ню Йорк просто е имало много бунтове.

— Виждал ли си Наталия днес? — попита Дейвид, докато слагаше върху масата чиния с бекон и яйца.

— Още не — отговори Шон.

Няма значение. И досега му беше неловко и се чувстваше на тръни, щом тя влезе в стаята. Не биваше да бърбори. Всичко между Томи и Аделина трябваше да остане в симулацията. Тогава обаче бяха по-объркани кой кой е и какво значи цялата работа. Не беше сигурен дори дали харесва Наталия, или любовта на Томи към предшественицата й се рее из ума му.

— Защо те ограничава Виктория? — поинтересува се Грейс.

— Опасява се да не развия зависимост.

Шон побутна почти празната си чиния.

— Като наркоман? — попита Дейвид.

— Нещо такова — отговори Шон.

Той обаче не виждаше нещата така. Вярно, би прекарвал всяка минута в симулацията, но това не значеше, че е пристрастен. Възможно ли е човек да се пристрасти към въздуха?

— Знаеш, че ти няма нищо, нали? — вметна Грейс. — И нямам предвид симулациите.

Шон се взря в топлите й кафяви очи. Изглеждаше съвсем искрена, за разлика от мнозина, изричали подобни думи. Спазваха поведение, както се полага пред инвалид, и бяха добронамерени, но не се получаваше. Грейс, изглежда, наистина го разбираше.

Шон почука по ръкохватката на инвалидния стол.

— Това не е съвсем нормално.

— Друго исках да кажа — отвърна Грейс. — Ти си…

— Добро утро.

Наталия влезе в стаята.

— Добро утро — поздрави я Дейвид. — Липсваше ни снощи.

— Чувствах се зле.

Наталия взе геврек и кисело мляко.

Недовършеното изречение на Грейс увисна във въздуха за миг, после се стопи като парата от кафето й. Шон се зарадва, че смениха темата.

— Още ли те боли главата? — попита Грейс.

Наталия кимна.

— А вас?

— Главоболието ми минава за час-два — отговори Грейс.

— И моето — додаде Шон.

В началото му беше много неприятно, но вече не. Така или иначе си струваше да го изтърпи.

Наталия седна до масата срещу Шон и той усети как коремът му се свива. От живота в „Етера“ би променил само едно — привличането, което изпитваше към нея.

— Откри ли Райската реликва? — осведоми се Дейвид, дъвчейки резенче бекон.

Стаята утихна. Всички знаеха защо са тук. Всички знаеха какво се случи при симулацията с Монро, върнала ги в Ню Йорк по време на бунтовете срещу мобилизацията, преди от „Абстерго“ да ги открият и да им разкажат цялата история. Всички знаеха какво е заложено на карта, ако намерят и свържат трите остриета на Тризъбеца. Не говореха обаче нито често, нито открито за това. Имаха чувството, че говорят за извънземни или за магьосници.

— Още не — отговори спокойно Наталия.

— Как върви китайската симулация? — попита Грейс.

Наталия се втренчи в геврека в чинията.

— Тежко е. Има много смърт.

— Всеки би се натоварил — каза Шон в опит да помогне, но думите му прозвучаха някак пренебрежително.

Наталия кимна, без да вдига глава.

Прииска му се да избяга — бързо, преди положението да стане още по-конфузно.

— Томи ме чака — заяви той. — Ще тръгвам.

— До довечера — каза Грейс.

Дейвид му кимна и Шон изтъркаля количката назад, за да се отдалечи от масата, после я завъртя към вратата. Всеки път когато напускаше групата по този начин — сам, в количката — усещаше как другите се стараят да не го гледат. Хората му повтаряха, че всичко е в главата му, ала зад него винаги настъпваше мълчание, все едно се страхуват да проговорят, преди да си тръгне, все едно са длъжни да чакат, да покажат уважение или нещо подобно, докато той се бори. Мразеше това и с радост мина през вратата. В същия момент Дейвид се разприказва за симулацията в спомените на прадядо си, служил като пилот във Втората световна война.

Шон се насочи към стаите за симулации. „Етерът“ се състоеше от пет постройки, свързани с остъклени коридори през дърветата. Шон и другите използваха две — главната приемна (там се срещаха с родителите си, които идваха да ги посетят или да ги изведат за няколко часа) и сградата, където се намираха в момента (в нея ядяха, спяха и пътешестваха из генетичните си спомени). Шон не знаеше какво правят служителите на „Абстерго“ в останалите три сгради.

Виктория вече го чакаше в стаята и той си придаде възможно по-небрежен вид.

— Добро утро — поздрави.

Тя стана от компютъра и се усмихна.

— Винаги мога да разчитам, че ще дойдеш пръв, Шон.

Той не разбра дали това е комплимент или забележка, или сбор от двете.

— Ще вляза ли днес? — попита.

— Разбира се — отговори тя. — Но почивката вчера бе необходима и полезна, нали? Ще гледам да вмъкна още няколко свободни дни в графика ти.

На Шон му се прииска да възрази, но реши да отложи спора. Сега искаше просто да влезе в симулацията, а се опасяваше, че ако дръзне да противоречи или прояви прекалено нетърпение, докторът ще промени решението си.

Изтъркаля се до цилиндъра на „Анимус“. Виктория явно най-сетне се бе научила да не му предлага помощ. За разлика от краката, ръцете му бяха достатъчно силни, за да стигне почти навсякъде, където трябва. Дръпна спирачките на колелата, прехвърли се в металния цилиндър и се промуши между коланите и ремъците; краката му увиснаха над подвижните платформи. Виктория закопча ходилата, ръцете и дланите му, после го свърза с машинариите, наблюдаващи мозъка и сърцето му.

Днес тя беше по-мудна, но той не каза нищо; със спокойно и търпеливо изражение наблюдаваше как намества всеки ремък.

— Готово — каза най-сетне Виктория.

— Добре. Ню Йорк ме очаква.

— Всъщност… — Виктория приближи до един от мониторите. — Вече няма да те пращаме в спомените на Томи Грейлинг.

— Какво? — Шон се извъртя в цилиндъра, за да се обърне с лице към нея. — Защо?

— Изглежда не ти се отразява здравословно.

— Това пък какво значи? Защо да не е здравословно?

Шон долови отговора на въпроса в тона, с който го изрече — нетърпеливо и гневно — но беше твърде късно да върне думите назад.

Виктория скръсти ръце.

— Знам, че имаме разногласия относно „Анимус“, Шон, но…

— Понеже не разбирате. Искате да ме спрете — прекъсна я той.

— Позволи ми да довърша.

— Не искам — тросна се Шон. — Искам да отида в спомените на Томи Грейлинг.

Вратата на стаята се отвори с тихо просъскване. Влезе Исая — в черен костюм от плат, който сякаш поглъщаше светлината.

— Изслушай доктор Бибьо, Шон. Тя заслужава уважение.

Шон не бе виждал директора на „Етера“ от седмица и внезапната му поява го накара да замълчи, отклонявайки вниманието му от гневните чувства.

Исая кимна към Виктория.

— Продължете, доктор Бибьо. Шон ще ви изслуша.

Тя срещна погледа на Шон. Той се навъси, но не продума.

— Исках да кажа, че според нас ползата от симулацията с Грейлинг се е изчерпала. „Анимус“ не е за забавление. Искаме да ти предложим повече преживявания с различни предшественици.

— Защо? — попита Шон.

Тя погледна към таблета — защитната й броня.

— Твърде рано е да се впускаме в подробности, но мислим…

— Защо? — повтори Шон.

Виктория се обърна към Исая.

Директорът изгледа и двамата със сериозно изражение.

— Най-добре да му кажем. Достатъчно зрял е да разбере.

— Да разбера какво? — настоя Шон.

Виктория пак вдигна таблета като щит пред гърдите си.

— В нервната ти система се наблюдават интересни промени. Особено в онази част на мозъка, контролираща движението.

— Какви промени?

Шон знаеше, че не бива да таи напразни надежди, но му беше трудно да се овладее.

— Нека уточня — намеси се Исая. — Не става дума да възстановим способността ти да ходиш със своите крака.

Шон усети как се свива в черупката си.

— За какво говорим тогава?

Виктория прочисти гърло.

— Симулацията в „Анимус“ активира моторния ти кортекс, както по времето преди да се парализираш. Най-общо казано, след инцидента на мозъка ти му е липсвала обратна връзка с краката. Досега.

Шон погледна надолу към рамката, поддържаща ходилата и краката му.

— И до какво води това?

— Интересува ни по-скоро до какво би могло да доведе — отвърна Исая. — Посредством „Абстерго“ тамплиерите провеждат изследвания в различни области, включително медицината. Надяваме се да използваме събраните от теб данни, за да проучим по-добре мозъка на парализираните пациенти.

— И какво ще направите после? — попита Шон.

— Някой ден може би ще успеем да създадем уникални сензорни протези.

— Какво значи това? — повдигна вежди Шон.

— В момента реактивните протези са доста несъвършени — заобяснява Исая. — Пациентът се учи месеци наред как да ги използва, неподатливи са и неприложими при хора с увреден гръбначен стълб. Надяваме се да разработим нещо ново. Революционно. Протеза, която пациентът вече ще знае как да използва, защото ще е програмирана съобразно индивидуалните особености на нервната му система. Протезата ще е подготвена предварително да стане част от тялото на пациента.

Шон усети как сърцето, дишането, всичко у него замира, въпреки че компютърният монитор нарушаваше тишината с пиукане, отмерващо жизнените му показатели.

— Ще ходя отново?

— Не с твоите крака — отговори Исая. — С протеза. Но те предупреждавам, че от този момент ни делят години. — Посочи към пода. — Намираме се в началната изследователска фаза. Ти си отправната точка.

— Какво искате да направя? — попита Шон.

Виктория пристъпи към него.

— Искаме да те наблюдаваме във възможно повече генетични спомени. С различни предшественици. Искаме да проучим из основи моторния ти кортекс. От Томи Грейлинг научихме всичко, което можахме.

— О… — отрони Шон.

Беше се привързал към грамадния полицай както към никого през целия си живот. Опозна ежедневието му, сприятели се с другарите му от Бродуейския патрулен отряд. С Томи участваха заедно в схватки, раняваха ги, разбиваха сърцата им. Оттегли се от отряда и замина с Томи за Лондон като агент на „Пинкъртън“. Опозна себе си чрез и със силата на Томи.

— Ще се върна ли пак в спомените на Томи? Някой ден?

— Може би. Стига да не пречи на изследването — отговори Исая.

— Ще уведомим родителите ти за всичко, разбира се — добави Виктория.

Шон не се подвоуми нито за миг. Щеше да помогне на Исая и „Абстерго“, естествено. Просто му беше трудно да се сбогува с живот, който сякаш бе станал негов. Кимна най-сетне — не само на Виктория и на Исая, но и на себе си.

— Добре. Кой е следващият?

Виктория прокара енергично показалец по таблета.

— Ще се върнем по-назад. Ирландия, края на осемнайсети век.

— Ясно. Да действаме!

— Отлично — усмихна се Исая. — Създаден си за велики дела, Шон. Ние тримата ще променим историята.

Шон почти се смути от вълнението, което изпита. След инцидента сякаш никой не очакваше нищо от него, а всяко постижение — дори най-нормалната дреболия за човек със здрави крака — го превръщаше в герой. Добре е да го ценят за нещо истинско, нещо, което само той може да направи.

— Благодаря — каза той.

— Аз ти благодаря — отвърна Исая. — А сега те оставям във вещите ръце на доктор Бибьо.

Прекоси с широка крачка стаята и излезе.

Шон се понамести в цилиндъра и зачака търпеливо доктор Бибьо да пренастрои апаратурата. После тя се върна пред екрана на компютъра и се залови за работа. Шон погледна към тавана и се заслуша в почукването на клавишите, развълнуван от представата за новата симулация и какво ли ще му разкрие непознатият предшественик.

След няколко минути Виктория попита:

— Готов ли си да започваме?

— Готов съм — отговори Шон.

Виктория сложи каската върху главата му — покров от тишина и мрак, откъсващ го от света. Когато за пръв път пробва машината на „Абстерго“ след „Анимус“ на Монро, все едно скочи от конска каруца във ферари.

Чуваш ли ме, Шон? — попита Виктория.

— Да.

Настройките са готови. А ти?

Шон вдиша дълбоко. Не харесваше единствено тази част от „Анимус“, но затвори очи.

— Готов съм.

Отпусни се. Активирам Коридора на спомените.

Веднъж, когато беше петгодишен, падна в река, придошла от пролетните дъждове. Кипналото течение го отнесе, преди някой да успее да го подхване. Помнеше произшествието главно от разказите на родителите си по-късно. Собствените му спомени не бяха много, но пък бяха ярки. Усещане за пълна безпомощност пред нещото. Неумолимата жива стена от вода го въртеше, тласкаше и го обезсилваше.

Така се чувстваше и под въздействието на електромагнитния стабилизатор.

Чичо му ловеше риба надолу по течението и успя да го измъкне от реката. Сега обаче чичо му го нямаше и това не беше река. Течението бушуваше в главата на Шон.

Коридорът на спомените изникна край него, отначало заслепяващ, после бързо се превърна в безформено мъждукане като в мъглив ден, когато не можеш да откриеш слънцето.

Активиране на симулацията след три, две, едно…

Смазващата вълна се блъсна в него.