Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (6)

6.

Пърсивал Лейк се спря на прага на ресторант „Морската карта“ и веднага откри Пендъргаст сред групичките вечерящи. Със своите черно-бели одежди той се набиваше на очи като мечка между местните жители с дрехите им от крепон и мадрас. Малцина са онези, на които изобщо не им пука какво мислят другите. Пендъргаст беше един от това малцинство.

На Лейк това му харесваше.

Пендъргаст се беше вторачил в черната дъска — в „Морската карта“ не предлагаха печатни менюта — със смръщено лице. Когато Лейк започна да си пробива път напред между масите, агентът погледна към него, стана и двамата се здрависаха.

— Харесвам това помещение — каза Лейк, когато седна. — Дюшемето от стари борови талпи, навигационните уреди, каменната камина. Много е уютно, особено сега, през есента. Когато стане по-хладно, палят камината.

— На мен много ми прилича на ковчег — обяви Пендъргаст.

Лейк се засмя и на свой ред се загледа в черната дъска.

— Виното тук е скапано, но предлагат голям избор от бира, произведена в малки местни пивоварни. Има една местна марка, която препоръчвам…

— Не си падам по бирата.

Келнерката — младо момиче с късо подстригана коса, толкова изрусена, че докарваше цвета на Пендъргастовата, дойде да вземе поръчката им.

— Какво мога да направя за вас, господа? — попита наперено тя.

Пендъргаст мълчаливо плъзна поглед по бутилките на бара зад гърба й. Точно в този миг светлите му вежди се повдигнаха.

— О, виждам, че предлагате абсент.

— Мисля, че беше част от някакъв експеримент.

— Аз ще взема това. Моля, погрижете се водата, която донесете, да е прясна изворна, не от чешмата, и леденостудена, но без лед. Ще трябват и няколко бучки захар. А ако успеете да намерите лъжица с отвор и тумбеста чашка, ще ви бъда много благодарен.

— Тумбеста чашка — записа си келнерката. — Ще се постарая.

— Да си поръчаме ли нещо за ядене? — попита Лейк. — Тук специалитетът е пържени миди.

Пендъргаст стрелна още един поглед към написаното с тебешир на черната дъска меню.

— Може би по-късно.

— За мен халба от местната бира.

Келнерката си тръгна и Лейк намигна на Пендъргаст.

— Много симпатично девойче. Нова е тук.

Забеляза, че агентът проявява малък, ако не и никакъв интерес към това и едва ли го беше чул.

Лейк се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Чух, че сте се оставили да бъдете арестуван. Целият град говори. Вдигнали сте голям шум.

— Наистина?

— Предполагам, че сте имали причина.

— Естествено.

Младата келнерка се върна с напитките им и подреди всичко поръчано пред Пендъргаст: чаша, лъжица, но не с дупка, чинийка с бучки захар, малка гарафа с вода и абсента във висока чаша.

— Надявам се, че всичко е наред — каза тя.

— Да, личи си, че сте положили усилия. Благодаря — отговори Пендъргаст.

— Все едно ще провеждате експеримент по химия — подхвърли Лейк, докато Пендъргаст внимателно подреждаше нещата.

— Химията наистина е замесена — отговори агентът, сложи бучка захар в лъжичката, протегна я над чашата с абсента и внимателно започна да капе вода върху нея.

Лейк гледаше как зелената течност побелява. Миризмата на анасон прекоси малката маса и той потрепери.

— В абсента има растителни масла, които се разтварят в алкохол, но във водата го правят трудно — обясни Пендъргаст. — Те излизат от разтвора, когато добавиш водата, и затова се получава побеляването, или както му викат французите louche.

— Бих го опитал, ако не мразех женското биле. Пелинът не причинява ли мозъчни увреждания?

— Самият живот е причина за мозъчни увреждания.

Лейк се засмя и вдигна халбата си.

— В такъв случай да пием за Ексмут и тайната на зазидания скелет.

Те чукнаха чашите. Пендъргаст отпи глътчица от своята и я остави на масата.

— Забелязах известно равнодушие у вас — каза той.

— Какво искате да кажете?

— Ами изгубихте ценна винена колекция. Обикновено обирите карат хората да се чувстват несигурни, осквернени. Вие обаче изглеждате в добро състояние на духа.

— Защо не, след като вие се заехте със случая? — Лейк отпи от бирата. — Предполагам, че не приемам живота твърде сериозно. Научих се да го правя, докато растях.

— Къде сте израснали?

— В Преден пост, Минесота. Какво именце, а? Само на трийсет и шест километра от Международни водопади^[1]. Население сто и двайсет души. Зимите бяха съвсем кафкиански. За да се справи човек, или пиеше, или полудяваше, или се научаваше да приема живота такъв, какъвто е. — Лейк се изкиска. — Повечето от нас избраха последната възможност. — Той отпи още една глътка бира. — Съвсем наблизо имаше кариера. Така започнах да работя с камък. Между ноември и април имах достатъчно време на разположение.

— После?

— Ето ме — момче от Средния запад, отишло в Ню Йорк, за да успее в света на изкуството. Беше в началото на 80-те и работите ми някак си привлякоха внимание. Забравеното старо е нашето ново — това беше идеята. Лудница беше. Когато започнах да преуспявам, всичко това ме опияняваше: парите, славата, купоните, целият ужасен, претенциозен и неприятен свят на галериите в центъра на града. — Той поклати глава. Като мнозина други стигнах до кокаина. Накрая обаче се събудих. Осъзнах, че ако не направя нещо, за да изляза от тази окръжаваща среда, напълно ще изгубя музата си.

— Как избрахте това място?

— Ами срещнах прекрасно момиче, което също се беше поболяло от Ню Йорк. Като дете идвала да летува в Нюбърипорт. Купихме фара, реставрирахме го, останалото е история. Добре живяхме с Елиз. Боже, колко я обичах. Всеки ден ми липсва.

— Как умря?

Лейк беше леко объркан от прямия въпрос и от използваната дума — умря — докато всички използват евфемизми като „почина“ и „отиде си“.

— Рак на панкреаса. Три месеца след диагнозата си отиде.

— Тук никога ли не ви е доскучавало?

— Ако наистина искаш да бъдеш художник, трябва да работиш на някое тихо място. Да се оттеглиш от света, от глупостите, кураторите, критиците, насоките. А и по съвсем практически причини имах нужда от пространство. Правя големи скулптури. Споменах ви и за прекрасния източник на розов гранит малко по-нагоре по крайбрежието. Мога да отида в кариерата и да избера камъка, след това го отрязват по поръчка и ми го доставят. Сладка работа.

— Донякъде съм запознат с вашето творчество — обяви Пендъргаст. — Не се страхувате да бягате от модното и ефимерното. Освен това прекрасно усещате камъка.

Лейк усети, че се изчервява. Беше почувствал, че този човек хвали рядко, ако въобще го прави.

— А новата ви приятелка, госпожа Хинтъруасър, как се запознахте с нея?

Това му се стори още по-прямо.

— Когато Елиз умря, заминах на пътуване с кораб. Там я срещнах. Наскоро се беше развела.

— Тя ли реши да се премести при вас?

— Аз я поканих. Не обичам самотата. А и безбрачието не е за мен. Изобщо!

— Тя споделя ли вашия ентусиазъм за виното?

— Повече си пада по дайкирита и маргарити.

— Всички имаме недостатъци — усмихна се Пендъргаст. — А градът? Как бихте го описали?

— Тих. На никого не му пука особено, че аз съм сравнително известен скулптор. Мога да си върша работата, без да ми досаждат.

— Но?

— Но… мисля си, че малките градове имат и сенчеста страна. Любовите и враждите, мошеническите сделки с недвижими имоти, некомпетентните местни избраници — новоанглийската версия на градски съветници. Плюс, разбира се, началникът на полицията, чието основно занимание е да глобява коли от други градове, за да събира пари за заплатата си.

— Разкажете още малко за началника.

— Слуховете са, че е оплескал нещо в Бостън. Не толкова много, че да го уволнят, но достатъчно да спусне бариера пред възможностите му за кариера. Очевидно грубоват, макар че през последните години малко се е лустросал.

— Какво е оплескал?

— Говори се, че е използвал твърде много мускули срещу заподозрян, със заплахи го насилил да признае нещо, което не бил извършил. По-късно бил оправдан с помощта на ДНК и трябвало да бъде освободен. След това спечелил дело за голямо обезщетение от града.

— А неговият заместник?

— Гавин? — Лейк направи пауза. — Добро момче. Кротък. Роден е тук. Баща му някога беше началник на полицията. Завършил е колеж — мисля, Масачузетския университет в Бостън. Представил се добре, завършил е криминално право. Всички очакваха от него големи неща. Вместо това се върна тук и започна да работи за полицията като баща си. За забава на града, трябва да призная. Разбира се, хвърлил е око на мястото на Мърдок. — Той направи пауза. — Сега готов ли сте да хапнем?

Агентът отново стрелна поглед към черната дъска с менюто.

— Може ли да попитам дали няма по-хубав ресторант в града?

Лейк се разсмя.

— Намираме се в номер едно. Не могат да надскочат обичайното меню на кръчмите в Нова Англия: печена треска, бъргъри, пържени миди. Обаче сега в кухнята има нов човек. Говори се, че е пенсиониран моряк. Може би той ще подобри нещата.

— Ще видим.

Лейк го погледна.

— Малко съм любопитен за вас, господин Пендъргаст. Опитвам се да определя акцента ви. Зная, че е някъде от Юга, но не мога да реша точно откъде.

— Акцентът е от Ню Орлиънс и по-точно от френския квартал.

— Разбирам. Какво ви отведе в Ню Йорк? Естествено, ако нямате нищо против въпроса ми.

Лейк видя по изражението на агента, че има.

— Преди години отидох в Ню Йорк заради едно разследване. От местното представителство на ФБР ме помолиха да остана.

Опитвайки се да излезе от неловкото положение, Лейк продължи:

— Женен ли сте? Имате ли деца?

Веднага щом свърши, видя, че въпросът е вече прекален. Любезното изражение изчезна и мина доста време, преди Пендъргаст да отговори едносрично:

— Не. — Гласът му беше такъв, че би могъл да замрази водата в гарафата пред него.

Лейк прикри неловкостта си с глътка бира.

— Добре, да поговорим за случая. Любопитен съм дали имате някаква теория за това кой е извършителят?

— Нямам теория, която да е нещо повече от просто предположение. — Пендъргаст се огледа, а на лицето му отново се появи любезното изражение.

— Може да бъдете по-полезен, ако ми разкажете за хората в това помещение.

Лейк беше смаян от това искане.

— Искате имената им?

— Имената им, малко биографични данни, странности.

Лейк си поръча втора бира, този път друг вид местно производство. Беше гладен и скоро трябваше да хапне нещо. Затова се наклони към Пендъргаст.

— Има едно ястие, което не могат да объркат. Сурови стриди.

Когато чу това, агентът се оживи.

— Отлична идея. Хайде да си поръчаме две дузини.

Лейк махна на келнерката и поръча. След това се настани по-удобно.

— Да видим. Новата келнерка…

— Няма защо да обсъждаме новата келнерка. Давайте нататък.

— Хъм… — Лейк огледа заведението. Освен бармана и един мъж на бара, бяха заети само две маси.

— Барманът се казва Джо Дънуди. Дънуди е стара ексмутска фамилия още от времето на колонията. Неговият брат Дана е общински съветник. При това доста хитър адвокат. Човек не бива да го дразни.

— Ако все пак го направи?

— Може да не получиш разрешението за гаража, който искаш да построиш. Или да изпрати санитарните власти да запечатат системата ти за отвеждане на отпадни води. Дребни неща, но много дразнещи.

— Нататък.

Лейк отново се огледа.

— Виждате ли жената с едрия бюст в ъгъла, която си е поръчала бърбън? Долорес Клейбрук. Градската клюкарка. Ужасна жена, самото въплъщение на schadenfreude^[2]. Фамилията й беше една от най-богатите в града. Натрупали са парите си в Глочестър — корабостроене. Една клонка на фамилията се премества тук и влиза в бизнеса с улова на треска. Западат заедно с намаляването на запасите от треска. Тя е последната от тях. Погреба трима съпрузи. Ако й намигнете и я щипнете за задника, може да се разприказва.

— Някой друг път. Нататък.

— Двойката на масата до прозореца. Марк и Сара Лили. Той управлява местната застрахователна фирма и се занимава с дребни инвестиции. Собственици са и на финансова къща. Фамилията му е много стара, впрочем както фамилиите на повечето ексмутци. Произхождат от Олдъм.

— Олдъм?

— Малко градче на остров Крау южно оттук. Разрушено от ураган през 1938 година. Повечето от жителите му се заселват в град Дил Таун, който бил изоставен. Семейство Лили се сродява с аристокрацията в Ексмут или тези, които искат да минават за такава.

Пендъргаст кимна към мъжа със сако от туид, който вечеряше на бара.

— А този любопитен тип с кожените кръпки на лактите?

— Не е тукашен. Очевидно е англичанин. Вече беше тук преди няколко седмици. Прави исторически проучвания на една морска мистерия, много популярна по тези места. Върнал се е, но не зная защо.

— Морска мистерия?

— Изчезването на парния кораб „Пембрук Касъл“ през 1884 година на път от Лондон за Бостън. Изчезнал през нощта някъде на североизток между нос Елизабет и нос Ан. Не откриват никакви следи, няма дори парче дърво. От време на време тук идват хора, които се опитват да разберат какво се е случило. Нещо като „Летящият холандец“ и „Мери Селест“^[3].

— Любопитно. Как се казва господинът?

— Морис Маккул.

— Запознахте ли се?

— Не, но трябва да кажа, че има нещо подозрително у него. Ако не беше външен човек, щеше да е първият заподозрян за кражбата на колекцията ми. Морис Маккул… и това ако не е фалшиво име.

— Напротив, никой няма да си измисли подобен псевдоним.

Лейк замълча, докато сервитьорката подреждаше големите плата със сурови стриди върху канапе от натрошен лед, заобиколено от съдчета с коктейлен сос, резенчета лимон, настърган хрян.

— Как ги ядете?

— Само с лимон.

— Точно така трябва. — Лейк се зае да изстисква парчетата лимон върху лъскавите големи тела на стридите и гледаше как краищата им се завиват, когато лимонената киселина плисне върху тях.

— След вас.

Пендъргаст взе една стрида, поднесе я с ловък жест до устата си и безшумно засмука месото, свали празната черупка с котешка грация и попи устните си.

Лейк също взе една и двамата потънаха в мълчание, защото се заеха бързо да всмукват една след друга едрите стриди, докато накрая върху платата останаха само купчини проблясващи празни черупки.

Пендъргаст за последен път попи устните си, след това сгъна салфетката и погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Беше много вкусно — благодаря за идеята!

— Удоволствието беше мое.

Имаше нещо в този тип, което Лейк намираше странно привлекателно: енергичното бледо лице, черният костюм, аскетичният външен вид… и не на последно място, ненаситният му апетит за стриди.