Матю Кърби
Гробницата на хана (17)

16.

Идеята за спасителна операция допадна на Хавиер. Не му харесваше обаче да остане тук и пак да бездейства, а Грифин явно не възнамеряваше да ги вземе със себе си.

— Имаш нужда от нас — каза Хавиер.

— Нима? — повдигна вежди Грифин. — Защо?

— Приятелите ни не те познават — отговори Хавиер. — Мислиш ли, че ще тръгнат с теб? Ами ако тамплиерите са ги убедили, че асасините са лошите момчета?

Усмивката на Грифин издаваше известно самодоволство.

— Повярвай ми, мога да ги отведа против волята им.

— Четирима тийнейджъри? — напомни му Оуен. — Няма да е лесно.

— Но е осъществимо — каза Грифин.

— По-лесно ще е, ако ни вземеш — настоя Хавиер. — Ще дойдат с нас.

— Нима? — повдигна вежди Грифин.

— Да — отвърнаха в хор Хавиер и Оуен.

Асасинът поклати глава.

— Това не ти е полицейският склад. „Абстерго“ има по-добра охрана от някои държавни глави.

— Още една причина да ни вземеш — не се отказа Хавиер. — Как ще изведеш оттам четирима души, ако ти нямат доверие?

— Не сте напълно обучени. — Грифин се извърна и тръгна към работния плот до стената, където бяха подредени оръжията. — Ще ми пречите.

— Заведе ни на върха Макгрегър — напомни му Оуен.

— Защото трябваше да разпознаете Райската реликва.

— А сега приятелите ни трябва да разпознаят нас — натърти Хавиер.

Грифин извади нещо като пълнител от ръкавицата си и го смени с друг. Хавиер предположи, че е батерия за електрическото острие. После асасинът започна да прикрепя разни приспособления върху китката си — пистолет със стрелички, електроника с антени и подвижни екрани.

— Миналия път, когато бяхте с мен, нарушихте заповед — каза той.

— Няма да се повтори — обеща Оуен.

— А и наистина ти трябваме — повтори Хавиер. — Ядоса се, когато Ребека си тръгна, защото си притеснен. Не мисля, че изгаряш от желание да действаш сам.

Грифин кимна.

— Може би си прав.

— Тогава ни вземи да ти помогнем — каза Хавиер. — Обучаваше ни. Сега ще видиш какво сме научили.

Грифин прибра още оръжия и джаджи в джобовете на коженото си яке и се облегна на плота.

— Добре.

— Добре ли? — не повярва на ушите си Оуен.

— Да. Запасявайте се — каза Грифин.

Хавиер и Оуен се спогледаха и приближиха до работния плот. Хавиер избра обичайното си оборудване и снаряжение. Особено се бе привързал към пистолета със стрели. Този път обаче Оуен също взе един.

— Джъ използваше нещо такова — обясни той. — Свикнах някак с него. Спаси й живота.

— Ясно. — Хавиер кимна и грабна няколко от познатите му гранати; върху плота обаче имаше други оръжия, каквито не бе виждал в склада на Грифин. Взе цилиндър с размерите на тънка кутийка кока-кола. — Какво е това?

— Пареща граната — отговори Грифин. — Излъчва енергия подобно на микровълнова фурна. Изпържва горния слой на кожата. Все едно лежиш върху пирони, но не е смъртоносна, макар да ти се иска да умреш.

Хавиер пъхна една в джоба си.

— А това? — попита Оуен, вдигнал поредното подобие на пистолет.

— Лазерна цев. Насочваш я към лицето и причинява временна слепота.

— Повечето неща май служат за диверсия — отбеляза Хавиер.

— Защото самият асасин е истинското оръжие — отвърна Грифин. — Правителствата избиват безогледно с дронове и бомби. Тамплиерите също сеят безлика смърт и погубват невинни жертви. Ние сме различни. Асасинът убива само когото е решил да отстрани и съблюдава Кредото. Заставаме лице в лице с противника, без свян и без страх. Позволим ли на друг да убива вместо нас, значи не сме по-добри от останалите.

Хавиер откри известна доблест в това.

— Снаряжете се и да тръгваме — подкани ги Грифин.

Хавиер взе още няколко гранати и стрели за пистолета, после забеляза, че Оуен е застанал до масата с уликите и ги оглежда.

— Хей! Ще се занимаем с тях, когато се върнем.

— Добре — кимна Оуен. — Да вървим!

Излязоха от къщата след Грифин, прекосиха буренясалата поляна и влязоха в плевнята, където Хавиер бе паркирал колата.

— Не си я заредил, нали? — подхвърли Грифин.

Хавиер не отговори и получи сръчкване с лакът от Оуен.

— Качвайте се — махна им Грифин.

Оуен седна отпред, Хавиер — отзад. Грифин довлече голяма туба с бензин от ъгъла на плевнята и напълни резервоара. После седна зад волана, запали мотора и потеглиха.

Вече беше късно следобед. Грифин им обясни, че до „Абстерго“ ще пътуват няколко часа. Стигнаха до магистралата и се насочиха на север, заобиколиха хълмовете и пак свърнаха на изток към планината зад възвишенията. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-нависоко и нагъсто растяха дърветата. Небето притъмня. Не след дълго по предното стъкло затрополиха капки дъжд и се свечери.

Когато стигнаха до стръмен склон и ушите на Хавиер заглъхнаха, Грифин отби колата от шосето.

— Оттук ще вървим пеша и ще си отваряме очите на четири, за да не ни уловят охранителните системи на „Абстерго“.

Хавиер погледна през стъклото. От двете страни на асфалтовия път се стичаха ручейчета.

— Дано качулките да са непромокаеми.

— Непропускливи са, но явно не действат срещу мрънкане — каза Грифин.

— Това беше добро — отбеляза Оуен с равен глас.

— Слушайте. — Грифин прочисти гърло. — От тук нататък следете какво правя и изпълнявайте командите ми. На няколко мили сме, но скоро ще стигнем до камерите и електронните сензори. Не бива да ни засичат.

— Как ще ги избегнем? — попита Оуен.

— С Орловото зрение — отговори Грифин. — И двамата го притежавате. Откривайте охранителните устройства и ги заобикаляйте.

— Ясно — кимна Хавиер, макар да се поизнерви. Орловото му зрение не беше нито вродено, нито добре развито, както у Оуен.

— Комплексът се състои от пет сгради. Приятелите ви се намират в една от тях. Хайде да ги отведем оттам!

Тримата отвориха вратите на колата и излязоха под дъжда. Грифин се оказа прав — якето и качулката на Хавиер го пазеха сух, ако не броим капките по носа и бузите му.

— Трябва да се движим бързо — каза Грифин. — Вече видяхте каква технологията за улов на асасини има „Абстерго“. Налага се да я надхитрим.

Тук горе въздухът беше по-студен и по-свеж, недосегнат от градската пушилка. Хавиер вдиша дълбоко и усети как се пречиства.

— Готови ли сте? — попита Грифин.

— Да — отговори Оуен.

— Да — додаде Хавиер.

— Да действаме! — махна им Грифин.

Шмугна се сред дърветата и Оуен и Хавиер го последваха. Земята бе сравнително равна, с оскъдна растителност сред постоянния килим от борови иглички и листа. Короните на дърветата се издигаха нависоко и нашироко, клоните им бяха естествен заслон от дъжда. Прескочиха няколко големи сиви скали и прекосиха два-три потока, разпенени от валежа.

Хавиер се осланяше на Орловото зрение. Отдавна бе разбрал, че тази способност не изисква целенасоченост. Точно обратното — напомняше игра на футбол. При наказателен удар Хавиер се отърсваше от напрежението и оставяше тялото му да прави каквото знае. Същото беше при Орловото зрение. Осезанията му попиваха гледките, миризмите, звуците и цялостната атмосфера наоколо, събирайки информация сякаш без съзнателното му участие.

Когато стигнаха до първата инфрачервена камера, Хавиер веднага я усети. Прецени обхвата и накъде да се придвижи, за да не го засече. И тримата останаха незабелязани. Плъзгаха се между дърветата по-тихи от дъжда и щом Грифин посочи мрежа от препъващи жици по земята, Хавиер се изкачи по съседното дърво — оказа се по-лесно, отколкото да се катери по стени. Оттам скачаха от клон на клон и слязоха отново, за да заблудят следващата камера.

Не след дълго изминаха две мили. Пороят бе смрачил деня по-рано. Грифин им даде знак да спрат в подножието на стръмен склон.

— И двамата се справяте добре — похвали ги той. — „Етерът“ се намира на върха на хълма.

Хавиер погледна нагоре, ала не видя върха.

— Охранителните камери ще са повече и по-трудно ще ги избягваме — продължи Грифин. — Оттук ще се придвижваме бавно. Бъдете нащрек. Освен на камери може да се натъкнем на въоръжена охрана.

Хавиер и Оуен кимнаха и Грифин пое по склона. Влажната земя се хлъзгаше, Хавиер залиташе и продължаваше нагоре на четири крака. Не след дълго се натъкнаха на първото препятствие — редица камери, обхождащи гората.

Прикриха се зад дърветата и Грифин задейства екран върху ръкавицата си.

— Подгответе се за спринт — прошепна той и протегна ръка към една от камерите.

От ръкавицата се проточи тънък лъч пулсираща светлина.

— Сега! — просъска Грифин.

Тримата се втурнаха напред и Хавиер видя пролуката, отворена от застиналата камера. Шмугна се през тесния процеп, Оуен и Грифин го последваха. Щом преминаха отвъд, камерата поднови наблюдението.

— Какво беше това? — попита Оуен.

— Лазерно смущение — обясни Грифин. — Камерите са умни, програмирани да долавят движение. Изпратих сигнал, който временно блокира софтуера.

Грифин продължи напред и Хавиер прошепна на Оуен:

— Трябва да се снабдя с такава ръкавица.

Изкачиха още двайсетина метра, избягвайки охранителните камери. Хавиер забеляза по дърветата автоматични сензорни оръжия, готови да се задействат. Дъждът не стихваше, ръмеше упорито и той зърна как от устата му излитат бели облачета.

— Телесната температура може да ни издаде — прошепна Грифин. — Якетата ни прикриват, но ако застудее много, ще се откроим в околната среда.

— Какво ще правим? — попита Хавиер.

Грифин поклати глава.

— Запазете спокойствие, за да не повишите кръвното си налягане и да не прегреете. Ако ни засекат отдалеч, трудно ще се доберем до приятелите ви.

Склонът скоро стана по-полегат и по-лесно проходим, но дърветата оредяха и укритията от все по-многобройните камери намаляха. Напредваха с кратки спринтове, подскоци и претъркулване от място до място, бавно и предпазливо.

После стигнаха до ограда, висока шест метра, и то не от тел както онази около полицейския склад, а от кръстосани нагъсто дебели греди. Земята от двете й страни бе прочистена от храсти и дървета в протежение поне на десетина метра. Най-вероятно бе електрифицирана и оборудвана със сензори за допир.

Грифин я обходи с поглед, дъвчейки устни. Вдигна ръкавицата си.

— Да видим какво ще ни кажат защитните устройства.

Хавиер и Оуен зачакаха.

Отвъд оградата, далеч от дърветата, Хавиер зърна сграда, изглежда направена от стъкло. Цялата бе озарена от светлина и коридорите и помещенията се виждаха като на длан. Успееха ли да се промъкнат наблизо, това вероятно щеше да ги улесни да открият приятелите си.

— Не научих много — каза Грифин. — Опитаме ли да се покатерим по нея, вероятно ще разберат. Разбием ли отвор, ще разберат. Деактивираме ли я, ще разберат. Трябва да я прескочим, без да я пипаме. Иначе ще оповестим, че сме тук.

— Сградата не е далеч — посочи Хавиер.

— Да, но комплексът е голям. Тази е една от пет — отвърна Грифин.

— Можем ли да я прескочим? — попита Оуен.

Грифин погледна към оградата с присвити очи.

— Не. Ще пусна въже над нея, но съм почти сигурен, че и така ще ни забележат.

— Май нямаме избор — отбеляза Хавиер.

Грифин огледа дърветата от двете страни на оградата и явно взе решение. Изкатери се по най-близкия ствол и изчезна сред клоните. Изкачи се по-нависоко от оградата и изстреля нещо между дърветата — тънко въже, едва забележимо в мрака.

Подсвирна им тихо и Хавиер и Оуен се изкатериха при него. Хавиер огледа оградата отгоре, после обходи с очи въжето, което изчезваше на петнайсет метра сред дърветата. Орловото му зрение долови няколко камери. Спуснеше ли се по тънката корда, нямаше начин да се отклони, за да ги отбегне.

— Трябва да се придвижим бързо — Грифин монтира нещо като халка с макара върху въжето. — Хващате и се придърпвате с другата ръка. Засече ли ви охраната, продължавате напред. — Кимна към Оуен. — Ти си пръв.

Оуен си пое дълбоко дъх и стисна халката.

— Ще се видим от другата страна — каза му Хавиер.

Оуен кимна.

— Отблъсни се от дървото — инструктира го Грифин.

Оуен приклекна, опрял ходило в ствола.

— Раз-два…

Преди да довърши, запищя сирена. Хавиер се сепна и едва не падна от клона. Ярки прожектори светнаха по оградата, чуха се далечни викове.

— Нас ли усетиха? — попита Хавиер.

— Не мисля — поклати глава Грифин. — Камерите не могат да уловят въжето, а Оуен още не е тръгнал. Нещо друго задейства защитата. Ще блокират достъпа до сградите и по-трудно ще се вмъкнем вътре.

— Какво следва? — попита Оуен.

— Прехвърляме се през оградата. Бързо!

Оуен кимна, пак зае позиция и се оттласна напред. Халката жужеше по кордата, Оуен се отблъскваше със свободната си ръка. Покри разстоянието за нула време и изчезна сред дърветата. Грифин монтира втора халка.

— Сега си ти.

Хавиер сграбчи халката и последва Оуен. Придвижването беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Хавиер се чувстваше изложен на показ и уязвим. Някой би могъл като нищо да го застреля във въздуха. Той се придърпваше, плъзгаше и придърпваше, докато се скри сред дърветата в далечния край.

— При други обстоятелства щеше да е забавно — констатира Оуен.

Сирените млъкнаха, но прожекторите останаха включени.

— Какво ли значи това? — почуди се Хавиер.

Сред дърветата проехтяха викове, униформени служители на „Абстерго“ изскочиха от гората и излязоха на откритото пространство пред оградата, близо до Хавиер и Оуен. Бяха осмина и носеха познатите черни екипи, каски за прихващане на асасини и оръжия. Не след дълго един от тях посочи въжето и всички погледнаха натам, където беше Грифин.

— Да се махаме оттук! — прошепна Хавиер.

Оуен вече бе извадил електромагнитна граната. Подхвърли я към агентите на „Абстерго“, но не последва нищо.

— Грифин ще трябва да влезе по друг начин — каза Хавиер. — Останем ли тук, ще ни хванат.

Оуен кимна и Хавиер се прокрадна бързо и безшумно до съседното дърво. Притичвайки от дърво до дърво, двамата се отдалечиха на безопасно разстояние и залегнаха. Стъклената сграда се намираше наблизо и сега Хавиер видя още две, свързани с покрити коридори.

Бяха се добрали до „Етера“, ала трябваше да се справят сами.