Матю Кърби
Гробницата на хана (27)

26.

През последната част от пътуването до Мокголия Оуен чуваше пърпорене на хеликоптер над тях. Силен вятър клатеше и раздрусваше контейнера. Виеше му се свят и прилошаването слизаше от главата в стомаха му, после се връщаше нагоре и пълнеше с горчилка гърлото му. Преди да повърне обаче, хеликоптерът остави контейнера на земята и подът застана неподвижен под краката му.

— Трябва да се скрием — прошепна Грейс.

Притаиха се в ъглите зад купчини сандъци. Монро изключи фенера и зачакаха.

След няколко минути резетата издрънчаха, широките врати се отвориха със скрибуцане и наводниха контейнера със заслепяваща светлина отвън. Оуен примижа и очите му се приспособяваха по-дълго от обикновено.

— Първо извадете радарите за подземно проникване — каза някой. — Исая иска да тръгнем призори.

— Да, сър.

Оуен чу тътрузене на сандъци, множество стъпки и сумтене. Суматохата продължи няколко минути, но никой не приближи до дъното на контейнера, където тримата се криеха. След малко шумотевицата вътре стихна. Отвън долитаха гласове и ръмжаха мотори.

Оуен рискува да надникне над сандъка. Ярката светлина идваше от прожектори, включени към мобилни генератори — същите бе виждал по строителните площадки нощем.

Зърна и голяма палатка. Тамплиерски агенти сновяха непрекъснато напред-назад.

— Изглежда сме посред лагера — прошепна Оуен. — Ще офейкваме ли?

— По-добре да почакаме нещата да се поуталожат — отговори Грейс.

— Ами ако не стане? — попита Оуен. — Ако се върнат да разтоварят всичко?

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Монро. — Но предпазливо. Не като Били Хлапето и „Регулаторите“.

— Ъ?

Монро поклати глава.

— Някой път ще ти покажа в моя „Анимус“. — Той изпълзя иззад купчината сандъци. — Да вървим!

Тръгнаха крадешком към вратите на контейнера. През отвора Оуен видя, че лагерът е по-голям, отколкото бе предположил. Имаше три-четири палатки освен онази, която бе забелязал, и множество автомобили. Нямаше чак толкова агенти, колкото се опасяваше, и той си помисли, че може би ще успеят да се измъкнат.

— Насам. — Монро посочи надясно, където отвъд редицата прожектори се издигаше горист хълм. — Тичайте към дърветата.

— Звучи добре — кимна Грейс. — Готова съм.

— И аз — додаде Оуен.

В същия момент Исая излезе от палатка и се запъти право към контейнера, сподирян от дузина в бойно снаряжение. Два по-малобройни отряда приближаваха отстрани.

— Май пропуснахме шанса — отбеляза Монро. — Назад, бързо!

Шмугнаха се отново в дъното на контейнера. Оуен затвори очи и застина. Усети как до него Грейс направи същото и споменът го досегна по рамото като лека длан — споменът за Вариус и Илайза пред къщата на Туид. Задържа се за миг, после се отдръпна.

— Излезте! — извика Исая и гласът му отекна в металните стени на контейнера. — Няма смисъл да отлагаме неизбежното.

Монро погледна към Оуен и Грейс, поклати глава и кимна.

Оуен се изправи, след него Грейс, накрая Монро.

— Виктория ми се обади — каза Исая. — Пътува насам. — Обходи с очи контейнера. — Доста находчиво. Очаквах да се опитате да избягате, разбира се, но не се досетих за този начин.

— За много неща не си се досетил — каза Монро.

— Вярно е — кимна Исая. — Обърна се към агента най-близо до него: — Доведете ги.

Отдалечи се, а агентите сключиха тесен обръч около входа на контейнера. Наредиха им да излязат и под дулата на пистолетите ги подкараха към една от палатките. Оуен забеляза, че лагерът е разположен сред дълга долина с висок планински хребет отстрани.

— Сър!

Исая се обърна и агентът му посочи на север.

Оуен погледна натам и видя светлинка да проблесва сред дърветата вдясно от долината. Грейс също извърна глава, после се взря в Оуен, явно развълнувана. След момент светлината угасна.

— Е, това го очаквах — каза Исая. — Знаехме, че са оцелели.

— Кои? — попита Монро.

— Асасините. Следобед стреляхме по самолета им и го свалихме. — Исая посочи към мястото, където бяха видели светлината. — Вземете го на прицел.

— Да, сър.

Тамплиерски агент нарами преносимо ракетно оръдие. Оуен не беше виждал такова; стори му се нереално, като играчка. Изглеждаше тежко обаче и още двама агенти помогнаха да го заредят с граната. После стрелецът се прицели през голям мерник и Оуен осъзна, че всичко е действително. Не знаеше кой е там горе, но ако бяха асасини, сред тях вероятно беше Грифин. И Хавиер.

— Целта е на мушка — каза стрелецът. — Готов съм за стрелба.

— Не! — изкрещя Грейс, изпреварвайки Оуен.

Исая вдигна ръка и стрелецът отлепи око от мерника.

— Защо? — попита Исая.

— Може би брат ми е там — каза тя.

— Какво? — намръщи се Исая. — Не бих взел деца в Монголия. Съмнявам се асасините да са ги довели.

— Познавам брат си — настоя Грейс. — Ако онзи асасин е тук, Дейвид е дошъл с него. Моля те, ако има дори най-малка вероятност…

— Добре. Ще изпратим ударен отряд — кимна Исая.

— Не. Ако Дейвид е там, мога да го накарам да дойде при нас. Тук.

— Слушам те — наклони глава Исая.

Оуен се почуди какво е намислила Грейс, но се надяваше да има някакъв план.

— Ако го доведа тук, Дейвид ще ме послуша — каза Грейс. — Ще ни каже какво правят асасините. Какво знаят. Може би Наталия им е казала къде се намира гробът.

Исая я изгледа мълчаливо, сключил вежди, после даде знак на стрелеца да свали оръжието.

— Давам ти час да го докараш тук. След това изпращам отряд.

— Благодаря — каза Грейс.

— Как ще му сигнализираш? — попита Исая.

Грейс се втренчи в земята за момент и направи няколко крачки в пространството между обграждащите ги агенти. После вдигна глава.

— Трябват ми три цветни лампи. Червена, зелена и кехлибарена.

Исая сбърчи чело, после се усмихна.

— Пилотите от Харлем.

Оуен нямаше представа за какво става въпрос, но няколко минути по-късно агент донесе голяма торба с различни обективи и филтри. Грейс избра три филтъра, поиска фенер, включи го и го насочи към мястото, което преди малко бяха взели на прицел.

Един по един слагаше филтрите пред фенера. Червен, зелен, кехлибарен.

После пак.

— Надявам се да стане — промърмори Монро.

— Аз също — каза Исая. — По-малко жертви, отколкото ако изпратим отряд. — Посочи един от агентите. — Заведи ги вътре.

Пистолетът опря в гърба на Оуен и той тръгна напред. Стигнаха до първата палатка и агентите ги вкараха вътре. Оуен предположи, че се намират в командния център на лагера. Компютри и няколко големи монитора бяха подредени край широка маса с дигитална карта на местността. Агентите побутнаха с пистолетите Оуен, Грейс и Монро към друга маса в далечния край на палатката.

— Седнете — заповядаха им.

Тримата се подчиниха.

— Ще дойде ли Дейвид? — попита Оуен.

Грейс кимна, втренчена в агентите, които ги наблюдаваха зорко.

— Сигурна ли си? — добави Монро.

Тя кимна отново.

— Масире разчиташе на брат си. Аз разчитам на моя.

Оуен не разбра какво има предвид, но реши да не иска обяснение пред тамплиерите. Седяха мълчаливо и чакаха. Минутите изтичаха, Оуен се изнерви, но поне външно Грейс изглеждаше спокойна, сплела ръце в скута си.

После влезе Исая и се приближи до тях.

— Разположих хора по всички хълмове наоколо. Ще го хванат, ако дойде насам.

— Ще дойде — каза Грейс.

Времето се точеше бавно. Монро също нервничеше, въртеше се на стола и се озърташе. Лицето на Грейс обаче не трепваше, тялото й не помръдваше, окото й не мигваше. Оуен си помисли, че той самият сигурно прилича повече на Монро.

Най-сетне в палатката влезе агент.

— Сър, заловихме го.

Оуен изпита и изненада, и облекчение. После се запита дали появата на Дейвид означава, че и Хавиер е някъде тук. След всичко, което бе научил за баща си, искаше да предупреди приятеля си да стои далеч от Братството.

— Отлично. Доведете го тук — каза Исая.

Агентът кимна и излезе.

— Казах ви. Бях сигурна, че мога да разчитам на него — отбеляза Грейс.

— Да видим обаче какво ще стане от тук нататък — вметна Исая.

Не след дълго двама агенти довлякоха Дейвид в палатката. Носеше топло яке и голяма раница на гръб.

— Пуснете ме! — извика той.

Грейс скочи от стола и хукна към него.

— Дейвид!

Преди да приближи обаче, тамплиерски агент я сграбчи за врата, отблъсна я назад и я стовари на стола.

— Отлагаме приветствията — каза Исая. — Първо трябва да задам няколко въпроса на този млад мъж.

Агентите избутаха Дейвид до масата, но той се отскубна от ръцете им.

— Пуснете ме! Грейс…

— Аз ще говоря пръв — прекъсна го Исая. — Сестра ти ме увери, че ще ми кажеш истината. Надявам се да не я разочароваш.

— Вярно е. Така му казах — потвърди Грейс.

Дейвид я погледна, помълча и накрая кимна.

— Какво те интересува?

— Колко са асасините в гората? — попита Исая.

— Двама — отговори Дейвид. — Хавиер и Наталия също са тук.

Оуен вече знаеше къде е приятелят му. Сега трябваше да измисли начин да му предаде съобщение, както Грейс бе сигнализирала на брат си.

— Щом Наталия е с тях, знаят ли къде е Райската реликва? — попита Исая.

— Да — отговори Дейвид.

— Защо не са я взели досега?

Дейвид се намръщи и сви устни.

— Кажи му, моля те — намеси се Грейс.

— Добре. — Дейвид скръсти ръце. — Лагерът препречваше пътя.

— И по-точно? — повдигна вежди Исая.

— Гробът е на юг оттук. Грифин обмисляше как да заобиколим лагера, без да ни забележите.

Исая се приведе напред с оцъклен поглед.

— Ти знаеш ли къде е камата?

Дейвид не продума.

— Знаеш. — Гласът на Исая прозвуча почти като шепот.

Дейвид поклати глава.

— Само Наталия го е виждала. Но… каза, че гробът е до голяма скала с формата на костенурка. На няколко мили оттук. Друго не знам.

Исая въздъхна.

— Това е достатъчно. — Отдалечи се от масата и застана пред командния център. — Няма да чакаме да съмне! Всички екипи да подготвят радарите и земекопното оборудване. След петнайсет минути тръгваме на юг!

Оуен се изненада, че Дейвид толкова лесно призна истината, след като бе избягал от „Етера“, настроен срещу тамплиерите. Заповедта на Исая обаче предизвика суетня в палатката. Агенти влизаха и излизаха на бегом, отвън заръмжаха двигатели на автомобили. След петнайсет минути Исая се върна, облечен в униформа досущ като другите агенти; отличаваше го само червен кръст, избродиран върху гърдите.

— Дръжте ги тук — каза той на двама въоръжени агенти.

— Да, сър.

Исая излезе и след секунди с бавно бучене се пробуди двигател на хеликоптер, запърпориха перки и после звукът замря в далечината.

— Защо го направи? — прошепна Монро на Дейвид.

— По-добре да не го намерят асасините — каза Оуен.

Гневът му към тях бе започнал да прераства в омраза.

Бяха съсипали живота му, живота на майка му, бяха отнели живота на баща му.

— Защо? — повдигна вежди Монро.

— Защото знам какво са направили на баща ми.

— Какво са направили?

— Открихме проба с неговата ДНК. Исая ми позволи да видя спомените му. Видях банковия обир.

— И? — Монро изопна рамене.

— Асасините са го натопили. Използвали са го, за да влязат в банка на „Абстерго“. Баща ми не е убил охранителя и дори не е имал избор.

Монро погледна към агентите.

— Исая ти показа това, така ли?

— Да.

Монро събра пръсти пред устата и брадичката си. Изглеждаше разочарован или може би тъжен, а Оуен не очакваше и не желаеше подобна реакция.

— Какво? — попита той.

— Години наред разработвах симулации с ДНК — заговори Монро с тих и равен глас. — „Абстерго“ могат лесно да ги манипулират. Исая може да ти покаже буквално всичко.

На Оуен не му се понрави намекът на Монро, нито пък как стомахът му се сви при тези думи.

— Показа ми истината — настоя той.

— Нима? Или ти е показал каквото си искал да видиш?

Оуен се ядоса и тресна с юмрук по масата.

— Ти не беше там! Затова дойдох при теб, но не ми помогна. Помниш ли?

— Помня, че не можех да ти помогна.

— Е, Исая успя. Не че съм готов да стана тамплиер, но ще отмъстя на асасините за татко. Някак си.

Тъжното, разочаровано изражение на Монро не се промени.

— Предупредих те — рече той.

— Ходи ми се до тоалетната — каза Дейвид.

Единият агент му се намръщи.

— Стискай или пикай в гащите.

— Хайде де — примоли се Дейвид. — Имате тоалетни, нали?

Агентът се направи, че не го чува.

— Сериозно ли искате да се облекча тук? — Дейвид стана и понечи да разкопчае ципа на панталоните си. — Вие ли ще чистите?

Агентът сбърчи нос.

— Хубаво. — Обърна се към другия тамплиер. — Ще го заведеш ли?

Той поклати глава.

— Нямам предпочитания — подхвърли Дейвид.

Първият агент подбели очи.

— Тръгвай!

Заобиколиха командния център и излязоха от палатката. Оуен погледна към Грейс, тя също го гледаше. Решимостта, изписана по лицето му, пробуди друг спомен — Илайза се подготвя за удар. Усети как съзнанието на Вариус обсебва неговото почти както в „Анимус“, но без онази тежест. Оуен пак срещна погледа на Грейс и тя кимна едва забележимо. Оуен скочи на крака и предаде ума си на Вариус, все едно е в симулация.

— Седни — заповяда му агентът.

— Трябва да се раздвижа — каза Оуен. — Двайсет и четири часа бях в контейнер.

Грейс също се изправи.

— Седнете и двамата!

Оуен нападна. Ударите и отбранителните движения се получаваха автоматично — и негови, и на Вариус. Грейс сякаш се бе преобразила по същия начин в Илайза. Разоръжиха агента за секунди и го повалиха в несвяст на пода.

— Да вървим — каза Оуен.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Монро.

— Ефект на преливането — отвърна Грейс. — Усещам го по-силно, когато Оуен е наблизо.

— И аз — додаде Оуен.

Взеха пистолета на агента и излязоха от палатката. Тръгнаха да търсят Дейвид из лагера. Натъкнаха се на още неколцина агенти, но ги обезвредиха дори без да използват тамплиерското оръжие. Откриха походните тоалетни, изненадаха агента, придружил Дейвид, и се справиха светкавично с него.

— Вие ли сте, хора? — попита Дейвид отвътре.

— Да — отговори Грейс.

Дейвид излезе и вратата с пружина се захлопна звучно.

— Доста се забавихте. Смърдеше.

Монро обходи с очи тримата.

— Някой ще ми каже ли какво става?

— Ще ти обясним по пътя — каза Грейс. — Първо да намерим лопати.

— По пътя закъде? — попита Монро.

Дейвид побутна очилата си нагоре и свъси вежди, сякаш отговорът е очевиден.

— Истинското място, където е скрита Райската реликва.