Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (56)

56.

Беше като по учебник. Ривера се загледа в сцената — изглеждаше точно както на всички техни тренировки за катастрофи и терористични атаки, провеждани десетки пъти в Лоурънс и Бостън. Гледаха на целия град като на местопрестъпление. Бронетранспортьорите осигуряваха всички входни и изходни точки, медицинският персонал се беше скупчил около неподвижните тела, линейките идваха и си отиваха тихо, екипите от спецполицаи патрулираха, разпитваха здравите жертви и провеждаха наблюдение, в случай че убиецът реши да се върне. Всичко, което вършеха, беше образец на целеустремена дейност. Една все по-неспокойна тълпа от репортери и телевизионни бусове бе задържана на моста „Метаком“. Трябваше да бъдат успокоени колкото може по-скоро или щяха да подивеят. Въздушното пространство над града беше временно затворено, но телевизионните хеликоптери висяха над тресавищата и обикаляха точно по границата на забранената зона, готови да се понесат насам, щом получат разрешение.

Допълнителните хора и странно успокояващата рутина бяха помогнали на Ривера да се освободи от част от потисканото напрежение — за да не каже безпокойство — възникнало от осъзнаването колко необикновено е това положение. Въпреки всичко не бяха по-близо до установяването нито на това какво наистина се е случило, нито на самоличността на убиеца и неговите мотиви. Ако трябваше да се вярва на свидетелите, той бил чудовищно човекоподобно създание, голо, мръсно, с муцуна и опашка, което се движи бързо като вълк и разчленява жертвите си със силни, яростни ръце.

Така.

Бяха открили безброй следи от боси крака с размер 50 из целия град, в къщите, които са били нападнати, много често кървави. Един-единствен убиец. Не полудяла сган, нито безредици, нито озверяла група терористи. Изглежда всичко това беше дело на един-единствен убиец. Ривера отдаваше голяма част от свидетелските показания на истерията и страха. Но не всичко. Някакъв луд, огромен и без съмнение преоблечен убиец беше вилнял из града. Но кой е той, защо е направил това, откъде се е взел и къде е отишъл — бяха неизвестни, които чакаха отговор.

Един убиец. Нервите на Ривера отново се напрегнаха.

Оказа се, че има решаващо развитие: един полицай с остро зрение бе забелязал охранителната камера пред магазина за дрехи, покрай който убиецът беше минал няколко пъти. Камерата работеше денонощно и бе пригодена за нощно наблюдение. А най-хубавото беше, че при спиране на тока превключваше на акумулаторно захранване. Екипът на Ривера беше взел цифровия запис и сега го обработваха в мобилния команден център. Записът беше твърде тъмен заради липсата на естествена светлина, но сега го изсветляваха и трябваше да бъде готов… той си погледна часовника… точно сега.

Докато не изгледа този запис, Ривера отказваше да прави предположения как един-единствен човек, на всичко отгоре бос, е могъл да извърши всички тези убийства и разрушения. Това беше нещо, което въобще не се вписваше в неговия опит, и той не трябваше да си вади заключение… поне докато не изгледа този запис със собствените си очи.

Ривера вдигна радиото.

— Джил?

— Да, сър?

— Готов ли е записът?

— Да, готов е, но трябва да ви кажа…

— Нищо не ми казвай. Искам да го видя сам и без никакви предубеждения.

— Слушам.

Джил не му прозвуча толкова самонадеян, колкото обикновено. Ривера закачи радиото и закрачи към командния център: офис контейнер, качен върху полуремарке с плосък под. Той се качи по стълбите, влезе и завари всички странно смълчани. Нямаше нужда да е екстрасенс, за да усети, че напрежението в помещението е стигнало върха.

— Какво имате? — попита Ривера.

Хората се спогледаха нервно. Джил, видеооператорът, кимна към екрана.

— Това е записът от камерата на магазина. Беше тъмен, но цялата цифрова информация е запазена. Камерата покрива района пред магазина, тротоара и част от улицата. Уловила е извършителя да идва и да се връща по улицата. Времевият печат е в долния десен ъгъл. Първата част започва в 21:23, а следващата в 22:04.

— Да видим първата част.

Мъжът се поколеба.

— Добре.

Ривера скръсти ръце и се вторачи в екрана. В началото нямаше нищо за гледане — само широкоъгълен запис тип „рибешко око“ на празния тротоар, ъгъл от фасадата на магазина и уличното платно. Токът в града беше спрян и уличните лампи не светеха, обаче камерата бе записала червеникаво зърнесто изображение, което беше изненадващо ясно. Изведнъж се появи движение и една фигура прекоси екрана на монитора. Отне й по-малко от секунда, но и това беше достатъчно.

— Мамка му, какво беше това? — попита Ривера.

Отговори му мълчание.

— Сигурно е някой с маска и костюм — настоя Ривера.

Никой не отговори, докато Джил не каза с отпаднал глас:

— Ще го пусна кадър по кадър.

Той върна записа и го пусна отново, този път по един кадър на секунда. Извършителят, ако можеше да бъде наречен така, отново влезе в кадър, бързаше тромаво по тротоара към града.

— Спри го! — излая Ривера.

Джил спря кадъра.

— Не го вярвам! Върни един назад!

Операторът се подчини.

— Мамка му, не го вярвам! Можеш ли да увеличиш това лице?

Лицето беше уголемено.

Ривера присви очи и се вгледа внимателно.

— Това не е маска!

— Не — потвърди Джил.

Никой не проговори.

Ривера облиза сухите си устни.

— Давай нататък.

Той гледаше кадър след кадър в нарастващ шок и неверие. Беше до голяма степен така, както бяха разказали свидетелите — деформирано чудовище с опашка. Не, поправи се той, не чудовище, а човешко същество: странно деформирано създание. Гледната точка беше по диагонала и отгоре и подчертаваше кучеподобната със стърчащи навън зъби муцуна. Но вместо кучешки нос този беше човешки, смачкан като на боксьор. Лицето на човека бе опръскано с кръв и мръсотия, които дъждът постепенно отмиваше. Лицето му определено пламтеше от омраза, очите като цепки, устата отворена, разкривайки подут червен език, от който се точеше струйка лига. Крачеше с целеустременост, която накара Ривера да потръпне от хлад, просто защото беше толкова преднамерена. Не, тук нямаше никаква лудост, нищо случайно: това беше звяр с план. Ето ги и огромните хиксовидни боси крака с шестсантиметрови нокти, чиито следи откриха навсякъде.

Джил прочисти гърлото си.

— Ще пусна другата част с неговото връщане след клането…

Ривера се изпъна.

— Няма нужда повече да гледам. Искам кучета. Хрътки. Кучият син е отишъл в тресавищата и ние ще го подгоним.

— Лейтенанте?

Той се обърна и видя поразително тъмнокож човек, който бе стоял в един от далечните ъгли, за да даде показания на член от неговия екип, да пристъпва към него.

— Кой сте вие? — попита заговореният.

— Пол Сайлъс. Живея в гората от другата страна на Дил Таун. Без да искам, чух какво казахте току-що. Ако отивате в тресавищата, по-добре намерете човек, който ги познава, или няма да се върнете.

Ривера огледа мъжа. Стори му се подходящ.

— Искате да ми кажете, че познавате тресавищата?

— Малко. Никой не ги познава изцяло.

— Видяхте ли онова нещо на екрана?

— Да.

— И все още искате да ни помогнете?

Сайлъс плъзна поглед из командния център, после огледа потъналия в мрак град и отново спря очи върху Ривера.

— Да, разбира се.