Матю Кърби
Гробницата на хана (19)

18.

Оуен и Хавиер обикаляха край стъклената сграда, отбягвайки камерите. Надяваха се Грифин скоро да се присъедини към тях. Оуен още не разбираше какво е задействало алармата, но тамплиерите явно бяха на крак. Агенти на „Абстерго“ патрулираха навсякъде, но за щастие не всички носеха сензори за засичане на асасини.

— Защо електромагнитната граната не проработи? — попита Оуен.

— Електронните компоненти са обезопасени. С изолация от медна сплав може би. Усъвършенстват се.

— Гадост!

— Какъв е планът сега? — озърна се Хавиер. — Аз мисля да влезем.

Оуен се съгласи. Грифин сигурно щеше да се вкисне, но той не беше тук, а имаха да изпълняват задача.

— Ей там има вход — посочи Хавиер.

Тръгнаха към сградата, придържайки се извън обсега на камерите. Стигнаха до вратата и Оуен забеляза електронната ключалка. Изглежда се отваряше с пръстов отпечатък или други биометрични данни, комбинирани с код. Оуен извади втора електромагнитна граната.

— Пак ли? — повдигна вежди Хавиер. — Само тази песен ли знаеш?

— Струва си да пробваме.

Оуен активира гранатата и халоса охранителната конзола. Както в случая с агентите, не последва нищо.

— Има защита — констатира Хавиер.

— Трябва да науча нова песен — каза Оуен.

— Ще се вмъкнем другояче.

— Как? Да счупим ли стъклото?

— Много е шумно.

— През покрива?

— Да пробваме.

Трудно беше обаче да намерят откъде да се изкачат по стъклената стена. Оуен се почуди дали тамплиерите не са предвиждали точно това, когато са проектирали сградата. Мястото изглеждаше недостъпно за асасини. Най-сетне откриха дърво, сравнително близо до единия ъгъл на постройката. Изкатериха се до височината на втория етаж, където имаше балкон, но разстоянието до него беше доста голямо.

— Имаш ли въже? — попита Хавиер.

— Мисля, че мога да прескоча.

— Сериозно?

Оуен се надяваше да успее. В спомените на Вариус и Джъ беше скачал толкова, но те бяха обучени асасини, а и още не бе изпробвал този Ефект на преливане. Времето и възможностите им обаче намаляваха. Оуен се окуражи мислено и се подготви за скок.

— Оуен — каза Хавиер. — Ще паднеш от високо, ако не стигнеш дотам.

— Хрумва ли ти нещо друго…

— Шшт!

Хавиер вдигна ръка и посочи надолу.

Оуен погледна и видя агент на „Абстерго“ да върви към дървото. По лицето на Хавиер пробяга усмивка и Оуен разбра, че е замислил нов план. Досещаше се какъв. Хавиер му даде знак да се спуснат надолу. Смъкнаха се безшумно и Хавиер извади пистолета си. Оуен също извади своя. Когато агентът застана точно под тях, двамата скочиха едновременно.

Жената падна със стон и преди да успее да се изправи, Оуен и Хавиер я взеха на прицел с пистолетите.

— Горе ръцете! — разпореди Оуен.

Тя се подчини и Хавиер свали каската й. Изглеждаше доста млада, с права руса коса, пълни устни и остра брадичка. Върху значката на гърдите й пишеше „Коул“.

— Търсех ви — каза жената.

Хавиер извади гранатата, причиняваща болка.

— Знаеш ли какво е това, Коул?

Тя издиша през зъби и кимна.

Оуен се усмихна.

— Прави каквото ти казваме и може би няма да те опечем.

— Какво сте намислили? — попита тя.

Оуен притисна пистолета в гърба й.

— Върви!

Тя кимна, без да сваля ръце, и Оуен я побутна напред. Жената вървеше бавно и неохотно, но в крайна сметка стигнаха до вратата.

— Отвори — каза Оуен.

Жената се поколеба и Оуен заби пистолета между лопатките й.

— Отвори!

Коул поклати глава и по бузата й заигра мускул. После сложи палец върху скенера на вратата и въведе код. Ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Какви ще ги вършите тук? — попита Коул.

— Ще разбереш, когато се събудиш — отговори Хайвер и я зашемети със сънотворна стреличка.

Тя примижа и след две секунди подбели очи и се свлече на земята. Оуен подритна безжизненото тяло с върха на обувката си. Беше извън строя.

Той мина през вратата и Хавиер го последва. Отвътре ярко осветената сграда бе изработена от стъкло, както и отвън. Прекосиха коридор с кабинети от двете страни. Оръжията им бяха в готовност, Орловото зрение не Оуен работеше на пълни обороти. Стъклените стени разпръскваха отраженията им, сякаш не са сами.

Коридорът водеше до грамаден атриум. Оуен вдигна поглед към тавана на няколко етажа над тях. Ескалатори и стълбища се изкачваха от етаж до етаж и всяко ниво гледаше към откритото пространство долу. Асасините се криеха в порутени къщи и складове, а тамплиерите преследваха своите цели сред разкош и удобства. Несъответствието в могъществото и богатството наглед обричаше на провал мисията на асасините.

— Накъде? — попита Хавиер.

— Не знам. Да поогледаме — отвърна Оуен.

Успяха обаче да направят едва три-четири крачки по лъскавия под на атриума и лампите угаснаха по една, а сградата сякаш издаде електрическа въздишка.

— Някой спря тока — каза Хавиер.

Очите на Оуен не се бяха приспособили към неочакваната тъмнина, но благодарение на Орловото зрение долови, че приятелят му е на няколко стъпки от него.

— Може би Грифин.

— Дано — прошепна Хавиер.

Решиха да продължат напред. Оуен всъщност се почувства по-сигурен без ярката светлина около тях, а и очите му постепенно свикнаха с мрака. На първия етаж откриха само съвещателни зали и просторна трапезария. Изкачиха се по стълбището до втория етаж, но бързо установиха, че там има единствено офиси.

— Май не държат тук Грейс и другите — предположи Оуен.

— Ще потърсим ли другаде? — попита Хавиер. — Видях стъклен проход към съседната сграда.

— Да проверим.

Слязоха на приземния етаж и прекосиха атриума до стъкления тунел. Нямаше електронна ключалка и вратата се отвори. Хавиер погледна към Оуен и Оуен кимна. Влязоха в стъклен проход и бързо стигнаха до другия край.

Озоваха се във втора, по-малка постройка. Външните стени и тук бяха стъклени, но вътрешните не бяха. Минаха по няколко коридора и Оуен отвори врата. Водеше към по-малка трапезария. В следващия коридор обаче се натъкнаха на нещо, наподобяващо „Анимус“, но по-усъвършенстван модел. Имаше седалка, монтирана към висок до кръста цилиндър с нещо като метален скелет и всякакви приспособления, включително каска.

— Май сме на прав път — каза Оуен.

В следващите стаи имаше същото оборудване за „Анимус“, ако догадката им изобщо беше правилна. Мястото приличаше на фабрика за симулации.

— Общо шест машини — преброи Хавиер.

— Шестима сме — каза Оуен. — Ако тамплиерите бяха заловили всички.

Продължиха напред и откриха нещо като спалня, само че празна. Покривката бе отметната настрани, сякаш някой е скочил бързо от леглото; върху таблата до краката бе провесена момичешка пижама.

— Те са! — прошепна Оуен.

— Но къде са отишли? — попита Хавиер.

Преди Оуен да успее да измисли вероятен отговор, лампите се включиха. Сега всички извън сградата — а в гората имаше много агенти — лесно щяха да ги видят.

— Да проверим в следващата сграда — предложи Оуен.

Хавиер се съгласи и двамата продължиха напред, търсейки друг проход. Стигнаха до стъклен тунел, но вратата имаше електронна ключалка като онази, която Коул им бе отворила. Тамплиерката обаче лежеше в несвяст отвън и нямаше начин да влязат.

— Някой идва — прошепна Хавиер.

Оуен също чу множество тежки стъпки от другата страна на вратата. Двамата се спотаиха зад близкия ъгъл точно когато тя се отвори и висок мъж в катраненочерен костюм мина през нея заедно с неколцина униформени агенти.

— Проверете дали са в стаите си — нареди той.

— Да, сър.

— И намерете Коул! — извика мъжът и всички се отдалечиха с маршова стъпка.

Оуен нямаше представа кой е мъжът, но очевидно беше някакъв шеф и явно също не знаеше къде са Грейс и другите. След малко щеше да открие, че не са в стаите си.

Хавиер потупа Оуен по рамото и посочи вратата. Беше отворена, но се затваряше. Нямаше да стигнат навреме.

Оуен се прицели с пистолета и стреля. Острието се заби в гуменото уплътнение и вратата остана открехната.

— Стана! — прошепна Оуен, искрено изненадан.

Хукнаха към стъкления тунел, Оуен измъкна стреличката и затвори вратата зад тях. Минаха бързо през прохода, който се оказа по-дълъг от предишния. Отведе ги до стълбище, спускащо се надолу по планинския склон, после до коридор към врата, вградена в хълма.

— Влизаме ли? — попита Хавиер.

— Ще търсим, докато ги намерим — отвърна Оуен.

— Дали Грифин е стигнал пръв при тях?

Оуен не знаеше. Отвори вратата и надникна вътре. Пуст коридор водеше до двукрила врата към гараж с автомобили и микробуси. Оуен и Хавиер тръгнаха напред, оглеждайки предпазливо страничните ниши. Оуен се вслушваше и разчиташе Орловото зрение да го предупреди за заплаха. Спряха пред входа на гаража и той обходи с очи помещението.

Над дузина агенти стояха в гаража на групи по трима-четирима. И не само. Оуен усети и други вътре и се вслуша. Откри го по едва доловимите звуци и движения във вана, където се криеха.

— Те са — прошепна той на Хавиер, сочейки автомобила.

— Обсадени са — отвърна тихо Хавиер.

Положението щеше да се влоши, когато агентите в съседната сграда разберат, че затворниците им са избягали.

— Трябва да им отвлечем вниманието — каза Оуен.

— Не можем да се справим с всичките.

— Длъжни сме да опитаме. Ще зашеметиш с болезнена граната онази група там. Аз ще заслепя другите с лазерния пистолет, а ти ще ги довършиш с арбалета.

Хавиер поклати глава.

— Надявам се да стане.

— И аз. Готов ли си?

Хавиер кимна и извади гранатата. Оуен зареди лазерния пистолет.

— Гледай да я хвърлиш далеч от нас и от вана — прошушна Оуен. — Дай знак!

Хавиер вдигна ръка, готов да метне гранатата, и каза:

— Сега!

Гранатата полетя във въздуха и падна върху цимента в далечния край на гаража. Чу се свистене и четиримата агенти до гранатата се свлякоха и се затъркаляха с писъци по земята. Оуен се втурна в гаража, натискайки спусъка на лазерния пистолет. Пронизващите лъчи се забиваха в очите на другите агенти, объркани от нападението. Хавиер последва Оуен, изстрелвайки сънотворни стрелички е арбалета.

Първият удар мина добре. Девет-десет тамплиери паднаха за секунди. Останалите обаче се прегрупираха и се снишиха зад колите.

— Скрий се! — изкрещя Оуен и двамата е Хавиер приклекнаха зад различни автомобили.

Каските на агентите им позволяваха да си разменят радиосъобщения. Оуен не ги чуваше и не можеше да предугади действията им, а новата защитна система му пречеше да обезвреди електрониката. Благодарение на Орловото зрение обаче той усети, че шестима врагове приближават дебнешком към тях с вдигнати пистолети. За разлика от него и Хавиер тамплиерите използваха смъртоносни куршуми.

Оуен си пое дълбоко дъх и изскочи иззад колата. Хвърли сънотворна граната и веднага след нея — пушечна за прикритие. Чу още двама-трима агенти да падат в безсъзнание, но после проехтя изстрел и звукът огласи целия гараж. Куршумът не го улучи, но от изненада той изпусна арбалета. Отскочи бързо настрани, сниши се и хвърли още една пушечна граната, за да спечели време и да стигне до автомобилите в отсрещния край на гаража.

Хавиер не бе помръднал от мястото си и щом димът се разнесе, Оуен видя, че четирима агенти са невредими. Затваряха обръча около приятеля му, отрязваха му пътя за бягство, а всеки момент сигурно щяха да дойдат подкрепления.

Оуен не знаеше докъде се простира обхватът на лазерния пистолет, а и тамплиерите бяха с гръб към него. Нямаше повече пушечни гранати и без арбалета не можеше да помогне на Хавиер, освен да се покаже и да предостави на агентите втора мишена.

Понечи да извика, но пак проехтя изстрел. Един агент падна, останалите побягнаха, влачейки ранения си другар.

Гърмежът се раздаде от дъното на далечната редица автомобили, навярно откъм вана, където се криеха другите.

Хавиер се възползва от суматохата, хвърли пушечна граната и се втурна през облака към мястото, откъдето се бе чул изстрелът.

— Оуен! — извика дълбок, познат глас.

Оуен застина.

— Монро?

— Ела при нас! — изкрещя Хавиер.

Оуен изпълзя от укритието си, за да се огледа, но още щом се подаде, изгърмя пистолет. Куршумът се заби в автомобила близо до главата му и рикошира.

Оуен се сниши и извика:

— Държат ме на прицел!

В гаража бяха останали трима агенти. Орловото зрение му показваше къде са, долавяше как бумтят сърцата им и как раздвижват въздуха, дишайки на пресекулки. Не можеше обаче да отвърне на стрелбата, а Хавиер и Монро също нямаха добър обзор. Агентите се бяха прикрили.

— Монро? — извика Оуен.

— Да! — отвърна Монро.

— Защо си тук?

— За да ви помогна да избягате. Вие с Хавиер защо дойдохте?

— По същата причина.

— Защо Хавиер е въоръжен като асасин? — попита Монро.

— Защото ни обучаваше асасин — отговори Оуен.

Мина секунда.

— Ясно.

— Какъв е планът? — попита Оуен.

В същия момент трополящи стъпки приближиха откъм коридора. Идваха подкрепления.

— Измъквайте се! — изкрещя Оуен; беше достатъчно близо до вратата, за да използва лазерния пистолет. — Ще ви прикривам! Хайде!

— Никакъв шанс — извика в отговор Хавиер.

— Тръгвайте! Изведете другите оттук! — настоя Оуен.

Първите агенти се появиха и Оуен ги заслепи с пистолета. Отдръпнаха се назад, но дойде нова вълна. Оуен заслепи и тях.

— Изчезвайте бързо! — изкрещя той.

Продължи да стреля, отблъсквайки агентите.

После чу да боботи мотор — особен, могъщ звук като грохот на лавина. Черен автомобил се насочи към вратата на гаража.

Оуен прекрати стрелбата едва когато пистолетът остана без заряд. В помещението веднага нахлуха агенти, но външната врата вече се бе отворила и черната кола профуча през нея, преди да я спрат. После в гаража влезе мъжът с черния костюм и се озърна.

— Докладвайте!

Агентът до него докосна ухото си.

— Сър, прикрийте се. Останаха един-двама необезвредени нарушители.

Мъжът приглади назад русата си коса и извика:

— Излизайте! Разбрахме, че другият асасин ни отвлича вниманието, и свиках цялата охрана тук. Още сто агенти ще дойдат всеки момент. Предайте се и няма да ви нараним.

Другият асасин? Сигурно Грифин бе разсейвал тамплиерите, докато Оуен и Хавиер намерят приятелите си. Оуен издиша шумно. Те поне се бяха измъкнали.

— Исая! — изкрещя Монро.

Оуен се обърна рязко към мястото, откъдето отекна викът. Защо Монро е останал тук? Защо не е избягал с другите?

— Монро? Ти ли си наистина? — попита високият мъж.

— Излизам — отвърна Монро. — Не съм въоръжен.

Оуен го видя да се подава с вдигнати длани измежду два автомобила. Тълпа агенти се втурнаха към него и бързо вързаха ръцете му зад гърба.

Високият мъж, Исая, приближи до него с тънка усмивка.

— Каква изненада!

— Кажи на хората си да свалят оръжията.

— Защо?

— Защото той е дете — отвърна Монро.

Исая огледа колите от двете си страни.

— Свалете оръжията!

Агентите се подчиниха и насочиха пистолетите си към пода.

— Покажи се, Оуен — извика Монро, без да откъсва поглед от Исая. — Няма да те наранят.

Оуен не виждаше друг избор. Послуша Монро и излезе от укритието си.

Исая се обърна към него и зелените му очи проблеснаха свирепо.

— Ти ли си Оуен?

Оуен кимна.

— Значи Хавиер ми открадна колата?

Оуен сви рамене.

— Доведете Оуен в кабинета ми — нареди Исая. — Заключете Монро в килия. Ще нагледам Грейс и Шон.

Явно Грейс и Шон бяха останали тук. Оуен мислеше, че са в черната кола.

— Къде сте ги затворили? — попита той.

Исая сключи вежди.

— Не сме ги затворили. Останаха по своя воля.

Оуен се почуди дали не го лъже, но не оказа съпротива, докато един от агентите му овързваше китките с пластмасови белезници.