Матю Кърби
Гробницата на хана (16)

15.

Дейвид очакваше всеки момент Исая и униформената жена, Коул, да дойдат и да го отведат. Щом смятаха да отстранят Оуен и Хавиер, защо да не се занимаят и с него?

Страхът го държа буден през цялата нощ и го преследва през целия следващ ден. Понякога почти успяваше да се залъже, че не е разбрал правилно думите, свързал ги е извън контекста. Разговорът вероятно се е отнасял за нещо друго и ако разполага с липсващата част, навярно всичко ще придобие нов смисъл. Нямаше как да разсее обаче притеснението какво ще се случи, когато Виктория изгледа записите от камерите и види къде е бил през нощта.

За щастие получаваше отсрочка. Наталия явно беше стигнала близо до Райската реликва, а Шон участваше в някакво научно изследване. Двамата обсебваха вниманието на Виктория и печелеха време за Дейвид.

А днес баща му щеше да ги посети.

Дейвид трябваше да реши дали да остане тук, или да го помоли да го прибере вкъщи. Не се налагаше дори да обяснява какво е чул. Бездруго баща му нямаше да повярва, както не му бяха повярвали другите. Стигаше обаче просто да каже, че не иска да стои повече в „Абстерго“.

Но щеше ли Грейс да тръгне с него?

Това беше трудният въпрос. Сестра му едва ли щеше да поиска да замине, а Дейвид не знаеше дали е готов да я остави сама.

Грейс вече закусваше, когато той влезе в трапезарията и седна до нея. Шон и Наталия също бяха тук.

— Видя я значи? — попита Грейс.

Наталия гребна лъжица йогурт с горски плодове и кимна.

— Сигурна ли си, че е Райската реликва? — Шон се понамръщи, сякаш завижда.

— Да — отвърна Наталия. — Същата кама като онази в Ню Йорк.

На Дейвид му се стори, че не е особено доволна от откритието, макар да бяха тук именно заради това.

— Значи имаме две остриета — отбеляза Грейс.

— Остава още едно.

Дейвид ги следеше с поглед. Говореха, сякаш е състезание и са рамо до рамо пред финала. В този момент той разбра, че Грейс няма да тръгне с него. Сестра му никога не се отказваше от надпревара.

— Не знаем къде е първото — напомни им Наталия. — Може би Монро го е намерил. Или не. А и аз не знам къде ще отиде второто.

— Къде е сега? — попита Шон.

— Предшественикът ми и други телохранители връщат тялото на хана в Монголия, за да го погребат. Ще пропътуват над хиляда мили. Но видях камата в голям фургон със снаряжението на хана.

— Ще го погребат ли с него? — попита Шон.

Наталия сви рамене.

— Вероятно.

— Така ще го открием.

— Исая ще го открие — поправи я Наталия.

Грейс се обърна към Шон.

— В каква симулация си сега?

— Викинг съм. — Шон изправи рамене, все едно се е почувствал по-висок само при мисълта за това. — Предизвиках вожда на йомсвикингите на двубой, за да оглавя бойците му.

— Какви викинги? — попита Дейвид.

— Йомсвикинги — повтори Шон. — Най-добрите воини.

— Мисли ли Исая, че там има Райска реликва? — поинтересува се Грейс.

— Не е сигурно — отговори Шон. — Но…

Виктория влезе в стаята и им се усмихна.

— Имате посетител — обяви тя. — Грейс, Дейвид, баща ви е тук. Двамата станаха едновременно и закрачиха към вратата.

Дейвид още не беше решил какво ще каже. Излязоха от своята сграда и тръгнаха по стъкления тунел. Денят беше облачен и тук, в планината, небето изглеждаше по-прихлупено и натежало.

Преди да стигнат до далечния край, Грейс спря и дръпна Дейвид за ръката.

— Нали няма да изтърсиш нещо глупаво?

Той се обърна към нея.

— Какво по-точно?

— Онази смахната история.

— Не е история. Истина е.

— Я стига! Чуй се само. Огледай се. Сериозно ли мислиш, че тези хора убиват деца?

— Помниш ли Шеф Туид? В Ню Йорк? — Дейвид скръсти ръце. — Така правят тези хора.

— Така са правели отдавна. Преди сто и петдесет години. Тогава много хора са убивали други хора. Нашите хора. Помниш ли?

Въпросът го жегна и остра болка преряза гърдите му. Група расисти, ирландски бандити, бяха убили предшественика му Ейбрахам по време на нюйоркските метежи срещу мобилизацията. Гледаше да не мисли често за това. Споменът го караше да се чувства зле, ядосан и безпомощен, а не му харесваше да се чувства така.

— Да сменим темата, Грейс.

— Съжалявам. Просто искам да видиш правилно нещата.

Той извърна глава и пак тръгна напред.

— Виждам ги правилно.

Тя закрачи по-бързо и го настигна.

— Нали няма да кажеш нищо на татко?

— Още не знам.

— Дейвид…

— Казах ти, че не знам.

Той мина през входа и влезе в големия атриум на главната сграда в „Етера“. Обширното, открито място поглъщаше ехото на всички звуци. Дейвид заобиколи растенията и изкачи широкото стълбище към централното фоайе. Грейс го последва. Личеше си, че би продължила да спори, но се сдържа, понеже не искаше баща им да види как се карат и да ги заразпитва каква е причината.

Влязоха във фоайето и баща им стана усмихнат от един от фотьойлите. Носеше официалния си тъмносин костюм и бяла риза без вратовръзка.

— Радвам се да ви видя — изрече той с бавния си, равен глас.

Прегърна и двамата, после седнаха до маса. Баща им се облакъти върху плота и сплете грубите си ръце на оксиженист.

— Е? Как сте? — попита той. — Дейвид?

Грейс изгледа остро брат си, който пък се престори на сляп.

— Добре съм.

— А ти, Грейс?

— И аз съм добре — каза тя. — Брадата ти е обръсната.

— Да. — Баща им потри бузи и брадичка. — Още ли си в спомените на африканския ни предшественик?

— Вече не — поклати глава Грейс.

Устните на баща им се присвиха неодобрително в обичайната му несъзнателна гримаса.

— Жалко. Щеше да е поучителен опит за теб. Днешната образователна система разглежда историята ни, сякаш започва с робството. Преди това обаче империите и царствата в Африка са били…

— Знам, татко — прекъсна го Грейс.

Той се обърна към Дейвид.

— А какво става с твоя прадядо?

— Пилот е, ас — отговори Дейвид.

— Да, беше. Уважаван от всеки офицер, под чието командване е служил. Веднъж ми разреши да пробвам старата му пилотска униформа. Беше ми голяма.

— На мен ми е по мярка — каза Дейвид.

Баща ми се засмя.

— Преди него баща му летял в отряда „Харлемски бойци“ по време на Първата световна война. Може би ще ти покажат и неговите спомени.

— Може би — кимна Дейвид.

Баща му ги погледна със сериозно изражение.

— Винаги съм ви казвал колко е важно да знаете откъде идвате. Кои са вашите хора. Семейството ви. Колко усилия са вложени, за да стигнете дотук. Но тази възможност е по-добра от всичко, на което бих успял да ви науча сам. Вие… вие го преживявате. — Той замълча и сключи още по-плътно вежди. — Иска ми се да бяхте започнали с „Абстерго“ от самото начало. Разбирам, че още не са заловили Монро.

— Да — кимна Дейвид.

— Осъдително е как се е възползвал от вас. Не бих допуснал да се върнете в Ню Йорк по време на метежите. Не бива да ставате свидетели на някои неща, дори в симулация. Ясно го заявих на доктор Бибьо.

— Всичко е наред, татко — вметна Грейс.

Дейвид не каза нищо.

— Още ли се чувствате добре тук? — попита баща им. — Грижиш ли се за брат си, Грейс?

— Опитвам се — отвърна Грейс с леко рязка нотка, която само Дейвид долови.

— Знам, че мога да разчитам на теб. — Баща им най-сетне се усмихна отново. — Затова се съгласих да дойдете тук и се радвам, че го уредихме.

Дейвид усети, че е настъпил идеалният момент да поиска да си тръгне. Баща му сам повдигна темата и изглежда се двоумеше дали е взел правилното решение. Грейс обаче щеше да се ядоса и вероятно да откаже да замине. Дейвид така и не бе успял да измисли убедителна причина, освен да разкаже на баща си за зловещите намерения на Исая, а това щеше да прозвучи невероятно точно както Грейс го представяше.

— Ще отидем ли някъде да обядваме? — каза баща му.

— Къде? — попита Грейс.

И моментът отмина, вратата се затвори и Дейвид разбра, че остава в „Етера“. Засега.

* * *

Дейвид и Грейс прекараха няколко часа с баща си. Тежките облаци изпълниха дъждовното си обещание, капките се изсипаха по-скоро като мъгла между дърветата и изпълниха въздуха с мирис на влажни листа и борови иглички. Тримата се качиха в колата, подкараха надолу по хълма и обядваха в китайски ресторант. После се върнаха и баща им се сбогува с тях.

Нататък денят беше изцяло на тяхно разположение. През уикендите, когато родителите ги посещаваха, графикът им не включваше „Анимус“. Виктория бе наложила тази идея. Дейвид имаше чувството, че ако зависеше от Исая, симулациите щяха да продължават без прекъсване.

Дейвид и Грейс гледаха филм в общата зала. По-късно дойде Шон, след него — Наталия и всички вечеряха заедно. Никой не спомена Райските реликви. Майстор готвачите в „Етера“ бяха сготвили супа точно като за дъждовен ден — с картофи и наденички. Дейвид изяде две купи и обмисляше дали да поиска трета, когато Исая влезе в трапезарията, следван от Виктория.

Веднага пролича, че нещо не е наред. Исая изглеждаше вбесен. Дейвид усети как стомахът му се преобръща и му се прииска да не е ял нищо.

— Надявам се да сте прекарали приятен следобед с родителите си — каза Исая без следа от искрена загриженост; дори не дочака отговор. — Сега обаче трябва да обсъдим по-сериозен въпрос.

— Какъв? — попита Шон.

Исая погледна право към Дейвид.

— Юношеско любопитство.

Грейс, Шон и Наталия също погледнаха към Дейвид.

— Мисля, че знаеш какво имам предвид — посочи го Исая. — А и сигурно си им разказал всичко.

Нямаше смисъл да крие истината и да отрича. Очевидно бяха видели записите от охранителните камери. Дейвид се приведе напред, облакъти се на масата и сплете пръсти.

— Разказах им.

— Какво? — попита Виктория.

— Няма значение — намеси се Исая. — Въпросът е, че е напуснал стаята си посред нощ и тайно е влязъл в забранени зони. Изложил си се на опасност, Дейвид. В тъмния гараж непрекъснато влизат автомобили. Ами ако те бяха сгазили? Или се беше заключил някъде? Правилата не са въведени, за да пазим в тайна нещо от вас, а за да ви опазим. Това е главната ни грижа.

Дейвид се почуди как да реагира. Думите на Исая не звучаха заплашително, а като най-обикновена лекция, задето е нарушил правилата. Дейвид се поуспокои и се запита дали наистина не е разбрал погрешно подслушания разговор.

— Знаете колко важни сте всички за целта, която преследваме — продължи Исая. — Още не сме разбрали къде са Райските реликви и какво друго е открил Монро в гените ви. Същевременно не бих допуснал да нарушавате правилата за сигурност в комплекса. Обикновено подобни действия биха довели до изключване от програмата. На всички ви.

— Какво? — Шон изгледа Дейвид по-страховито от Грейс. — Ние нямаме нищо общо с неговите разходки.

— Знам — кимна Исая. — И съм сигурен, че Дейвид не е замислял нещо лошо. Както казах, детско любопитство.

— Значи няма да ни върнете вкъщи? — попита Грейс.

— Не бих искал, ако може да се избегне. Ще го наречем изпитателен срок.

— Което значи? — повдигна вежди Наталия.

— Нощем ще заключваме стаите ви. При извънреден случай вратите ще се отворят автоматично. Иначе ще стоите вътре.

— Нещо като домашен арест? — предположи Дейвид.

Исая повдигна вежди и кимна.

— Може и така да се каже, предполагам. Нормално следствие.

— Значи сме затворници — отбеляза Наталия.

— Нищо подобно — възрази Исая. — Можете да се обадите на родителите си да ви приберат. Ако обаче решите да останете и да работим заедно, това са моите условия.

Исая срещна погледа на всеки поотделно. Виктория стоеше зад него и Дейвид не виждаше изражението й. Очите на Шон вече не го смразяваха чак толкова. Наталия, изглежда, не му се сърдеше — за разлика от Грейс. Дейвид знаеше какво си мисли сестра му. Крещи му наум, че пак я е забъркал в неприятности. Е, не беше виновен той, че баща им винаги я караше да се чувства отговорна за брат си. Дейвид дори не го искаше.

— Е? Какво ще кажете? — попита Исая. — Да се обадя ли на родителите ви? Вероятно ще успеят да ви вземат още тази вечер.

— Аз оставам — отговори Шон. — Бездруго нямам намерение да излизам от стаята нощем.

— Аз също оставам — каза Грейс. — И се извинявам от името на брат си.

Дейвид подбели очи.

Виктория погледна към Наталия.

— А ти?

— Ще остана — отговори Наталия. — Но ще се чувствам като затворник.

— Надявам се това да се промени — каза Исая и се обърна към Дейвид: — А ти? Нашият автомобилен ентусиаст?

Думите му потвърдиха подозренията на Дейвид, че са го видели да се качва в спортната кола. Исая обаче явно не предполагаше, че е чул разговора му с Коул, и затова не бе предприел по-драстични мерки. За да приспи всякакви съмнения, Дейвид трябваше да се престори, че не се страхува и не иска да си тръгне.

— И аз оставам — каза той.

— Край на нощните екскурзии? — попита Исая.

— Щом вратата е заключена… — сви рамене Дейвид.

Исая кимна.

— Радвам се, че постигнахме съгласие. Пожелавам ви приятна вечеря.

Той се обърна и излезе от стаята.

Виктория се усмихна.

— Ще се видим утре сутринта.

Тя също излезе и щом вратата се затвори зад нея, Грейс скочи на крака.

— Кога ще пораснеш?

— Кога ще ме оставиш на мира? — тросна се Дейвид.

— Когато престанеш с детинщините — отвърна тя.

— Хей, чуйте! — намеси се Шон. — Все ми е едно дали ще пораснеш, Дейвид. Но не ни замесвай в бъркотии. Ясно? Някои от нас наистина вземат сериозно това. Аз например.

— Аз също — додаде Грейс.

Дейвид поклати глава. Усети как ушите му се сгорещяват и устата му пресъхва.

— Все тая — рече той.

— Все тая! — разпери ръце Грейс. — Не ми дрънкай глупости, Дейвид.

— Всъщност мисля…

— Семейната ви свада ми омръзна — прекъсна го Шон. — Просто от тук нататък не ме забърквай в неприятности. И мен, и другите. Става ли?

Дейвид побутна очилата си нагоре и свъси вежди.

— Е? — изгледа го мрачно Грейс.

Дейвид кимна. Едва-едва.

— Добре — каза Шон. — Отивам си в стаята. Ще се видим утре сутринта.

И излезе от трапезарията.

— И аз си лягам — каза Грейс. — Дойде ми до гуша.

Дейвид остана сам с Наталия. Поседя няколко минути и след като се поуспокои, наруши мълчанието.

— Ти не каза нищо.

— Мислех.

— За какво?

— За моята симулация.

— И?

Наталия се поколеба.

— Реших, че не искам Исая да намери Райската реликва.