Матю Кърби
Гробницата на хана (20)

19.

Дейвид седеше отзад, Наталия — отпред, Хавиер — зад волана. Зъбите на Дейвид затракаха, главата му се отметна назад, когато Хавиер даде газ и с ръмжащ мотор реактивната кола изфуча от гаража.

— Съжалявам — каза Хавиер. — Това нещо е чудовище.

Минаха по шосето в комплекса и Дейвид видя всички сгради в „Етера“. Навсякъде имаше тамплиерски агенти, но никой не дръзна да се изпречи на пътя им. Неколцина стреляха по тях, но автомобилът явно беше брониран и повечето дори не вдигнаха оръжия.

Стигнаха до завой и Хавиер натисна спирачките. Дейвид се лашна напред, Наталия се блъсна в командното табло.

— Съжалявам — повтори Хавиер.

— Защо спираме? — попита Наталия.

— Заради него. — Хавиер посочи мъж, който тичаше към колата. Носеше същото кожено яке с качулка като него; от някакво електрическо острие на китката му изхвърчаха искри, но той го прибра.

Хавиер отвори предната врата и изскочи навън.

— Ти караш!

Непознатият зае мястото му, а Хавиер седна отзад до Дейвид. След секунда моторът избоботи и колата се стрелна напред.

— Бива си я! — Мъжът огледа командното табло, свали качулката и разкри на показ обръснатата си глава. — Къде е Оуен?

— Тамплиерите го хванаха — каза Хавиер.

Непознатият изруга.

— А ти коя си?

— Наталия. — Момичето се отдръпна от него.

— Аз съм Дейвид.

Мъжът кимна.

— Грифин.

Наталия погледна назад към Хавиер, после отново към Грифин.

— Ти си…?

— Да — прекъсна я Хавиер. — Асасин е.

— Това притеснява ли ви? Някой иска ли да слезе от колата? — попита Грифин.

Дейвид замълча, Наталия се втренчи напред. Ако Хавиер не беше тук, Дейвид определено нямаше да тръгне с този Грифин. Хавиер и Оуен обаче явно познаваха асасина.

Грифин активира няколко монитора върху командното табло. Единият приличаше на радарен екран; на втори се появи GPS карта, но с повече подробности за терена, другите очевидно контролираха системите на автомобила. Грифин ги почовърка, включи нещо и към бученето на двигателя се прибави натрапчиво жужене.

— Какво е това? — попита Хавиер.

— Система срещу радарно прихващане, предполагам — отговори Грифин. — Заради хеликоптерите.

— Хеликоптери ли? — Дейвид побутна очилата си нагоре и погледна през прозореца.

— Три са. Летят към нас, но няма да ни видят. Хубава кола сте избрали.

— По идея на Дейвид — каза Хавиер.

— Набито око има — одобри Грифин. — Разкажете ми какво стана преди това.

Хавиер обясни как с Оуен бяха решили да потърсят сами Дейвид и другите, как бяха проникнали в „Етера“, заплашвайки Коул, и как след известно издирване бяха открили всички в гаража.

— А ти, Грифин? — попита той.

— Действахте правилно. Аз пък реших да ви поразчистя пътя. Издадох се, за да привлека вниманието на тамплиерите. После ги поразигравах.

Хавиер се обърна към Дейвид.

— Къде е сестра ти?

— Разделиха ни.

— Мисля, че бездруго нямаше да дойде — вметна Наталия. — Шон също не дойде.

— Чакайте! Доброволно ли останаха? — учуди се Хавиер.

Наталия кимна.

— За жалост не съм изненадан — подхвърли Грифин.

— Защо поискаха да останат? — попита Хавиер.

— Не знаеш как е там — отвърна Наталия. — Много ловко карат хората да им изпълняват желанията. Контролират ги.

Наталия имаше право. Исая бе успял да настрои Дейвид срещу собствената му сестра — мъничко — а и Грейс срещу него. В онзи последен момент до вратата обаче Дейвид нямаше да я изостави, ако тя не бе настояла. Тревожеше се за нея. Какво ли ще направи Исая сега, след бягството? Как ще обясни нещата на баща им? Още ли се нуждае от тях, за да открие Райската реликва, та да не им навреди?

— Монро беше там — каза Дейвид.

Грифин кимна.

— Така си и мислех… Сигурно той е подпалил пожара, за да отвлече вниманието на тамплиерите. Исая сигурно се е чудел какво ли става.

Колата се спускаше главоломно по планинския склон. Дейвид току поглеждаше към небето. Хеликоптерите кръжаха горе, но не бяха близо до тях. Най-сетне дърветата останаха зад гърба им и стигнаха до равна земя. Грифин излезе на магистралата и се насочи на юг.

— Какво ще правим сега? — попита Хавиер.

— Ще се спотаим и ще си отваряме очите. Няма начин да организираме втори взлом в „Етера“.

— Значи ще оставим Оуен там? — смая се Хавиер.

— И Грейс? — додаде Дейвид.

— Засега — отговори Грифин. — Ще видим какво ще предприеме Исая и ще обмислим следващия си ход. Може би Ротенберг ще се свърже с нас.

— Кой е Ротенберг? — попита Наталия.

— Информатор на асасините в Тамплиерския орден — обясни Хавиер.

— Междувременно трябва да обсъдим въпроса с Тризъбеца — вметна Грифин. — Близо ли е Исая до втората Райска реликва?

— Питай нея. — Дейвид посочи Наталия. — Тя я видя.

Наталия буквално замръзна, но Дейвид не разбра дали е ядосана, или изплашена.

Грифин погледна към нея.

— Вярно ли е?

— Видях камата — кимна Наталия. — Но още не знам къде е.

— Ще уредим проблема — каза Грифин. — А третото острие?

— Исая няма представа — отговори Дейвид. — Изпраща ни напосоки в спомените на различни предшественици.

— Това може би ще се промени — отбеляза Грифин.

— Защо?

— Монро е при него. И Оуен.

— Оуен няма да проговори — отсече Хавиер.

— Исая е доста убедителен — вметна Наталия.

Хавиер се подсмихна.

— Не познаваш Оуен.

— Никой от вас не познава тамплиерите — посочи Грифин.

Думите му охладиха атмосферата в колата и всички потънаха в мрачно мълчание. Караха на юг по магистралата, после свърнаха на изток сред хълмист пейзаж. Грифин пое по черен път и след миля стигнаха до къща с голяма табела „Не влизай“. Изглеждаше така, сякаш ще се срути, ако някой се облегне по-тежко на нея. Бащата на Дейвид би казал, че я крепи само боята, само дето тази съборетина нямаше боя.

Грифин паркира колата в плевня и ги поведе към вратата. Високите плевели и тревата стигаха до коленете на Дейвид, усещаше през панталоните как върховете им го жулят по прасците.

Асасинът въведе код в неочаквана електронна ключалка и отвори вратата.

— Да побързаме. Вземаме каквото ни трябва и изчезваме.

— Казах ти, Оуен няма да… — понечи да възрази Хавиер.

— Може и да няма избор — прекъсна го Грифин. — Тамплиерите като нищо ще му развържат езика с лекарства. Или ще претършуват ДНК-то му с „Хеликс“. Длъжни сме да приемем, че мястото е разкрито.

Хавиер замълча и Грифин им махна да влязат. Дейвид установи, че отвътре къщата изглежда досущ като отвън. Някога в далечната си история мястото вероятно е било доста приятно и на Дейвид му се стори, че дочува ехо от този отминал живот, докато Грифин и Хавиер ги водеха в мрака към врата под стълбището.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди ги асасинът.

Хавиер заслиза пръв към мазе, което приличаше повече на „Етера“. Грифин имаше „Анимус“ с компютри и монитори и голяма кръгла маса, покрита с папки и книжа. Имаше, разбира се, и арсенал.

— Кротувайте сега — каза Грифин. — Трябва да се обадя на някого.

— Насам. — Хавиер махна на Дейвид и Наталия да го последват.

Заведе ги в ъгъл, където имаше сандъци и малък хладилник. Извади бутилки с вода и тримата седнаха.

— Тук ли бяхте през цялото време? — попита Наталия.

Хавиер поклати глава.

— Дойдохме преди два дни. Преди това се криехме в склад.

— Сериозно? — повдигна вежди Дейвид.

— Да, за съжаление — потвърди Хавиер. — Вие сте се разполагали по-удобно.

Дейвид се съгласи, естествено.

— Какво правехте? — попита Наталия.

— Тренирахме — отговори Хавиер. — А Оуен беше в „Анимус“.

— Тренирахте? — намръщи се Наталия и по лицето й се изписа безпокойство.

— Значи сега си асасин? — наклони глава Дейвид.

— Не и ако питаш него. — Хавиер махна с бутилката към Грифин, който седеше с гръб към тях и водеше видеоразговор с брадат мъж.

— Кой е този? — поинтересува се Дейвид.

— Гавин — отговори Хавиер. — Май е някакъв водач в Братството.

— Така ли се наричат? Братството? — попита Наталия.

Хавиер кимна.

— А вие? В какви симулации бяхте?

— Аз бях пилот през Втората световна война — отговори Дейвид. — Наталия беше монголски боец.

— Оуен се сражаваше с монголците. Беше китайски асасин, жена — каза Хавиер.

— Така ли? — Наталия остави бутилката вода на пода. — Той… той ли беше?

Личеше си, че е разстроена, но Дейвид не разбра защо. Наталия не споделяше подробности за „Анимус“.

— Кой? — попита Хавиер.

Наталия поклати глава и очите й се насълзиха.

— Аз… се бих с китайски асасин. Млада жена. Раних я. Тежко.

— Той трябва да е бил — каза Хавиер. — Но всъщност не е бил той. А и не си знаела. Не сте били в споделена симулация, както миналия път.

Думите му, изглежда, я поуспокоиха малко.

— Имаш право — прошепна тя.

Хавиер се обърна към Дейвид.

— А как стоят нещата с Шон и сестра ти? Тамплиери ли са?

— Шон може би — сви рамене Дейвид. — Грейс не е.

— Защо остана тогава?

Наталия си взе бутилката с вода.

— Казах ти, не знаеш как е там. Чувстваш се като в затвор, макар че няма решетки.

— Снощи имаше — напомни й Дейвид. — Заключиха ни в стаите.

— И чашата преля — каза Наталия.

Дейвид вече се бе досетил. Беше решила да не помага на Исая, когато директорът бе обявил новите охранителни мерки.

— Но ми е жал за Шон — добави Наталия. — Исая го манипулира най-много.

Мониторът пред Грифин почерня. Асасинът се изправи и се обърна към тях.

— Ротенберг се е свързал с централата — обясни той. — Не е очарован от нападението. Никак даже. Искал да прекрати всякакъв контакт, но Гавин го разубедил.

— Какво е казал? — попита Хавиер.

— Исая се е задействал. Стреснал се, че Наталия е при нас, и организирал експедиция в Монголия. — Грифин приближи до тях. — Знае ли къде е?

— Не точно — отговори Наталия. — Но знае в кой район да търси.

— И кой е районът? — поинтересува се Грифин.

— Бурхан Халдун. Планината, където погребвали великите ханове.

— Обширно място — констатира Грифин. — Но Исая явно е отчаян.

— Знае ли Исая за това скривалище? — попита Хавиер.

— Вниманието му е насочено към Райската реликва. Тук сме в безопасност засега. Ротенберг ще ни уведоми, ако настъпи промяна. — Грифин си извади бутилка вода от хладилника. — Подготовката ще отнеме известно време. Исая ще отлети за Монголия след няколко дни. Разбирам, че те моля за голяма услуга, Наталия. Знам, че тамплиерите са те използвали. Но би ли се върнала в „Анимус“? Трябва да уточним мястото и да стигнем дотам преди Исая.

Наталия не отговори. Стана и отиде до масата с папките. Явно обмисляше как да постъпи.

Всички зачакаха.

Дейвид разбра, че нещата не опират само до тамплиерите. Наталия не искаше да я контролира никой — нито тамплиерите, нито асасините. Може би и тя, както Монро, не желаеше нито едните, нито другите да открият Тризъбеца. Но какво щеше да направи Грифин, ако откаже да му помогне?

Не след дълго Наталия се обърна и вирна брадичка.

— Ще ти помогна при едно условие.

— Какво? — попита Грифин.

— Ще ни вземеш в Монголия.

— Не съм… — Грифин изсумтя и разтърка чело. — Не зависи от мен. Възможно е дори аз да не замина за Монголия. Гавин ще реши.

— Ако не ни вземеш, няма да ти помогна. — Наталия скръсти ръце и гласът й прозвуча твърдо и студено като стомана. — Тогава Исая ще намери тризъбеца. Гарантирам.

От малък Дейвид беше научил, че не бива да противоречи на сестра си. Грейс беше невероятно упорита и своенравна като баща им. Сега обаче той видя Наталия в нова светлина и разбра, че може да съперничи на сестра му и дори да я надвие в тази игра. Остана впечатлен.

— Добре — кимна Грифин.

— Какво добре? — попита Наталия.

— Ще ми помогнеш и аз ще те заведа в Монголия.

Наталия се обърна към Хавиер.

— Да му повярвам ли?

Хавиер кимна.

— Да. Ще спази обещанието си.

— Тогава се споразумяхме — каза Наталия.

Грифин въздъхна.

— Не знам как ще обясня това на Гавин.

— Кажи му да говори с Наталия — предложи Дейвид. — Той ще разбере.

Асасинът най-неочаквано се усмихна. После отвори шкаф, извади спални чували, надуваеми дюшеци, възглавници и одеяла.

— Преди симулацията ще поспите. Особено ти, Наталия. Умората и „Анимус“ не се връзват. Вече изгубих Оуен. Не искам да те разболея. Работата ще почака до утре сутринта.

На Дейвид му се стори, че през последния час Грифин е проявил по-искрена загриженост за тях, отколкото Исая през всичките изминали седмици. Това обаче не важеше за Виктория. Дейвид вярваше, че тя не се преструва, и се почуди къде ли е била по време на цялата суматоха в „Етера“.

Той стана и си взе спален чувал и възглавница; после наду дюшек с помощта на ръчна помпа. Другите последваха примера му и за пореден път Дейвид се замисли за разликата между скривалището на асасините и комплекса, откъдето бяха избягали. Разбираше защо тамплиерите са по-примамливи, освен за любителите на скитническия живот, разбира се. Те обещаваха повече от асасините, а именно — благосъстояние, сигурност, стабилност.

Застанал до масата, Грифин прелистваше книжата върху нея.

— Какво е това? — попита Наталия, застилайки леглото си. — Видях името на Оуен.

Хавиер се разположи върху дюшека си.

— Уликите, с които са осъдили баща му — отговори той.

— За какво? — попита Дейвид.

— Убийство. — Хавиер придърпа възглавница под главата си. — По време на банков обир.

Наталия легна до него.

— Защо са тук?

— Защото ги откраднах от полицейски склад — отговори Хавиер. — Оуен твърди, че баща му е невинен, и аз му вярвам. Остава само да го докажем.

— Баща му още ли е в затвора? — попита Дейвид.

— Не. Умря там.

Дейвид преглътна тежко и замълча, несигурен какво да каже. Неговият баща винаги бе край тях, солиден и грижовен, и той приемаше, че това се разбира от само себе си.

— Не знаех — прошепна Наталия.

— Не го обсъжда с кого да е. Но вие вече не сте кого да е. — Хавиер добави с въздишка: — Така се запознахме с Монро. Оуен искаше да влезе в спомените на баща си. Монро обаче му каза, че не може да му помогне.

Дейвид си спомни как Грейс му повтаряше, че „Анимус“ не е игра. Дълбоко в себе си чувстваше, че е права, но едва сега осъзна колко лични и важни са всъщност генетичните спомени. Едно е да отидеш в Западна Африка или в Ню Йорк, или дори да пилотираш самолет. Но при Оуен беше друго. Спомените на баща му имаха значение сега и по друг начин в сравнение с Райските реликви.

Може би това се опитваха да му кажат Грейс и баща му. Може би симулациите на Грейс бяха важни за нея, а той не бе обърнал внимание. Може би Шон също търсеше нещо.

Може би затова двамата бяха останали там.