Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (53)

53.

Пендъргаст спря на края на ниската пясъчна дюна и се загледа в руините на Олдъм, които лежаха в обрасла с храсталаци и деформирани борове котловина. Бурята беше отслабнала, дъждът временно спря, а вятърът утихваше. Обаче морето продължаваше яростно да блъска чакълестия бряг. На небето колебливо изплува пълната луна и слабо освети руините — полузаровените стени, разхвърляните наоколо ями от мазета, глинените чирепи и водорасли, които мътно проблясваха на фона на мокрия пясък.

Следите на създанието бяха почти заличени, но все още по пясъка и чакъла се виждаха вдлъбнатините от стъпките му, които Пендъргаст успяваше да следва. Някои от тях бяха на създанието, други бяха по-малки — той беше уверен, че те са от Констънс.

По разположението на изкопите от някогашните мазета успя да определи къде е минавала главната улица. В другия й край забеляза рухнала тухлена стена, издигаща се върху по-големи основи от гранитни блокове: несъмнено това бяха останките от черквата на Олдъм. Отиде до дупката от някогашното църковно мазе — дълбок изкоп, ограден със залепени един в друг блокове, около които бяха разхвърляни тухли, греди, боклуци и в задния край — изгнило парче корабно платно.

Той се спусна в останките от мазето, освети наоколо с фенерчето и насочи вниманието си към непокритата метална плоча в единия край близо до корабното платно. Отиде при нея, клекна и огледа пантите. Огледът отблизо показа, че са използвани, и то често. Вдигна плочата внимателно, без да вдига шум, и светна с фенерчето си вътре. Тясно каменно стълбище се спускаше във влажен тунел, който се извиваше нататък в мрака.

Прикривайки с ръка фенерчето, Пендъргаст се вмъкна и леко спусна капака зад гърба си. Изгаси фенерчето и приведен отиде до стълбите, където спря и се заослушва напрегнато. Сега шумовете на бурята бяха приглушени, а от подземието сякаш не се чуваха никакви звуци. Оттам се носеше единствено вонята на смърт и разложение, смесена с финия аромат на горящ восък.

Той извади своя „Лес Беър“ и отново напрегнато се ослуша. Все още не се чуваше нищо. Светна отново тънкото фенерче-писалка, за да огледа стълбите, и видя по тях скорошни следи. Пясък, влага и половин, но ясно различим отпечатък от бос крак. Отново изпита дълбоко безпокойство: това бяха неопровержими знаци, че беше проспал доказателства, важни доказателства. Но дори сега, след като ги беше подредил в главата си, не можа да стигне до обяснение за внезапната поява на чудовищен бос масов убиец в Ексмут. Нито защо бе избрал точно този момент да стовари жестокостта си върху града.

Дълбоката му тревога за безопасността на Констънс се редуваше с нуждата от предпазливост, докато се спускаше по стълбите и после се запромъква напред, движейки се като котка в тунела. По стените се виждаха драсканици — скорошни и древни — пиктограми, демонични фигури и символи, древни латински фрази.

В този момент го чу: животинско мърморене, сибилински квазичовешки говор. Той замръзна на място и се заслуша. Звукът беше изкривен от мрежата виещи се тунели. Изведнъж се чу неясен умоляваш глас, но недостатъчно разбираем, за да различи думите или поне пола на говорещия.

Из тунелите заеча животински рев, чийто ек се разнесе във всички посоки, после се чу човешки глас, който умоляваше първо тихо, след това по-високо и по-високо и накрая завърши с пронизителен, ужасяващ писък.

Пендъргаст се втурна напред. Тунелът се разделяше и той пое по дясното разклонение, като напредваше в посоката, от която му се стори, че долетя звукът. Озова се пред друго разклонение и пое по единия тунел само за да се озове в задънена улица. Обърна се и се върна обратно по стъпките си, когато чу втори писък. Гласът беше мъжки, сега можеше да определи пола, но ужасът в него бе толкова дълбок, че беше неразпознаваем.

Къде обаче беше Констънс?

След като зави по друг коридор, лъчът на фенерчето му се отрази в нещо, което се оказа локва кръв. Той го насочи по-нагоре и пред погледа му се откриха два трупа, проснати по гръб с разперени крайници и отворени очи. Разпозна и двамата като жители на Ексмут — единият беше рибарят, който бе закарал Констънс до полицейския участък. Другият беше видял една вечер в бара на странноприемницата. И двамата бяха разкъсани по най-ужасния и жесток начин, който човек може да си представи. От местопрестъплението се отделяха кървави отпечатъци на боси крака. Пендъргаст освети мястото с фенерчето — то наистина разказваше страховита история.

В този момент, сякаш за да подчертаят това, из тунелите се понесоха нови звуци на ужас и болка.

Констънс Грийн намираше пътя, като опипваше с ръце хлъзгавите стени на тунела. Беше оставила зад гърба си и последната светлинка и сега бе заобиколена от пълна тъмнина. Ръцете й още бяха оковани, а камата пъхната отново в джоба на роклята. Звуците на неистова болка продължаваха да ечат из тунелите. В живота си Констънс беше виждала и чувала много неприятни неща, но малко можеха да се сравнят с онова, което очевидно се случваше зад гърба й.

Звуците започнаха да заглъхват, Гавин очевидно скоро щеше да умре. Тя насочи вниманието си отново към своя проблем — как да избяга от тази адска дупка и ненормалното създание, което я обитава. Надяваше се, макар здравият разум да подсказваше, че е малко вероятно, да има втори изход в другия край на тунелите. Ако ли не, може би щеше да намери място, където да се скрие и да изчака възможност да се измъкне.

С навлизането на Констънс все по-дълбоко в подземния комплекс, вонята малко намаля и бе заменена от земните миризми на плесен, гнилоч и влага. Проблемът беше, че напълно изгуби ориентация в мрака и новите тунели и не беше сигурна как да се върне по пътя, по който беше дошла. Тъмнината не я плашеше обаче, беше свикнала с нея и донякъде я намираше успокоителна, защото вярваше в способността си да се слее с мрака и да стане едно цяло със стените. След време щеше да започне да се ориентира… разбира се, ако й оставеха това време.

В този момент зад гърба й прозвуча последният гърлен вой от болка и настъпи тишина. Демонът беше свършил с Гавин и той си беше отишъл.