Матю Кърби
Гробницата на хана (14)

13.

Шон тръгна към стаята с „Анимус“, развълнуван къде ли ще попадне днес. Преживяването в Ирландия беше трудно за него. Дори малко болезнено. Събуди се през нощта уплашен, че „Етерът“ гори, а и все още искаше да разбере какво се е случило с Брандън и семейството му.

Виктория и Исая обаче му напомниха, че тези спомени са минало, история отпреди стотици години. Не подлежаха на промяна. Единствено бъдещето може да се промени, а за какво бъдеще мечтаеше Шон?

Бъдеще, подвластно на свирепи метежници и хаос? Където невинните страдат?

Или за мирен, подреден свят?

Не беше нужно дори да се замисля за отговора.

В стаята му мониторите на повечето компютри бяха потъмнели. До отворен панел в съседство с металния цилиндър бе коленичил техник и човъркаше някакви чаркове вътре.

— Къде е Виктория? — попита Шон.

Техникът вдигна глава.

— О, чакат те в главната съвещателна зала.

— Къде се намира?

— В централната сграда. Да те закарам ли?

— Няма нужда — отговори Шон. — Знам къде е.

Излезе на заден ход от стаята и пое към главната сграда — бяха влезли първо там, когато ги доведоха в „Етера“. Шон прекоси бързо коридорите до стъкления тунел. Въздухът вътре беше стоплен от слънцето, дърветата хвърляха шарени сенки. Той стигна до другия край и влезе в централната сграда с лъснал под и оживено фоайе, чийто таван се издигаше на няколко етажа нагоре.

Виктория и Исая го чакаха в просторната съвещателна зала, разговаряха и явно се бяха разгорещили. Шон се почуди какво ли обсъждат. Виктория обясняваше нещо на висок глас и думите й се чуваха приглушено през стъклото. Исая я гледаше отвисоко с непроницаемо изражение. Не го забелязаха и той отвори вратата.

— … не е честно спрямо него — каза Виктория. — Не ми харесва как го използваш…

— Нима не използваме и другите? — попита Исая.

— Но ти го обнадеждаваш с проекта за протезите. Той става все по-зависим от „Анимус“. Не ми харесва.

— За мен ли говорите? — попита Шон, макар да знаеше отговора.

И двамата се обърнаха рязко към него. Виктория явно се смути, очите й се насочиха към масата, после към стената, навсякъде, но не и към Шон. Исая погледна право към него.

— Да — отвърна той. — Искаш ли да се включиш в разговора?

Виктория се обърна към директора:

— Наистина ли? След всичко, което ти казах?

— Достатъчно умен и зрял е. — Исая махна на Шон да приближи. — Виктория мисли, че те натоварвам с твърде тежко бреме.

— Мога да го понеса — каза Шон.

— Така си мисли — намеси се Виктория. — Но е…

— Хей, тук съм! — прекъсна я Шон. — Не говори за мен в трето лице.

Виктория сви устни.

— Шон, на твоята възраст вероятно не ти хрумва, че „Анимус“ те излага на риск. Мислиш, че животът предлага неограничени възможности…

— Съжалявам. — Шон вдигна длан. — Ще те прекъсна отново. — Посочи инвалидната количка. — От няколко години свиквам с ограниченията. Още не съм разбрал какъв живот ми предстои…

— Но, Шон… — Виктория пристъпи напред и клекна до него. — Въпреки количката и краката ти си пълноценна, способна личност. Можеш да избереш какъвто живот поискаш.

— Чувал съм го — поклати глава Шон. — Онзи ден и Грейс ми каза нещо подобно. Разбирам ви. И го оценявам. Но ако „Абстерго“ разработва протеза, която ще ми върне краката, искам да участвам. И ако „Анимус“ помага при проучването и същевременно ми дава възможност да ходя в спомените на другите, искам и това. Не се безпокой за мен.

Виктория закри уста с длан за миг, после се изправи и се отдалечи.

— Добре казано. — Исая кимна одобрително на Шон. — Точно каквото очаквах от теб.

Шон изпита благодарност към директора, че му има доверие.

— Техникът каза, че искате да ме видите?

— Да — кимна Исая. — Реших, че може би ще пожелаеш да присъстваш.

— Къде?

— Ще се срещнем с един от водещите изследователи в биоинженерния ни отдел.

— Протезата ли разработва?

— Да — отговори Исая. — Всеки момент ще дойде тук с другите от екипа. Исках и те да те видят, за да свържат данните с човека.

Исая зае почетното място до масата, Виктория седна близо до него, но Шон усети ледената бариера помежду им. След няколко минути петима души влязоха в стаята — двама мъже и три жени в обичайните бели лабораторни престилки, точно както си ги представяше Шон. Мъжът с червеникава коса и гъста брада в тон кимна на Исая.

— Директоре, доктор Бибьо. Радвам се да ви видя.

— И аз се радвам да те видя, Томас — усмихна се Исая. — И теб, и екипът ти.

Томас се обърна към Шон.

— А това е младият мъж, чийто мозък познавам толкова добре?

— Да — кимна Исая. — Шон, запознай се с доктор Томас Маршъл.

Томас приближи и се ръкува с Шон.

— Приятно ми е.

— И на мен — отвърна Шон.

— Нямам думи да ти опиша колко съм развълнуван — каза Томас. — Резултатите засега са…

— Защо не ни покажеш? — намеси се Исая.

Томас пристъпи към централното място до масата, пъхна устройство с данни в конзола и светлините в стаята помръкнаха. Стъклените стени се замъглиха и се превърнаха в голям екран.

Появи се триизмерно изображение на мозък с хиляди, може би милиони електрически импулси, сновящи по мрежата от клетки и нервни пътища.

— Това си ти — каза Томас. — С всяко твое влизане в „Анимус“ картата на мозъка ти става по-подробна. И по-точна. Ще кодираме стотиците най-различни движения, които краката ти могат да извършват, после ще програмираме роботизирани протези специално за теб.

— Кога ще е готов прототипът? — попита Шон.

— По-бързо отколкото предполагах — отговори Томас. — Париеталните стабилизатори предоставят по-чисти данни от предвиденото. Възможно е да разполагаме с тестов модел след шест месеца, най-късно година.

— Наистина ли? — учуди се Шон.

Томас кимна.

— Да. Ако получаваме данни със същите темпове, ще се вместим в срока.

— Какво чакаме тогава? — попита Шон. — Включвайте ме в „Анимус“!

Хората около масата се позасмяха.

— Имал ли си по-въодушевен участник в експеримент, Томас? — поинтересува се Исая.

— Не, доколкото си спомням — отговори Томас. — Не се безпокой, Шон. Дай ни време и ще ти помогнем.

Шон погледна към количката и хилавите си крака, с които някога спринтираше по футболното игрище под окуражителните възгласи на хората по трибуните. Съмняваше се протезата да е толкова добра, та да му върне това, но бе готов да приеме всичко, каквото му предложат.

— Отлично — каза Исая. — А сега ще се занимаем с бюджетни и технически въпроси. Мисля, че ще ти е по-интересно в симулацията, Шон.

— Разбира се — кимна Шон.

Исая се обърна към Виктория.

— Ще се заемеш ли?

Виктория, която през цялото време не бе отронила нито дума, просто кимна и се изправи.

Шон погледна към Томас.

— Благодаря.

— Няма за какво — отвърна Томас. — Обичам работата си.

Шон кимна, благодари на Исая и се запъти към Виктория, която държеше вратата отворена. Той мина през нея и се озова пак в главното фоайе. Виктория закрачи до него, притиснала таблета си до гърдите. Не продумваше, ала изглежда в ума й кръжаха доста объркани мисли. Шон оценяваше загрижеността й, макар да я смяташе за излишна.

— Наистина ще се справя — рече той, за да я успокои.

— Какво значи „ще се справя“?

— Ами… всичко ще е наред. Без проблем.

— Без проблем? — повдигна вежди тя. — Всички имаме проблеми, Шон. Това е нормално.

— Добре де, нормални проблеми. А не… каквито те притесняват.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Надявам се да си прав.

Прекосиха в мълчание стъкления тунел и коридора до стаята с „Анимус“. Влязоха вътре, Виктория включи всичко и изчака Шон да се настани в металния цилиндър. Докато го свързваше с машината, по средата на челото й се открояваше бръчица. Шон не знаеше какво още да каже, за да разсее тревогата й.

— Ще се върнем по-назад, към десети век — каза тя. — Анализът на гените ти показа, че имаш предшественици в Скандинавия.

— Скандинавия ли? Имаш предвид викингите?

— Да.

— Еха! Определено искам да ги видя!

— Добре. — Тя се върна до компютъра. — Ще отнеме няколко минути да заредя симулацията от този сегмент на генетичната ти памет.

— Мога да чакам — отвърна той.

След малко Виктория се обърна на стола.

— Томас греши. Не може да ти помогне, защото не си повреден.

— Кажи го на рентгена, когато ми снима гръбнака.

— Но ти не си нито гръбнак, нито кости.

— Може би, но играех футбол. Е, изгубих това наред с още много.

Виктория сведе леко глава.

— Това, което ти се е случило, не е справедливо.

— Не е. Някакъв тип използва свободната си воля да се натряска и ме сгази.

Бяха минали години, но Шон пак долови гнева в гласа си. Виктория сложи длан на рамото му, както правеше майка му.

— Знаеш, надявам се, че ти мисля доброто.

— Знам — кимна Шон.

Виктория се обърна към компютъра.

— Симулацията е заредена.

— Чувал съм, че викингите всъщност не носели шлемове с рога.

Виктория се засмя.

— Така е. Готов ли си?

— Да. Хайде при Тор!

* * *

— Белезникавата празнота на Коридора на паметта сякаш не се разнесе, ала след момент Шон осъзна, че е заобиколен от мъгла. Намираше се на голям военен кораб — драккар. Дървената змия със зейнала паст, красяща носа му, пореше морето и разпръскваше солени капки във въздуха. Зад тях гребци, заели трийсет пейки, тласкаха кораба напред.

Тътнещите вълни под краката му извиваха жилите и гръбнака на кораба. Хората му гребяха в ритъма на барабан, вятърът опъваше широкото платно. Горе прелитаха чайки, корморани и орли рибари — чуваха се, ала оставаха невидими. Шон се почувства по-жив, по-свободен и по-силен, отколкото при всички симулации досега, включително в спомените на здравеняка Томи Грейлинг.

— Колко още? — попита сестра му, застанала до него.

Беше увита в сиво-сребриста кожа, русата й коса бе прибрана назад с кожена връв, сините й очи изглеждаха хлътнали, лицето й бледнееше.

— Не бива да излизаш на вятъра, Гирид, докато не си възвърнеш силите — упрекна я той.

— Искам да го видя — каза тя.

Потопен в потока от мисли на своя предшественик, Шон разбра какво има предвид. Младата жена искаше да види пристанищните порти на Йомсборг, крепостта на йомсвикингите. Искаше да зърне първа съдбовното място.

— Далеч ли е, Бьорн? — попита тя.

— Наричай ме Стюрбьорн — каза тихо той.

— Защо? Прозвището е обида?

— Именно затова го приех. За да го обезсиля.

Тя поклати глава. Ако знаеше, че е болна, нямаше да я вземе за нейно добро. Ала знаеше също, че сестра му нямаше да се подчини и сигурно щеше да дойде така или иначе. Тя не таеше към Ерик повече обич от него, вероятно го мразеше дори по-дълбоко, макар короната върху главата на чичо им да принадлежеше по право на Стюрбьорн.

— Не е далеч. — Той я обгърна с ръка, за да я стопли. — Отваряй си очите на четири.

— Виждам повече от теб — рече тя и го сръга леко с лакът.

Мъглата се кълбеше над вълните, корабът забиваше нос в тях и най-сетне нещо се раздвижи в сивотата. Гирид пристъпи напред и кожената й наметка се изхлузи надолу. Стюрбьорн вдигна ръка и барабанчиците дадоха знак на гребците да задържат веслата. Корабът забави ход и Стюрбьорн се взря в сенките, добиващи форма.

Най-сетне портите изплуваха от празнотата, сякаш се надигат от тъмните селения на Нифлхейм. Гредите, изсечени от най-грамадните дървета и обковани с поръждавяло желязо, охраняваха входа на пристана. Каменната арка над тях се славеше с високата си кула, снаряжена с катапулти.

Стюрбьорн се качи върху носа на кораба.

— Аз съм синът на Улоф! — изрева той и гласът му отекна в скалите. — Наричан някога Бьорн, потомствен крал на Швеция! Искам да говоря с вожда Палнатоке!

От кулата не дойде отговор. Корабът се носеше към портите, тласкан от вятъра.

Гирид погледна към брат си, безстрашна и нетърпелива.

— Отворете портите на пристана! — извика Стюрбьорн. — Или гневът ми ще се стовари върху вас!

След миг се чу далечно скрибуцане на метална верига, вратите простенаха и се отдръпнаха, колкото да пропуснат кораба. Стюрбьорн разпореди да свалят платното, а гребците натиснаха отново веслата. Плъзнаха се през портата и влязоха в пристанището — естествен залив, побиращ дузина големи кораби. Градът, укрепен с каменна стена и дървена палисада, се издигаше в дъното на залива. Кормчиите насочиха кораба натам.

— Как ще обясниш присъствието ми? — попита Гирид.

— Няма да се наложи.

— Но йомсвикингите не допускат жени в крепостта.

— Досега — отсече Стюрбьорн.

Ако постигнеше целта си, щеше да промени из основи този воински орден.

Корабът стигна до кея, където чакаха група мъже — до един гиганти, макар и по-дребни от него, и всичките калени бойци, както се полага на йомсвикинг. При вида им Шон си спомни прославения Бродуейски полицейски отряд, към който се числеше Томи Грейлинг.

— Какво ви води насам? — попита един от мъжете.

Стюрбьорн слезе при тях, а хората му пуснаха котва и завързаха кораба солидно за дока.

— Искам да говоря с Палнатоке.

— Чухме те. Защо?

— Засяга само мен и него.

— Защо си довел жена в Йомсборг? — попита друг гигант, втренчен към носа на кораба, където стоеше Гирид.

— Тя ми е сестра — каза Стюрбьорн. — Дъщеря на крал.

Гигантите се спогледаха, после първият рече:

— Палнатоке ще реши съдбата й.

Стюрбьорн кимна и се върна да помогне на Гирид да слезе от кораба. Ръка за ръка, двамата тръгнаха след воините, минаха през крепостната стена и през самия град, напомнящ по-скоро постоянна казарма. Работеха ковачи, войници се обучаваха, дърводелци режеха с триони и дялаха. Всичко говореше за битки, завоевания, могъщество и слава.

Най-после делегацията стигна до голямата зала и вратите се отвориха пред Стюрбьорн и сестра му. Влязоха в дълго, сумрачно помещение. По средата от стена до стена се стелеха разжарени въглени, от двете страни на огъня се редяха пейки между резбовани дървени колони; от гредите на тавана висяха знамена. В далечния край стоеше мъж, снажен като Стюрбьорн, с тъмна коса и мургав, увит в черна меча кожа.

— Елате насам! — извика той.

Стюрбьорн и Гирид тръгнаха към него.

— Какво те води при мен, Бьорн?

— Палнатоке, чул си сигурно за предателството на чичо ми — каза Стюрбьорн.

— Говорят, че отровил баща ти и си присвоил короната ти.

— Вярно е — намеси се Гирид.

Палнатоке дори не я погледна.

— Пак те питам, Бьорн? Защо дойде?

Стюрбьорн се взря остро във вожда.

— Дойдох да взема войската ти — рече той.