Софи Никълс
Роклята (10)

8.
Синя копринена рокля с тюлена фуста. Около 1950 г. Прекрасен детайл на деколтето. Може да се преправи за размер 38–40.

Ела издърпа кадифената завеса пред тялото си, за да не се налага да го гледа. Мразеше да се гледа в огледалото. Мразеше как се чувства, как коремът й опираше колана на полата, как меката плът на бедрата й се търкаше, когато вървеше.

Катрина харесваше американските филми с розови обложки, целите на сърчица, филми, в които момичетата носеха пухкави кученца в ръчните си чанти и бяха с идеално оскубани вежди. Искаше да изглежда като Рийз Уидърспун в „Професия блондинка“ и като момичетата от калифорнийските сапунени опери, които караха кабриолети и премятаха коса през рамо.

Ела беше израснала с винтидж колекцията на Мама — филмите на Одри Хепбърн, Мерилин в „Някои го предпочитат горещо“, Анита Екберг, плискаща се във фонтана Треви, София Лорен.

Но когато се погледнеше в огледалото, не виждаше как би могла да изглежда така. Като начало — косата й. Дълга, тъмна и гъста, винаги се изплъзваше от каквато и да било прическа. Когато я сресваше, щръкваше от главата й като тъмен облак, който сякаш пукаше от статично електричество.

Ела направи гримаса срещу изражението си в огледалото. Беше нелепо, че толкова се занимаваше. Били щеше да й се присмива, ако можеше да я види.

Направо си го представи.

— Тази Катрина ще те побърка — щеше да изсумти.

Но тя усети как паниката се надига в нея, сякаш не се побираше в кожата си, сякаш дрехите й не можеха да я удържат. Вече почти не можеше да залюлее крака под кухненската маса.

— Вашата Ела става чудесна млада дама — беше дочула думите на госпожа Стъбс, собственичката на магазина за обувки на ъгъла, когато дойде да вземе нова рокля за дъщеря си. — Нашата Елизабет просто не расте. Опитвам се да я тъпча с храна, но е само кожа и кости.

Ела се закле тайничко да яде още по-малко. Не понасяше, че вече е по-висока дори от Мама. Помисли си, че сигурно така се е чувствала Алиса, когато изяла онзи сладкиш и тялото й пораснало толкова голямо, че опряло в стените на къщата и трябвало да подаде лакътя си през прозореца на спалнята, а крака — през вратата на първия етаж.

Трудно беше да не привличаш внимание към себе си, когато усещаш как очите на момчетата прогарят дупки в тялото ти, докато вървиш по коридора в училище. Двойно по-трудно беше да се впишеш в обстановката, когато се чувстваш толкова различно и отвън, и отвътре.

— Ти цъфтиш, тезора, превръщаш се в прекрасна, добре оформена девойка — усмихваше се Мама.

Но Ела искаше по-малко, не повече. Понякога й се щеше напълно да изчезне.

Дори Били беше започнал да се държи различно в нейно присъствие. След училище, когато успяваше да се измъкне от Катрина, слизаха да се разходят покрай реката. Ела обичаше да лежи по гръб в топлата трева, да гледа как косовете си вият гнезда, да следи облаците по небето и да усеща лекото боцкане на новите тревички.

Беше се случило вече веднъж-дваж. Обръщаше се да каже нещо на Били и погледът му трепваше виновно към лицето й — тя бързо осъзна, че дотогава беше гледал към трите горни копчета на блузата й. Наблюдаваше как пребледнява и не смее да я погледне в очите. Отвръщаше поглед и заскубваше глухарчетата, ядосан на себе си.

Минаваха дни, преди да успее да отърси неловкото чувство след такъв момент — сякаш Били внезапно се беше превърнал в непознат.

Катрина й даде страница, откъсната от списание „Миз“. Измъкна я от училищната раница и наблюдаваше как Ела я изследва внимателно.

Закуска:

Омлет от два белтъка.

Чаша чай без мляко.

 

Обяд:

Консерва риба тон.

Ябълка.

Чаша гореща вода с 1/2 ч.л. ябълков оцет.

 

Вечеря:

Малко парче риба или пилешки гърди.

Задушени зеленчуци на пара.

Половин грейпфрут.

Чаша гореща вода с 1/2 ч.л. ябълков оцет.

Очите на Ела с ужас се стрелкаха по страницата — сети се за маслото по златистите препечени филийки и пастата на Мама със зехтин, розмарин и чесън. Може би затова не спираше да расте. Явно другите хора не се хранеха по този начин. Мама пак всичко беше объркала.

— Това ли закусваш ти? — обърна се към Кристина. — Това с омлета от белтъци?

— Да, бе. Как пък не — засмя се момичето. — Пържени филийки и мармалад. Две парчета. Но пък не аз все се оплаквам от теглото си, нали?

Вярно беше. Катрина нямаше нужда да се оплаква. Колкото бързо Ела трупаше нова мека плът, толкова бързо другото момиче се издължаваше и придобиваше плавни извивки. Сякаш тялото й, което някои — определено не и Ела — преди описваха като леко пухкаво, се измъкваше от предпубертетния си пашкул. Краката й бяха дълги и съвършени. Ръцете й бяха стегнати и добре оформени, а не се тресяха, когато ги вдигнеше нагоре. Тя самата явно беше доволна от метаморфозата и често с удоволствие прокарваше пръст по ластика на училищната си пола, за да чуе задоволителното плясване, или обясняваше на висок глас на Ела, след като се беше уверила, че всички наоколо ще я чуят, как се обзалага, че Еди Дикинсън или Дийн Силвър ей там могат с една ръка да обхванат цялата й талия.

А разбира се, Еди, Дийн или някое друго момче с удоволствие бяха готови да проверят, но Катрина ги отпъждаше, възмутена как може да си помислят, че говори сериозно. Не би допуснала потните им лапи и на половин километър от себе си.

Сега гледаше Ела изпод дългите си мигли, гримирани със спирала. Винаги идваше със спирала за мигли на училище, въпреки че беше забранено.

— Какво има, сладкишче? И без друго няма дълго да си на диета.

— Как така?

— Прекалено дълбоко е заложено в природата ви, нали? На вас, италианците. Толкова много храна. Просто не можете да се сдържите.

Завъртя се да си върви и през рамо метна убийствената си реплика:

— А и Бил все пак винаги ще си пада по теб.

* * *

Сега Ела стоеше в тапицираната с кадифе пробна, облечена в рокля от синя коприна, с коланче с тока на кръста и бухнали поли. Фустата беше от твърд тюл и шумолеше при всяко движение.

— Синьо като метличина, тезора. Подчертава очите ти — каза Мама.

Ела сбърчи нос и заоправя деколтето на роклята.

— Просто е прекалено… Ох, прекалено нещо си. Не може ли да облека черната?

Мама въздъхна.

— Може да облечеш каквото искаш. Само реших, че ще пожелаеш нещо различно, нещо цветно…

— Мамо, на мен дори не ми се ходи на този купон… Знаеш, че мразя такива неща…

Мама се намръщи.

— Не разбирам. Мислех, че тази Катрина ти е приятелка. Но пък с Били никога не казвате нищо хубаво за нея…

— Знам — въздъхна Ела. — Били изобщо не я харесва. Но на мен май ми е малко жал за нея. Държи се много различно, когато сме сами. Говори ми за разни неща. Доверява ми се. Има нужда да говори с някого. Стои си в голямата къща съвсем сама през повечето време, само с онази стара прислужница, която си мърмори под нос. А и мисля, че дори има призрак…

Мама присви очи.

— Как така призрак?

— О, не знам. Вероятно нищо. Само когато вляза в къщата, изпитвам някакво странно чувство на притеснение.

Момичето отново задърпа деколтето и намести токата на полата, без да обръща внимание, че майка й се е намръщила.

— Тя всъщност не е толкова лоша, мамо. Никое от другите момичета дори не разговаря с мен.

— Може би защото си приятелка с Катрина?

Мама пъхна главичката на карфица между устните си и вдигна вежда към огледалото.

Истината беше, че Ела всъщност не знаеше дали е приятелка на Катрина. Тя понякога много й досаждаше.

— Като проклет обрив е — каза Били, но според нея най-точният начин да се опише вниманието на Катрина, когато хващаше Ела под ръка или я подканваше да се възхити на новата току-що купена тениска, или да чуе последните клюки, беше сравнението с екзотично увивно растение, бръшлян или лоза, което протяга силни ластари към всяка налична пукнатина. Постоянно търсеше за какво да се захване и колкото и здрав и твърд да си, тя винаги намираше цепнатина.

Заставаше в двора, на игралната площадка, сочеше и шепнеше силно, прикрила уста с ръка, за другите момичета, докато тилът и ушите на Ела не пламваха от срам.

— Онази ей там, Линди Катрайт, баща й избяга с момиче, което е само пет години по-голямо от нас. — Намигаше и смушкваше Ела в ребрата. — Явно използвачка. Поне така казват всички… Не виждам какво друго намира в стария негодник. Глупакът е той.

После сочеше друго момиче.

— Виждаш ли Дебелата Барбара ей там… Добре, добре. Недей с тази шокирана физиономия. Дори братята й й викат така… Голямата Бабс. Майка й го прави с пощальона. Представяш ли си, ама че оригиналност! С пощальона!

Силният й смях отекваше из целия двор.

Горещата вълна се надигаше по врата на Ела към косата й, а Катрина добави:

— Е, какво? Само ти не знаеш. Просто те осведомявам…

Ела впиваше нокти в изпотените си длани и си даваше сметка, че това може и да беше вярно, че приятелката й я открехваше за тайните, които никой друг не би си направил труда да й каже. Не й допадаше клюкарската натура на Катрина, но си казваше, че може би тя не мисли нищо лошо. Може би просто се опитваше да я приобщи.

Друг път Ела не я виждаше по цели дни. Винаги изпитваше облекчение, когато можеше да се измъкне през училищната порта и да се присъедини към шляещия се Били.

— Щастливият ми ден, а? — казваше единствено той.

Сега пак се навъси и момичето в огледалото й се навъси в отговор.

— Мамо, съжалявам, не мога да отида облечена така. Приличам на експлозия в тюлена фабрика. Това не е моят стил. Ще отида с черната. Харесвам я. Тя е по… — Ела затърси подходящата дума.

— Скучна? Предсказуема? — предложи Мама с дяволито пламъче в очите.

— Прилична, мамо. Това щях да кажа. Прилична. Може би аз съм скучна. Може би всъщност обичам да не ме забелязват. Не може всички да сме като теб…

— Ела, само те закачах. Нямах предвид… Аз просто… Просто този цвят ти стои толкова хубаво… — Мама замълча. Изглеждаше съкрушена.

— Виж, няма значение, мамо. Моля те. Да я оставим. Черната е идеална. Наистина. Много ми харесва така…

Ела вече събличаше роклята и навличаше дънките си. Мама тъжно поклати глава и изтръска синята коприна като листенцата на огромно омачкано цвете.

Момичето усети промъкващата се вина. Като отхвърли опита на Мама да я облече, сякаш отхвърли част от самата Мама. Постави длан върху ръката й.

— Но благодаря, мамо — каза и погали ръкава й, който днес беше зелен, обсипан с мънички розови точки. — И моля те, трябва да престанеш да се тревожиш за мен.

Китката на Мама под тънката коприна изглеждаше деликатна, почти крехка. Усмихна се уморено на Ела и изведнъж сякаш цялата й руменина и енергия се изпариха.

Внезапен импулс завладя момичето. Вдигна чифт сандали с платформи от поставката им — каишките им бяха украсени с огромни жълти и розови сатенени рози, корковата подметка стоеше леко грубо. Бяха й твърде големи, но все пак ги обу и нави крачолите на дънките си.

— Какво ще кажеш за тези? — обърна се към Мама. — Така става ли?

Мама се престори, че я оглежда внимателно, наклонила леко глава, после грабна шепа лъскави гривни и ги наниза на ръката на дъщеря си. От кошница на една от страничните маси измъкна червена роза от кадифе и я втъкна в косите й.

Ела се изправи на клатушкащите се обувки и се завъртя. Още и още, въртеше се в кръг на място все по-бързо и по-бързо. Косата й я шибаше през лицето.

— Хайде, мамо, ела и ти!

— Ти си луда! — засмя се Мама, но започна да пляска с ръце и да тропа с крак като танцьорка на фламенко.

В полумрака, зад спуснатите кепенци на магазина, Ела и Мама се въртяха заедно и докато се движеше все по-бързо, момичето за пръв път започна да усеща, че усуква спиралата на собствената си история, разпръсква наоколо собствените си цветове.

Смехът на Мама се носеше, плуваше в пространството около тях. Усещаше Сигналите й като шеметни панделки в оранжево, жълто и синьо като метличина.

И за миг Ела забрави да мисли за закръгления си ханш, за извивката на стомаха си. Сякаш се превръщаше в друго тяло, в нещо различно, в нова възможност за себе си. Почувства как всички тревоги, всички стари истории се оттичат от нея в поток думи. За миг сякаш двете с Мама бяха толкова големи, че можеха да завъртят цял нов свят.

* * *

Фабия откри, че копнее за човек, с когото да си говори. Понякога водеше разговори с Енцо в главата си. Питаше се какво би направил или казал той, ако беше с нея сега, за това странно и красиво дете, което бяха създали заедно.

Мадаар-Бозорг също. Искаше й се да може просто да й се обади. Понякога дори вдигаше телефона и набираше първите цифри на кода. Но знаеше, че е безнадеждно. Възрастната жена все повече оглушаваше през последните години, но отказваше да се поддаде на — според нея — унижението от слуховото апаратче.

— Защо да нося толкова грозно нещо? — беше писала в последното си писмо в отговор на грижливо изложените аргументи на Фабия. — И без друго тук няма хора, които да си струва да се слушат.

— Говори по-високо, скъпа! — беше изкрещяла, когато Фабия й се обади за рождения ден миналата година. — Не произнасяш правилно думите. Забравила си да говориш собствения си език!

Фабия знаеше, че Мадаар-Бозорг стои, полузакрила слушалката с ръка. Представи си я — дребна крехка фигурка, застанала в коридора на апартамента на деветия етаж, косата й все така внимателно сресвана всяка сутрин и хваната в кок на тила, наниз перли, увит стегнато около шията й, а отвън, зад прозорците на балкона, звуците на новия град се надигат и блъскат един в друг.

Сякаш с всяка изминала година Мадаар-Бозорг й се изплъзваше, писмата пристигаха все по-нередовно, изписани с трудно четим почерк, а телефонните обаждания, през които Фабия чуваше собствения си глас, отскачаха, прекосили половината земно кълбо, отекваха в телефонната линия и оставаха нечути.

Това бе нейният избор, разбира се, изборът на изгнанието, последствията от решение, което бе взела преди толкова години. Можеше да вини единствено себе си. Беше избрала друг живот, на друг континент. Беше оставила Мадаар-Бозорг с проста целувка и прощално махване с ръка. Толкова бързаше. Когато беше млада, всичко беше много просто. Продължавай напред.

По онова време нейната страна, Старата родина, изглеждаше твърде реална, твърде ограничаваща, а останалият свят беше размит, неясен като широкия синьо-зелен океан. Беше се вторачила в хоризонта и усещаше как вълните му я изхвърлят напред, посрещаше я поток хладен, чист въздух. Този поток беше прогресът, казваше си. Тя беше част от историята. Щеше да яхне вихъра му, да го последва — далеч, далеч, докъдето можеше да стигне.

А сега не отговаряше пред никого. Никой мъж не можеше да й каже какво да прави. Беше се преобразявала пак и пак, обърнала гръб на миналото, окончателно приела името, езика и традициите на европейския си съпруг. Вече за всички беше италианка. Свещите, които се палят в неделя за мъртвите предци, изразите, кафето, приготвяно по определен начин, рецептите на Енцо за риба и паста, шегите, галените имена, които стигаха дори до това, с което бе научила дъщеря си да я нарича: Мама. Мама-исима.

Сякаш вече не притежаваше история, малкото останали връзки с миналото се разпадаха толкова бързо, колкото нечетливия почерк на стара жена.

Затова не можеше да се заоплаква след толкова години, че наоколо няма кой да я разбере. Не, този начин на мислене показваше слабост, а тя презираше такива слабости.

Освен това не беше съвсем сама. Край нея беше Дейвид, разбира се, чувствителен, добър човек. Голяма изненада, че го откри, помисли си Фабия, точно когато беше решила повече да не разкрива сърцето си. Все още не беше сигурна, разбира се. Беше твърде рано.

Като начало, не беше неин тип. Не съвсем. Винаги беше харесвала мъже с тъмна коса и тъмни очи. Мъже като Енцо. Не беше сигурна как да се държи край този рус английски джентълмен със странни обноски, който винаги се държеше толкова внимателно, сякаш тя беше от порцелан и имаше опасност всеки миг да се счупи в ръцете му.

Можеше да разговаря с него и усещането беше приятно, облекчение след толкова години самота. Но той беше мъж, а това означаваше, че ако му довери притесненията си, той щеше да предложи решения, да опита да оправи нещата. А Фабия дори не знаеше има ли решение, или нещо, което да се оправя.

Това, че Ела не общува с никого. Не излиза, освен с Били. Настояването й непрекъснато да носи черни дрехи. Дънки, черен пуловер, черна тениска. Онази обикновена черна коктейлна рокля. С красива кройка, разбира се. Шик по свой начин, но толкова тържествена, толкова строга. Това я притесняваше.

От всички цветове и десени в магазина Ела винаги избираше най-простите неща. Мръщеше се на предложенията на Фабия за бижута и аксесоари. Онзи ден тя й беше подала брошка с едри перли и диаманти.

— Като Коко Шанел — беше предложила. — Тре шик. Не твърде много. Просто нещо мъничко за цялото това черно. Да го освежи.

Ела беше въздъхнала:

— Така ми харесва, мамо.

И прекарваше толкова много време сама в стаята си. Беше ли нормално? Казваше, че учи. Но това едва ли беше за тревога. Другите майки, които идваха в магазина, й разказваха как се налага да подкупват децата си, за да вършат къщна работа. Въпреки новия тъмен облак, който явно се беше лепнал за Ела, и усамотението, което винаги бе предпочитала, Фабия не можеше да каже, че дъщеря й някога е била нещо друго, освен добро и съвестно момиче. Защо тогава изобщо се тревожеше?

А може би, помисли си Фабия — и тази мисъл беше като фар, прорязал мъглата в съзнанието й — Ела беше достатъчно умна, за да постигне нещо в живота си в този нов свят. Все пак това беше нейната страна, нейното наследство. Принадлежеше й по начин, по който никога нямаше да принадлежи на Фабия. Може би един ден Ела ще стане добра адвокатка или лекарка. Доктор Морено. Харесваше й как звучи. На Енцо щеше да му хареса. Може би Дейвид ще й помогне да се случи.

Тогава сърцето на Фабия се поуспокои, дишането й стана по-дълбоко и равномерно. Да, нейната Ела беше умна и трудолюбива. Не като някои от другите младежи, които си пилееха времето, вдигаха шум по улицата и се мотаеха. А тя като нейна майка щеше да насърчава този усилен труд. Щеше да престане да се измъчва непрекъснато. Щеше да е силна, здрава като стомана, за да има Ела всичко, от което се нуждае, за да върви без проблеми през този свят. Щеше да работи още повече и всяка седмица да заделя малко пари за бъдещето на дъщеря си.

Тогава го чу. Едва доловимо раздвижване във въздуха. Изпукване под пръстите й.

Винаги има друг начин — прошепнаха гласовете.

Не, каза си наум. Дори може и да го беше изрекла на глас. Не, категорично не. Не това. Без заклинания, отвари и дарове за мъртвите. Определено без призоваване на духове. Тези глупости от Стария свят. Беше ги загърбила отдавна. Е, като изключим само няколко стари навика. Но те не се брояха. Не съвсем.

Махайте се, изсъска тихичко. Оставете ме на мира.

Звънчето на вратата издрънча и пръсна Сигналите из стаята.

Фабия пусна копринения плат в скута си и посрещна широката усмивка на Дейвид. Той носеше книжен плик.

— Кроасани. Истински френски и са още топли. Има ли някакъв шанс за кафе?

Тя вече беше до него, докосна лицето му с ръка, придърпа го към себе си, за да го целуне.

Той миришеше на сапун и афтършейв, както и много слабо на хирургически дезинфектант. Тя си пое дълбоко въздух.