Матю Кърби
Гробницата на хана (26)

25.

Самолетът удари земята и Дейвид политна напред. Коланът го задържа на седалката, превит одве; очилата му изхвръкнаха и прелетяха през цялата кабина. Самолетът се разтърси, стържейки по земята, после отскочи отново във въздуха и пак се стовари долу. Следващите ужасни секунди сякаш се проточиха до безкрайност, но в крайна сметка спряха и Дейвид се озърна. Гладкият корпус на самолета се беше огънал и разкривил.

— Добре ли сте, деца? — попита Грифин. — Искам имена и „да“.

— Наталия, да.

— Дейвид, да.

— Хавиер, да.

— Ще отида да видя как е пилотът — каза Йенмей. — После трябва да се изнесем бързо.

Тя се отправи със залитане към пилотската кабина.

Дейвид примигна и разтри глава и врат с чувството, че планината ги е сдъвкала и изплюла.

— Защо ще бързаме толкова?

— Защото тамплиерите ще тръгнат да търсят къде се е разбил самолетът — отговори Грифин. — Трябва да се измъкнем, преди да довтасат.

— Забравяме елемента на изненадата — вметна Хавиер.

— Ако не броим изненадата, че сме живи — уточни Дейвид.

Йенмей се върна от пилотската кабина.

— Пилотът е невредим. Вече е съобщил за инцидента.

Грифин разкопча колана и се изправи.

— Да вървим, хора!

Хавиер и Наталия тръгнаха след него, Дейвид си намери очилата — непокътнати — и също се запъти към задната част на самолета. Облякоха топли дрехи и взеха оръжия и оборудване колкото могат да носят. Дейвид нямаше представа за какво служат повечето неща, като изключим очевидните фенери, и хем искаше, хем не искаше да разбере от опит. Когато всички бяха готови, Йенмей дръпна лоста на аварийния изход и от отвора изскочи жълта надуваема пързалка.

Грифин излезе пръв, след него Наталия и Дейвид, който се спусна с тъничък писък. Щом стана на крака, видя колко широка и дълга следа е изорал самолетът в земята, покосявайки тревата и храстите. От двете страни ги обграждаха възвишения, покрити с борове, а зад хребета вдясно се възправяше заснеженият Бурхан Халдун.

Под снежната шапка, едва видимо над най-близкото било, се издигаше скално образувание, наподобяващо волски рог. Дейвид се обърна да го покаже на Наталия, но тя вече се взираше право към него. Забеляза, че Дейвид я гледа, и извърна бързо глава в обратната посока.

Дейвид се втренчи отново в каменния рог и разбра, че Наталия сигурно го е познала от симулацията. Нищо чудно да беше стояла на същото място. Обаче явно не искаше да се издаде, че е виждала странния връх, което значеше, че вероятно е свързан с гроба на хана.

— Забеляза ли откъде стреляха? — обърна се Грифин към Йенмей.

Тя посочи.

— От запад, близо до онези хълмове, но не мога да определя с точност.

— Какво ти говори интуицията? — попита Грифин.

Йенмей погледна към Наталия.

— По-важна е нейната интуиция.

Сега всички се обърнаха към Наталия и Дейвид трябваше да реши дали да каже накъде я е видял да гледа, или да я остави сама да прецени какво да отговори. Знаеше какво би направила Грейс. Ще изплюе камъчето, за да не губи време с тайни, и заедно ще обсъдят положението. Не беше сигурен обаче, че това е най-добрият подход в момента, защото Наталия може би имаше право. Може би асасините не заслужаваха повече доверие от тамплиерите.

Дейвид се замисли на кого всъщност може да се довери и си отговори — на Хавиер и Наталия, и на сестра си, където и да е тя.

Наталия посочи към южния планински склон.

— Натам, мисля.

Йенмей кимна.

— Добре.

— Хайде! — махна им Грифин. — Гледайте да не вдигате шум.

— И си отваряйте очите на четири за вълци — добави Йенмей.

Тя ги поведе напред по склона на запад и не след дълго навлязоха в гората. Упорит вятър завихряше тънкия студен въздух, боровете бяха високи и с тесни корони, сякаш са прибрали плътно клоните си. Жилава трева и мъх покриваха земята. Вървяха мълком и когато стигнаха до върха на билото, Дейвид видя, че пред тях се стелят още много хребети, преди да се доберат до Бурхан Халдун. Долу се ширеше открита тревиста долина.

— Не чувам хеликоптери — каза Грифин.

Йенмей погледна нагоре.

— Може би имат безшумни дронове. — Обърна се наляво. — Ще заобиколим, за да останем в гората.

— Това е твоята територия — съгласи се Грифин.

Тръгнаха след Йенмей. Обхождаха купата на долината, скрити сред дърветата. Изминаха мълчаливо още една миля, после втора. Дейвид забеляза лисица да побягва от тях, после орел да се спуска като ракета над поляна и да разкъсва плячката си с хищнически нокти.

Най-сетне стигнаха до последното било преди Бурхан Халдун и от върха се разкри просторна долина — най-широката досега, разстлана поне на половин миля на север и пресечена от блещукаща река.

— Според преданието това е едно от възможните места, където е погребан Чингис хан — каза Йенмей. — Говори се, че отклонили реката да минава над гроба му, та никой да не го открие.

— Какво е онова там? — Хавиер посочи на юг, където долината беше двойно по-широка.

Дейвид присви очи и му се стори, че вижда нещо лъскаво — метал или стъкло — до реката, както и постройки и вероятно автомобили.

— Те са! — възкликна той и се почуди дали Грейс е там долу.

Грифин извади бинокъл и огледа мястото.

— Лагер е — каза той и подаде бинокъла на Йенмей. — Дейвид е прав. „Абстерго“ са ни изпреварили.

Йенмей се обърна към Наталия.

— На прав път ли са?

Наталия не отговори.

— Далеч са — каза Грифин. — Видях достатъчно от симулацията и съм сигурен. Мисля, че гробът се намира на запад, отвъд долината, по склоновете на Бурхан Халдун.

Ала Дейвид вече не се интересуваше от това.

— Трябва да спасим сестра ми, Оуен и Шон — отсече той.

— Рисковано е — поклати глава Грифин. — А и сестра ти и Шон решиха сами да останат, нали?

— Вратата я спря — тросна се Дейвид. — Щеше да дойде!

Забеляза, че Наталия се понамръщи, но замълча.

— Съгласна съм с Грифин — намеси се Йенмей. — Райската реликва е главната цел. Намерим ли я, ще обсъдим спасителна операция. — Тя погледна на запад. — Трудно ще прекосим долината. Няма никакво укритие. Лесно ще ни забележат.

— Така ли било? — разпери ръце Дейвид. — Ще се престорим, че приятелите ни не са долу?

— Оуен е най-добрият ми приятел — отвърна Хавиер. — Но дори не знаем дали наистина са там.

— А и да бяха, Райската реликва е на първо място — додаде Грифин. — Оуен и Грейс сигурно биха настояли да спрете Исая, преди да ги спасите, нали?

Дейвид разбра, че асасинът може би има право, и прекрати спора.

Хавиер се обърна отново към Йенмей.

— Мисля, че мога да мина, без да ме видят.

— Обучен си — напомни му Грифин. — Другите двама не са.

На Дейвид не му хареса да го сочат като пречка, но наистина не притежаваше уменията, придобити от Ефекта на преливане, за който Грейс му беше говорила. В нюйоркската симулация той беше старец, а Наталия — оперна певица.

— Ако прекосим през нощта? — попита Хавиер.

— Възможно е — кимна Йенмей. — Ще почакаме луната да се скрие и ще решим.

— Значи засега спираме. — Грифин обходи с очи земята. — Време е за почивка. Направете бивак сред дърветата, стойте тихо и наблюдавайте.

Извадиха част от храната и спалните чували. Не запалиха огън, увиха се с каквото им е подръка. След няколко часа слънцето залезе и въздухът застудя. Дейвид се облегна на дърво, пъхнал брадичка в якето си. Издишваше бели облачета, които замъгляваха очилата му, и после гледаше как мъглата бавно се разнася. Вслушваше се във вятъра, който не възнамеряваше да отслабва, и във виковете на сова или на друга нощна птица.

Йенмей с право се безпокоеше за луната. Тя осветяваше долината и посребряваше реката като огледало. На юг светлините на тамплиерския лагер сияеха още по-ярко и Дейвид пак се замисли за Грейс. Дали наистина е там, или е останала в „Етера“? Имаше чувството, че я е предал, понеже е разбрал с такова закъснение защо „Анимус“ е важен за нея. Някак си трябваше да я измъкне от „Абстерго“. Беше й обещал.

Нещо се раздвижи сред дърветата. Нещо едро, но тъмните сенки го скриваха. Йенмей бе споменала, че в гората има вълци.

— Не мърдайте — прошепна Йенмей. — Грифин?

— Зашеметяваща граната в готовност.

— И моят арбалет е зареден — добави Хавиер.

Дъхът на Дейвид излиташе на пресекулки. Нещото приближаваше към него с твърде тежки стъпки, та да е вълк. В ума му изплува мечка.

— Какво е това? — прошепна Наталия.

— Не знам — отвърна Йенмей.

Животното издишваше с дълбоко, продължително пухтене и явно се намираше на няколко метра от Дейвид. Стори му се, че долавя острата му миризма. С разтреперани ръце се пресегна към фенерчето.

— Запази спокойствие — каза Грифин.

Дейвид обаче не можа. Животното пристъпи още една крачка напред, внезапни тръпки втресоха Дейвид, накараха го да вдигне рязко ръка и преди да се усети, той светна фенерчето и го насочи към звука.

Беше огромен, величествен лос с рога, дълги пет-шест стъпки. Лъскавите му очи се облещиха срещу Дейвид.

— Изключи светлината — просъска Грифин.

Дейвид изгаси фенера и зачака. Беше чувал, че лосовете са агресивни. Долови как животното направи крачка, после още една, но осъзна, че се отдалечава от него. Въздъхна.

— Това нещо беше грамадно! — каза Хавиер.

— Тази светлина беше ярка — каза Грифин. — Ако е гледал насам, някой от лагера я е забелязал.

Дейвид беше виновен.

— Съжалявам. Не знаех какво е…

— Стореното сторено — намеси се Йенмей. — Не вдигайте шум.

Дейвид замълча, ала сега наблюдаваше лагера на „Абстерго“ не само защото мислеше за сестра си, но и защото чакаше да зърне раздвижване. Никой не тръгна към тях, само студената нощ стана още по-студена.

Луната се спусна надолу по небосклона, първо се плъзна по върха на Бурхан Халдун, после се скри зад него и долината притъмня, а реката се превърна в черно мастило. Другите се обърнаха на запад, но Дейвид не откъсна поглед от тамплиерите. Не можеше да се отърве от мисълта, че Грейс е долу и има нужда от помощ.

— Да действаме ли? — попита Грифин.

— Да пробваме — каза Йенмей. — По-добър шанс едва ли ще имаме. Лагерът ще се разширява. И ще засилят охраната.

— Хайде тогава! — махна с ръка Грифин.

Събраха спалните чували и всичко, което бяха извадили, и се заспускаха бавно към долината. Вървяха снишени, използваха падините за укритие. Наблюдаваха зорко лагера на „Абстерго“ за издайнически знаци, че са ги забелязали.

Стигнаха до долината и тръгнаха през поляната: първо Йенмей, после Хавиер и Наталия, след тях Дейвид и последен — Грифин. Дейвид зърна червена лампа да просветва в лагера. После светлината стана зелена. Сетне се промени отново и стана кехлибарена.

Червено, зелено, кехлибарено.

Светлината угасна и Дейвид спря. Това бяха опознавателните светлини на „Мустанг Р 51“, самолета, който Дейвид бе пилотирал в спомените на прадядо си.

Съвпадение ли е?

Светлините отново просияха в същата последователност. Червено, зелено, кехлибар. После угаснаха.

Дейвид си спомни, че е описвал сигналната система на Грейс, и се почуди дали това не е някакъв код от нея. Макар да го хокаше, задето приема като забавление симулацията с полетите, тя може би все пак бе обръщала внимание на историите му. Нищо чудно да е забелязала фенера и в отговор да му изпраща съобщение.

— Дейвид, какво става? — прошепна Грифин зад него.

— Мисля, че е Грейс.

— Кое?

— Светлините. Червено, зелено, кехлибар. От моята симулация в „Етера“ са.

Грифин погледна към лагера.

— Угаснаха — рече Дейвид. — Но ги видях. Грейс е. Сигурен съм.

— Не е сигурно — възрази Грифин. — Задачата ни не се променя. Първо райската реликва.

— Но…

— Съжалявам. — Грифин мина пред Дейвид. — Да вървим!

Асасинът продължи да се прокрадва напред. Дейвид обаче не помръдна. Не можеше да се престори, че не е видял светлините, и усещаше, че са знак от Грейс. Веднъж я бе изоставил и нямаше да го направи пак, дори да се наложи да я спасява сам.

Той се обърна и хукна обратно към възвишението и дърветата. Трябваше да се промъкне незабележим до лагера, а в долината нямаше как да остане скрит.

Докато тичаше, очакваше Грифин да го сграбчи изотзад или даже да получи асасинска стрела в задника, но му се размина. Всъщност не беше сигурен дали изобщо са забелязали, че е изчезнал. Е, скоро щяха да видят. Дали ще го оставят на мира и ще продължат към своята цел? Не се обърна да провери.

Стигна до подножието на възвишението, изкатери се до гората и едва тогава спря запъхтян.

Назад зърна само тъмните сенки на другите на фона на откритата равнина. Не бяха се отдалечили много от мястото, където ги беше оставил. Вероятно бяха спрели да обмислят какво да го правят. Не след дълго обаче пак поеха бавно на запад.

Дейвид се обърна на юг, към лагера, и се запрокрадва между дърветата. Луната я нямаше и в мрака той се препъваше по невидими корени и камъни, но продължаваше напред. Имаше чувството, че се е включил хронометър. Отброява минутите до нещо, което ще се случи с Грейс. Отмерва времето до момента, когато едните или другите ще намерят Райската реликва и Дейвид ще трябва да направи нещо по въпроса.

По пътя наблюдаваше зорко гората вляво и гледаше да не навлиза навътре. Лосът го беше изплашил до смърт, а и отново си спомни за вълците.

Движеше се и не усещаше толкова силно студа, но дъхът му пак замъгляваше очилата и никак не му помагаше да не се спъва. Най-сетне стигна достатъчно близо, за да огледа какво става в лагера.

Имаше пет големи палатки — четвъртити, със заострени покриви. Забеляза и няколко обемисти товарни контейнера и много джипове. Имаше и два хеликоптера — единият по-малък, другият с двойни перки отпред и отзад, пригоден да пренася по-голяма тежест. Ярки прожектори осветяваха целия лагер, неколцина тамплиерски агенти обхождаха мястото.

Дейвид се поогледа за някаква следа от Грейс. Не видя нищо. Не успя да прецени и откъде са дошли цветните светлини. Вероятно от някоя палатка с прозорци. Но коя?

Почуди се как ще разбере, след като навсякъде е осветено и пълно с агенти. Трябваше да опита обаче и нямаше по-подходящ момент от дълбоката нощ.

Пое си дъх и понечи да пропълзи надолу по хълма, но зад него се чуха стъпки. Извърна се рязко в очакване да се озове очи в очи е горско животно.

— Не мърдай! — Агент в униформа и с черна каска бе насочил пистолет към него. — Кажете на Исая, че планът на момичето проработи — съобщи той по радиото. — Брат й дойде.