Матю Кърби
Гробницата на хана (13)

12.

Думите на Дейвид разтревожиха Наталия. Нямаше как да не го признае. От самото начало имаше едно наум за „Абстерго“ и тамплиерите, но не подозираше, че биха убили някого, особено дете. Може би в миналото, ала днес, в модерния свят, това звучеше по-скоро като безумна конспиративна теория. Колкото и невероятна да изглеждаше обаче, историята на Дейвид засили съмненията на Наталия. Те витаеха в ума й, докато чакаше в своята стая за симулации.

Виктория влезе с доста разсеян вид и изморени, зачервени очи.

— И така… Наталия — подхвана тя и се взря в таблета, сякаш да си припомни нещо. — Докъде бяхме стигнали? А, да. Добре.

— Наред ли е всичко? — попита Наталия.

— Разбира се — отговори Виктория. — Готова ли си за симулацията?

— Да.

Наталия влезе в металния цилиндър и Виктория започна да свързва кабелите със същото обезпокоително отнесено изражение. Наталия реши да поопипа почвата:

— Открихте ли Оуен и Хавиер?

Виктория застина. Погледна към нея.

— Защо питаш?

Настроението в стаята се промени и Наталия се почувства като Баян, стъпил на вражеска земя. Изглежда бе допуснала грешка.

— Просто се чудех. Тревожа се за тях.

Виктория затвори очи и кимна.

— И аз се тревожа за тях. Знам какво представляват асасините. — Продължи да свързва Наталия към „Анимус“. — Вярваш или не, навремето дори им помагах, макар да не станах една от тях. Тамплиерите ми дадоха втори шанс и ми показаха по-добрия път. Ще помогнем и на приятелите ти. В момента обаче трябва да се съсредоточим върху най-належащата задача.

Тя се премести до контролното табло.

— Добре — съгласи се Наталия, доволна, че сменят темата, поне засега.

— Готова ли си?

— Да.

* * *

Баян стоеше зад последната редица шатри и скърбеше за Уан Дъчън. Бойният дух на Ордата бе помръкнал след смъртта на генерала. Всички се питаха какъв ли знак е това и дори Великият хан се бе оттеглил като буреносен облак в шатрата си. Говореха, че спи по цели дни.

Нощната атака бе проведена безупречно и съобразно всичко, което знаеха дотогава. Войниците на Сун никога не бяха напускали крепостта, ала този път се бяха появили като духове сред гората. Някъде сигурно имаше таен проход, вероятно пещера. Друго обяснение нямаше и Баян реши да открие скрития подстъп към града.

Отиде при командира си, обясни му какво е намислил и поиска разрешение през нощта да проучи терена край крепостната стена. Получи позволение и прекара деня в подготовка и почивка. Беше будувал през цялата предишна нощ и през тази също нямаше да мигне. Подвоуми се дали да вземе двама бойци от своя отряд, но реши, че е по-вероятно да остане незабелязан, ако действа сам.

Когато слънцето се скри и шлейфът на залеза се свлече зад хоризонта, Баян си сложи ризницата, препаса сабя и взе лък. Изрече молитва към Бащата Небе и се измъкна от лагера. Почувства се в опасност обаче едва след като прекоси защитния вал на северозапад близо до планината. Гората му предлагаше сенки и укрития, през които се запромъква безшумно към портата Ху Гуо. По пътя си раздвижваше гъсталака и раздразнените комари нападаха пръстите, ушите и врата му дръзко като бойци от степите.

Стигна до полесражението и усети, че още мирише на изгоряло от падналите дървета, превърнали се в черни въглени. Миризмата прогонваше насекомите и му осигуряваше временно облекчение от жилата им. Баян успя да огледа околността по-спокойно и разсъдливо, отколкото по време на нападението.

Каменната арка на портата се издигаше над стръмния планински склон, стъпалата и стените се извисяваха на петдесет стъпки над земята. По цялото протежение на стената горяха факли и известно време Баян наблюдава стражите, уверени в непробиваемата си защита и безочливо предизвикателни. Гневът му към тях прерасна в омраза, задето бяха убили Уан Дъчън. Наталия обаче долови по-дълбоката причина за ненавистта му — войниците на Сун бяха пробудили съмнение у него.

Баян тръгна на запад в опит да се върне по стъпките си. Спомените от онази нощ се надигнаха като мъгла от земята. Бойните викове, мирисът на кръв. Тялото на Баян се изопна, сякаш всичко се повтаря, и сърцето му заби като чук в гърдите.

Откри мястото, където го нападна войникът без ухо. Онзи, който едва не го уби и сигурно щеше да го надвие, ако артилерийският огън не го бе разсеял за миг. Тялото го нямаше, разбира се. Баян обаче застана там, където възрастният боец беше паднал, и обходи с поглед пролуките между дърветата. Тук бе отправната точка, откъдето да търси входа на тайната пещера. В тишината той долови тихо ромолене, недалеч отвисоко се стичаше ручей. Възможно бе водата да излиза от проход в скалите.

Баян се насочи към бълбукащия поток. Прокрадваше се снишен от дърво до дърво, защото ако наистина имаше таен вход, вероятно го охраняваха. Нямаше смисъл да го открие и да го заловят, преди да съобщи какво е намерил.

Сега водата шуртеше по-наблизо, ала изведнъж се чу друг звук — тих плисък и леки стъпки. Баян се сниши доземи и залегна в мрака. Не видя откъде дойде врагът. Проследи я обаче как слиза по хълма, облечена в черно. Явно не го забеляза и той реши да я плени, вместо да търси прохода. Подложена на мъчения, съгледвачката щеше да разкрие доста неща.

Баян се спусна след нея, но не успя да я настигне. Тя летеше през гората, сякаш земята я познава и приветства, а към Баян се отнася враждебно. Планината го препъваше, оплиташе го, шибаше го с клонаци, жилеше го, докато съвсем изгуби от поглед съгледвачката.

Неуспехът му свидетелстваше за всичко сбъркано в този завоевателен поход. Баян беше повече от сигурен, че ако гонитбата се бе състояла в откритата степ, жената вече щеше да е овързана и метната върху коня му. Тук обаче, в чуждата земя — чумава и знойна — Ордата не успяваше да завземе непристъпната крепост.

Баян поднови мисията, довела го в планината. Може би щеше да открие прохода. Върна се до мястото, където бе зърнал съгледвачката, и най-сетне намери откъде се стича водата. Никаква полза обаче. Ручеят бликаше от тясна цепнатина в скалата, достатъчно широка за гризач и за нищо друго. Баян изруга тихо и се наведе да отпие. Водата беше сладка и студена. Още една причина превземането на Рибарския град да се окаже толкова трудно. Щом Сун оставяха толкова вода да изтича надолу, значи зад крепостните стени разполагаха с повече от достатъчно. Преди няколко седмици бяха хвърлили по хълма две грамадни риби, прясно уловени, и стотина топли питки, за да покажат колко много припаси имат.

Баян отпи още глътка, намокри си врата и продължи да търси. Жената бе потвърдила подозрението му, че наблизо има излаз. Той кръстоса хълма надлъж и шир, но след два часа методично издирване не откри никакъв вход на пещера. Най-сетне реши, че е най-добре да изчака съгледвачката да се върне. Изкатери се на високо дърво, близо до извора — най-вероятното според него място — настани се между клоните и застана нащрек.

Наталия си отдъхна за кратко; радваше се, че жената е успяла да избяга от Баян, и се надяваше да успее отново. Придвижваше се като асасин и нищо чудно да беше набелязала хана за своя жертва. Убийство, предотвратяващо убийства. Напомняше й Уроборос — змията, ядяща опашката си.

Баян възприемаше нещата по съвсем различен начин. Той гледаше небето над себе си и земята под него и вярваше, че боговете са ги изпратили в тази страна, за да я накажат. Ако враговете им просто се бяха предали, щяха да ги пощадят.

Движение долу привлече вниманието на Баян.

Съгледвачката се връщаше.

Сега беше много по-шумна и трескава. Чу я как диша тежко, когато мина под него.

Баян осъзна, че скоро ще изчезне сред дърветата и ще отнесе тайната за прохода, ала не изглеждаше вероятно да успее да я залови жива. Реши да не я убива веднага, а да я рани и да я накара да проговори. Може би щеше да извика и да привлече вниманието на стражите, но той щеше да действа бързо.

Опъна лъка и се прицели в бедрото й; рогът, дървото и тетивата се огънаха покорно в ръцете му. На Наталия й се прииска да нададе предупредителен вик, ала Баян пусна свистящата стрела. Жената падна мълком.

Баян слезе бързо от наблюдателницата си и се втурна към нея с извадена сабя. Когато приближи, тя някак си бе успяла да се изправи на крака, с нож в ръката и малък арбалет, пристегнат около другата й китка. Той предположи обаче, че няма стрели, иначе вече щеше да го е използвала.

Неговата стрела не бе улучила бедрото, а коляното й. Болката сигурно бе нетърпима, но тя стенеше през зъби и го гледаше втренчено с очи, които му напомняха боеца, нападнал го преди две нощи.

— Къде е проходът? — попита той на нейния език.

Тя се изплю и понечи да заеме отбранителна позиция, но залитна и Баян видя колко тежко е осакатена. Забеляза също, че ножът в ръката й е пристегнат към китката както арбалета.

— Ако ми кажеш, ще те убия бързо. Не е нужно да страдаш — рече той.

Тя отстъпи няколко крачки, от раненото й коляно бликаше кръв и се стичаше по крака. Нямаше да му бъде от полза, ако припадне от кръвоизлива.

Той пристъпи към нея.

— Умри в мир. Работата ти приключи. Вече няма защо да защитаваш града. Бащата Небе те доведе при мен.

Тя примигна и поклати глава.

Явно трябваше да я рани по-сериозно. Наталия се ужаси, ала не можеше да направи нищо. Баян прекрачи надясно. Младата жена премести тежестта си, разкривила болезнено лице, за да застане с лице срещу него. Той не бързаше, обмисляше атаката, вперил очи в острието върху китката й. Беше ранена, но все още много опасна. Запита се защо ли не бе извикала за помощ.

Стрелна се напред и нещо се удари в дясното му рамо, после жестока болка прониза цялата му ръка и го принуди да изпусне сабята и да залитне напред. Съгледвачката свали арбалета, когато се блъсна в нея, и той разбра, че е криела последната си стрела. Преди да успее да се изправи, острието й го прониза под мишницата.

Той изръмжа от болка и ритна стрелата, стърчаща от коляното й. Дръжката се пречупи, жената изпищя и се отдръпна назад.

Той също отстъпи. Ножът й не бе нанесъл смъртоносен удар, но стрелата в рамото му явно бе намазана с отрова и ръката му се бе вцепенила. Трябваше да се оттегли, преди да изгуби съзнание.

Баян се обърна и се заспуска тромаво по хълма. Едва се удържаше прав. Раната под мишницата му пречеше да диша, мъртвото бреме на вкочанената ръка го дърпаше надолу. След няколко метра се замая съвсем и се търкулна тежко по ската. Ударът в земята заби стрелата по-надълбоко в рамото му, но не му причини непоносима болка. По останалия път до подножието на планината Баян се олюляваше, падаше и ставаше. Оттам запълзя към невъзможно далечната цел — защитния вал. Наталия почувства всичко и през притъпената болка най-сетне изпита известно възхищение от Баян. Волята и решимостта го пренесоха през скалите и калта, докато стигна до монголските окопи.

Другарите му се втурнаха с викове към него и той се претърколи по гръб, най-сетне позволявайки си да умре или да изгуби свяст — каквато съдба му бе отредил Бащата Небе.

* * *

— Мъртъв ли е? — попита Наталия с чувството, че дори мислите й са останали без дъх.

Не е възможно да е мъртъв — отговори Виктория. — Предал е този спомен, значи е оцелял. Иначе нямаше да го преживееш.

— О, да — каза Наталия; за момент бе забравила.

В безсъзнание е, но знаем, че ще се опомни.

— Това беше…

Ужасно. Как си?

— Не знам… Не особено добре.

Искаш ли да излезеш?

Наталия се замисли, но след като битката бе приключила, всъщност я глождеше любопитство да види какво ще стане с Баян. Не се тревожеше, ала все пак някак си бе замесена. Освен това сивкавата празнота в ума му й предостави време да се възстанови.

— Ще остана — каза тя.

Добре. Щом си готова да продължиш, ще ускоря симулацията.

Наталия въздъхна и се отнесе, благодарна на безформието, което я обгръщаше. Знаеше, че в „Анимус“ времето е относително и няма да се задържи дълго тук, ала се възползва от възможността да обмисли всичко случило се преди малко.

Баян беше силен, ала жената асасин навярно беше по-силна. Бе победила Баян в двубой, и то със стрела в коляното. Наталия не можеше да си представи какво ли се изисква, за да се надскочиш до такава степен. Почуди се дали жената е успяла да се върне в града.

Забелязвам раздвижване на спомена, каза Виктория.

Празнотата се преобрази в полуформи, появяващи се и бледнеещи; лица, огнище, греди на шатра, маска на шаман — всичко премина през сцената на ума й. Наталия веднага разбра, че за Баян се грижат и той долавя откъслечно какво се случва с него. Когато най-сетне се свести, младият син на Великия хан стоеше до леглото му в роба от коприна и злато. Държеше къса стрела за арбалет.

Баян опита да се надигне и пред очите му избухна бяла вихрушка от болка. Мястото под мишницата туптеше мъчително, но това неудобство беше нищо в сравнение с рамото, където някой сякаш бе натикал нажежена пръчка.

— Не мърдай — каза му Асутей. — Ще отвориш раните.

Баян се предаде след миг и запъхтян се отпусна назад.

— Извадиха това от теб. — Асутей завъртя стрелата с пръсти.

— Проявих невнимание. — Гласът на Баян прозвуча, сякаш някой прокарва стъргало по необработена кожа.

— С нея ли се би?

Баян кимна.

— Но тя никога вече няма да се бие. Прострелях я в коляното.

— Направил си повече от всеки друг воин. — Асутей забарабани по дланта си със стрелата. — Баща ми е мъртъв.

Баян повдигна глава.

— Какво?

— Жената, с която си се преборил, го уби в съня му.

— Как…?

Как е възможно? Великият хан да е мъртъв? Съвсем сами ли ги е изоставил Бащата Небе тук, на това прокълнато място?

— Малцина знаят — продължи Асутей. — След смъртта на Уан Дъчън другите генерали се боят, че това ще срази напълно бойния дух на Ордата.

Баян пропъди своите съмнения, за да се съсредоточи върху настоящето.

— Как ще го запазите в тайна?

— Ще кажем, че е заболял от треска. След няколко дни ще обявим, че е умрял от болестта.

Планът изглеждаше разумен. Смъртта на хана бездруго щеше да се отрази зле на бойците, ала положението щеше да се утежни, ако разберат, че човек на Сун го е погубил. Треската беше по-обяснима, ала смърт от вражеска ръка по време на обсада и в собствената му шатра значеше, че с властта на Великия хан е свършено.

— Утре ще издигнем наблюдателната кула, която той подготвяше, все едно битката ще продължи — добави Асутей.

— А ще продължи ли?

— Не — въздъхна Асутей. — Чичовците ми ще научат новината и ще започне борба за власт. Нищо чудно да избухне война между тримата братя. Хулегу вероятно ще подкрепи Кублай срещу Арик Боке.

Баян кимна, но усети нещо нередно.

— Защо ми казвате всичко това, господарю?

Младият мъж замълча за момент, после вдигна стрелата.

— Всички други, улучени от такова острие, загинаха.

Баян замълча стъписан.

— Аз… искрено съжалявам — изрече най-сетне.

— Слушах много за теб. За подвизите ти в предишни битки. За героизма ти пред портата Ху Гуо. Как си тръгнал да търсиш таен проход, изправил си се срещу асасин и си се влачил полумъртъв до лагера ни.

Баян свъси вежди.

— Не успях да я убия, нито да открия прохода, господарю.

Асутей прибра стрелата в кожена кесия на кръста си.

— Това няма значение за мен. Разбрах всичко необходимо.

— Господарю?

— Ще станеш кхешиг. Назначавам те за свой личен телохранител.

Очите на Баян се разшириха.

— За мен е чест, господарю. Огромна чест. Но съм ранен…

— Казаха ми, че ще оздравееш. Имам нужда от мъже като теб. Когато обявим, че баща ми е умрял, ще подготвят тялото му и ще го съпроводя до Бурхан Халдун, където ще го погребат до Чингис хан и предците му. Ти ще ме придружиш.

Болката и изтощението пречеха на Баян да осъзнае ясно предложението. А и не знаеше какво да отговори. Кимна бавно, за да наподоби поклон, и каза просто:

— Давате ми повече, отколкото заслужавам.

— Хановете възнаграждават доблестта — отвърна Асутей и преди да тръгне, добави: — А твоята доблест не подлежи на съмнение. Знам, че мога да разчитам на теб. Почивай сега.

При тези думи младият благородник се отдалечи, а разбуненият ум на Баян потъна в сън.