Матю Кърби
Гробницата на хана (18)

17.

Грейс лежеше в стаята си, кипнала от яд. Не беше изморена, та да й се спи. Обаче беше изморена от Дейвид. До неотдавна се чувстваше отговорна за него и най-важното — това не й пречеше. Дейвид беше малкият й брат и с радост го наглеждаше.

После Монро ги въвлече в тази подмолна война и единствената й цел беше двамата с Дейвид да се измъкнат невредими. Докато участваха в симулацията в Ню Йорк, главната й грижа пак беше Дейвид. Развоят на симулацията обаче обърка всичко.

Дейвид преживяваше спомените на Ейбрахам, а Грейс — на Илайза, дъщерята на Ейбрахам. Смяната на ролите оплете някак ума й, защото внезапно Дейвид започна да се грижи за нея. Преживяването се отрази и на него, понеже оттогава не я слушаше, както преди. Правеше каквото му щукне.

Разхождаше се нощем например из забранени зони и ги въвличаше в неприятности.

Грейс не знаеше какво да мисли за историята му. Предполагаше, че въображението му се е развихрило. Дейвид не подхождаше зряло. За него „Анимус“ беше игра, а нейната готовност да отговаря за постъпките му някак си се бе изпарила. Чувстваше се изтощена. След запознанството със спомените на Масире мечтаеше за брат, на когото може да разчита.

Навън продължаваше да вали. Грейс се вслуша в трополенето на капките и се почуди къде ли ще я изпратят утре.

В спомените на кой ли предшественик ще се озове? Може би този път тя ще открие Райска реликва, а Шон и неговият викинг ще останат с празни ръце.

Мислите й се рееха и не след дълго се унесе в сън, приспана от дъжда. После ключалката изщрака, вратата се заключи автоматично и я стресна.

Грейс погледна към нея и въздъхна. Не й харесваше да е залостена вътре. На никого не му харесваше. Така стояха нещата обаче, благодарение на Дейвид.

Грейс стана и отиде да си измие зъбите, окъпана в ярката и студена светлина в тясната баня. После се приготви да си облече пижамата, но в същия момент се включи алармата.

Пискливата оглушителна сирена сякаш огласяше целия комплекс.

Авария?

Грейс погледна към вратата. Чакаше да се отвори, както бе обещал Исая. Ключалката обаче не се задейства. Мина секунда, после още една, но вратата не се отваряше. Алармата продължаваше да вие. Грейс усети как по гърба и ръцете й пролазват тръпки. Отиде до прозореца и погледна навън. Видя само далечни светлини, проблясващи сред дърветата.

Пожар ли е пламнал? Или е възникнало нещо друго? Или пък е обучение?

Грейс натисна бравата за всеки случай, но вратата не се отвори. Тя заснова из стаята и след няколко минути алармата просто млъкна.

Грейс спря и се заслуша. Не чу нищо, само лампите отвън не угаснаха.

Каквото и да беше, явно бе отминало. Грейс реши, че в крайна сметка сигурно е било някакво обучение. Следващия път не би било зле Исая и Виктория да ги предупредят.

Тя остави лампата в банята да свети и си легна, но не облече пижамата, в случай че се наложи пак да скача заради друга аларма. Доста време мина, докато успее да се унесе отново.

* * *

Вратата пак изщрака и я събуди.

Грейс седна в леглото.

Нещо не беше наред. Огледа се, наострила слух. После разбра — беше банята. Лампата бе угаснала. Всъщност всички лампи в тази част на „Етера“ бяха изключени, дори външните.

Вратата на стаята й се открехна и тя скочи от леглото.

— Грейс?

— Дейвид?

Вратата се отвори и брат й влезе вътре.

— Какво става? — попита го тя.

— Не знам. Вратата ми се отключи.

— Моята също. Токът спря.

— Да потърсим ли Наталия и Шон?

Грейс се съгласи и двамата излязоха в тъмния и смълчан коридор, осветен само от лунното сияние, процеждащо се през мокрите от дъжда стъкла. Бурята обаче явно бе отминала.

Свърнаха по друг коридор и буквално се сблъскаха с Наталия, която изпищя тихо и отскочи назад. После ги позна.

— Добре ли си? — попита я Дейвид.

— Да. А вие?

— И ние — каза Грейс. — Чу ли сирената?

— Да — отговори Наталия.

— Виждала ли си Шон? — попита Дейвид.

— Сигурно е в стаята си.

Тримата продължиха по коридора и видяха, че вратата на Шон е открехната както техните.

— Шон? — прошепна Наталия през пролуката.

Нищо.

— Шон — подвикна Дейвид.

Грейс чу как се отмятат завивки и сънено:

— Ъм… Кой е?

— Ние сме, Шон — отговори Дейвид. — Токът спря.

— Чакайте — каза Шон.

След малко чуха познатото трополене на количката и той отвори вратата.

— Какво правите? Не бива да излизате от стаите.

— Токът спря — повтори Дейвид.

— Е, и?

— Не чу ли сирената? — попита Грейс.

— Каква сирена? — учуди се Шон.

— Шегуваш ли се? — повдигна вежди Грейс.

Шон разтърка очи и се прозя.

— Наистина нямам представа за какво говорите.

Грейс знаеше, че нещо се случва, и макар да изглеждаше невъзможно, Шон явно го беше проспал. Тя огледа коридора в двете посоки, чудейки се какво да направят.

— Тук ли ще останем? — попита Наталия, която очевидно си задаваше същия въпрос.

— Разбира се — отговори Шон. — Къде другаде да отидем?

— Не знам… Нещо не е наред — каза Дейвид.

Шон разпери ръце.

— Просто е спрял токът.

— А сирената? — напомни му Дейвид.

— Ще поогледам — каза Наталия и се отдалечи от тях.

— И аз — Дейвид тръгна след нея.

Шон се обърна към Грейс с полуотворена уста и сбърчено чело и тя разбра какво си мисли. Точно такова нещо вече ги бе забъркало веднъж в каша, а той не искаше да го изгонят от „Етера“. Грейс също не искаше.

— Няма да участвам в това. — Шон поклати глава и избута количката назад към стаята. — И не искам да го отнеса заради вас, хора.

При тези думи той затвори вратата.

Наталия и Дейвид бяха спрели на няколко крачки. Обърнаха се.

— Идваш ли, Грейс? — попита Дейвид.

Тя не искаше да ходи никъде. Но за разлика от Шон беше чула алармата, а сега нямаше и ток. Нещо определено не беше както трябва и Грейс реши, че каквото и да случва, не би желала да се изправи сама срещу него.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Наблизо — отговори Наталия. — Искам да видя какво става в другите сгради. Дали и там е спрял токът.

Добро предложение. Тримата се прокраднаха на пръсти до първия стъклен проход — беше тъмен, а и главната сграда в отсрещния край също тъмнееше.

— Да видим другата — прошепна Дейвид.

Върнаха се обратно към най-отдалеченото крило на сградата. Грейс беше наострила слух и зрение дотолкова, че започнаха да й се привиждат и счуват неща. Сред гората сякаш крещяха хора. Или пък не си измисляше, което беше още по-тревожно. Не виждаше нищо навън.

Стигнаха до втория остъклен коридор. Вратата към него бе затворена и за разлика от ключалките в техните стаи, тази беше останала залостена. През прозорците обаче се виждаше, че лампите не светят и в съседната сграда.

— Какво става? Къде са всички? — попита Дейвид.

— Сигурно е пламнал пожар — предположи Наталия. — Затова е спрял токът и сирената млъкна.

— Може би, но… — Преди Грейс да довърши, вратата към тунела изщрака и се отвори.

Заслепи я фенер, после ярката светлина отскочи към Наталия и Дейвид. Тримата застинаха, вперили очи в мъглявия силует срещу тях.

— Ето ви и вас — каза той.

Грейс позна гласа. Дълбокият тембър се бе запечатал в ума й.

— Монро? — прошепна Дейвид.

Фенерът се насочи към пода, осветявайки коридора под ъгъл, и всички видяха, че е той. Носеше същата черна униформа като агентите на „Абстерго“, дългата му коса бе прибрана на тила, козята му брада изглеждаше по-дълга, лицето — по-изпито.

— Добре ли сте, деца? — попита Монро.

— Да — отговори Грейс. — Какво…

— Ти ли беше? — прекъсна я Дейвид, махвайки нашироко с ръка.

— Да. Прекъснах тока и сега ще ви изведа оттук. Къде са другите?

— Шон е в стаята си — осведоми го Дейвид.

— Оуен и Хавиер?

— Не знаем — отговори Наталия. — Избягаха в същия ден, когато изчезна и ти.

Монро наклони глава и се понамръщи.

— Добре… Значи сте само вие. Ще вземем Шон и…

— Няма да дойде — каза Грейс.

— Как така? — повдигна вежди Монро.

— Иска да остане тук. Сигурна съм.

Монро кимна бавно.

— Сам трябва да реши.

Грейс също не знаеше какво да мисли за Монро след всичко, което Исая им бе наговорил за него. Да му се довери ли, или да го предаде? Наистина ли е нестабилен и живее извън закона? Определено не би искала да е на неговото място.

— Не биваше да идваш тук — каза тя.

Дейвид се обърна към нея.

— Защо?

— Спокойно — обади се Монро. — Предполагах, че ще стане така. Исая е изключително убедителен. Знае точно какво искате да чуете и го казва точно когато имате нужда да го чуете.

— Разказа ни за теб — вметна Грейс.

— Сигурен съм, че ви е казал нещичко. — В гласа на Монро се прокрадна гняв. — Едва ли сте научили цялата история. Сега обаче няма време за подробности. Всеки от вас трябва сам да реши дали да дойде с мен, или не.

— Аз идвам — каза Наталия.

Думите й изненадаха Грейс. Мислеше, че Наталия помага доброволно на тамплиерите да постигнат целта, довела ги тук, а в момента тя беше най-близо до нея.

— И аз идвам — каза Дейвид.

— Какво? — Грейс се обърна рязко към него. — Никъде няма да ходиш!

— Напротив — възрази брат й. — Знам, че не ми вярваш, но е въпрос на време Исая да те нарочи. Вече ни заключва нощем. Идвай с нас, Грейс!

— Остави я да реши сама — намеси се Монро. — Няма да насилвам никого. Но не бива да се бавим. Трябва да тръгнем веднага.

— Как? — попита Наталия.

— С кола. Насам! — махна с ръка Монро.

Той пое по коридора, откъдето беше дошъл. Наталия го последва, Дейвид мина през вратата, ала след няколко крачки се обърна.

— Идваш ли? — попита.

Грейс се колебаеше. Краката й сякаш бяха циментирани в пода. Не знаеше дали да се довери на Монро, но Дейвид също имаше право. И тя имаше съмнения за Исая. Ала все пак? Как да се откаже от всичко, което „Абстерго“ и тамплиерите й предлагат?

— Грейс? — подкани я Дейвид.

— Не знам…

Лампите примигнаха и светнаха. Грейс и Дейвид погледнаха едновременно нагоре, после вратата към коридора избръмча и започна да се затваря.

— Не! — Дейвид се втурна към нея.

Грейс също, но тя се захлопна, преди да стигнат до нея. Ключалката изщрака и ги раздели. Грейс натисна бравата — не поддаде, защитният сензор вече работеше.

— Можеш ли да отвориш от твоята страна? — подвикна Грейс през вратата.

— Не — дойде приглушен отговор. — Не става!

— Лошо! — възкликна Монро. — Съжалявам. Но трябва да тръгваме!

— Грейс! Счупи стъклото! — извика Дейвид.

— Не може — каза Монро. — Бронирано е.

Нямаше как да преодолеят препятствието, а ако онези от другата страна, включително брат й, не побегнеха веднага, щяха да ги заловят. А заловяха ли Дейвид и Наталия с Монро, Грейс се страхуваше, че ще пострадат. Не искаше да вярва, че Исая би им посегнал, но сега, когато малкият й брат бе от другата страна на вратата, не желаеше да поема рискове.

— Тръгвай! — каза му тя.

— Какво?

— Тръгвай. Бягай оттук!

— Няма да те оставя — отсече Дейвид.

— Напротив. Винаги съм те пазила от неприятности. Не искам да пострадаш сега. Върви!

— Но…

— Дейвид, сега или никога! — извика Монро.

Безкрайна секунда тишина.

— Хайде! — махна с ръка Грейс.

— Ще се върнем да те вземем. Обещавам — каза Дейвид. Грейс все още не беше сигурна дали го иска. Отвореше ли се вратата, пак щеше да се подвоуми дали да мине през нея. Може би двамата е брат й вървяха по различен път. „Анимус“ и „Абстерго“ бяха променили всичко. Знаеше само, че трябва да отпрати Дейвид далеч от опасността. После щеше да е свободна да се погрижи за себе си.

— Чао! Тръгвай! — каза тя.

Мълчание.

— Чао, Грейс!

От другата страна на вратата изтрополиха забързани стъпки. Отдалечиха се и после настъпи тишина.