Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (49)

49.

Констънс напредваше предпазливо през лабиринта от тунели. Макар да бяха мръсни и покрити с коричка от селитра, си личеше, че тези коридори не са изоставени. Дори напротив — бяха поддържани с прясна мазилка и подпрени с дървени греди на опасните места. Някои от гредите бяха съвсем пресни, защото дървото още пускаше борова мъзга. Входът беше преднамерено оставен да изглежда запуснат, но подземните тунели очевидно често се използваха.

За какво служеха? И кой ги използваше? Тя имаше известни предложения по въпроса.

Вървейки по посока на детския плач, беше успяла да се изгуби сред виещите се коридори. Тунелите и циркулирането на въздуха в тях изкривяваха звуците, на места ги усилваха, на други ги заглушаваха. Когато лъчът на фенерчето й се плъзгаше по стените, тя виждаше — понякога надраскани върху селитрата, друг път изписани с тебешир или боя — символи, наподобяващи Тайбанеските надписи: магически изображения като онези, които беше видяла в Pseudomonarchia Daemonium, но тези бяха по-сложни и изтънчени. Онова, което преди беше само подозрение, сега се затвърди в увереност: тези тунели се използваха от култ, но не от неоезичници, а от истински вещици — вещици, владеещи черната магия.

Констънс спря, за да обмисли жестоката ирония. Слуховете и легендите, отхвърляни от почти всички, се основаваха на истина: от Салем по време на процесите наистина бяха избягали вещици, бяха създали колония сред тресавищата, а после се бяха преместили тук, в Олдъм, когато колонията се оказала изложена на опасност. Входът към тези тунели лежеше под черковните руини — какво по-добро място да се скрият от любопитни очи?

Знаеше, че жителите на Олдъм се бяха преместили в Дил Таун преди седемдесет и пет години, а оттам мнозина бяха мигрирали в самия Ексмут. Без съмнение те и сега бяха там, като очевидно водеха нормален живот, но се събираха тук за своите черни ритуали. Констънс се запита кои от жителите на града, с които се бе срещала, тайно членуват в това сборище.

Сега спря, за да проучи своите собствени чувства. Съзнаваше, че изпитва не страх, а по-скоро един вид любопитство. Тези тъмни тунели, които у обикновен човек щяха да събудят голямо безпокойство, не се различаваха кой знае колко от някои от коридорите, които се простираха под стария замък на „Ривърсайд Драйв“. Разбира се, като се изключат гадната миризма и тревожните символи, които покриваха стените.

Заслуша се напрегнато. Сега отново чуваше плача — далечното ехо бе странно изкривено от подземните завои и извивки. Звукът сега беше по-ясен и се чуваше и друг — груб, дрезгав, но някак майчински.

Тунелът направи остър завой и след ниска арка продължи. Сега Констънс се озова в дълъг, широк коридор с висок таван, който излъчваше нещо церемониално. Стените бяха измазани и покрити с демонически знаци. Всеки квадратен сантиметър бе гравиран до маниакални подробности със символи, каквито никога не бе виждала дори в Daemonium^[1] и всички други окултни книги, в които се беше ровила. Тук миришеше дори по-лошо: на мръсотия, изпражнения и гниеща плът. Покрай стената бяха подредени малки каменни вместилища, пълни догоре с масло, и на повърхността във всяко имаше плаващ фитил. Очевидно мястото се използваше за процесии. Процесии докъде? Коридорът свършваше с каменна стена.

Плачът на момиче се чу много по-силен и по-близо. Констънс се обърна объркана. Звукът идваше отзад, откъм ниска арка, която отвеждаше встрани от дългия коридор. Тя се приближи до арката и светна с фенерчето в коридора зад нея. Той беше къс и свършваше пред каменна килия, заградена с ръждясали железни решетки и заключена с лъскав месингов катинар. В килията се виждаха на пръв поглед две купчини мръсни парцали, завършващи с валмо рошава, сплетена коса. Приближи се като омагьосана и осъзна, че гледа две човешки същества — стара жена и момиче. Майка и дъщеря? Това, че се бяха сгушили една в друга в студената килия, правеше предположението й съвсем вероятно. Те се вторачиха в нея, неочаквано стреснати, вдигнали ръце в защита от лъча на фенерчето, а по зацапаните им лица се изписа страх. Бяха толкова мръсни, че Констънс не успя да различи чертите им и цвета на кожата.

Тя отмести фенерчето и се приближи към килията.

— Кои сте вие?

Нямаше отговор, вместо това продължиха да я зяпат мълчаливо.

Тя хвана катинара и го разклати.

— Къде е ключът?

Вместо да получи отговор на въпроса, той предизвика неразбираеми оплаквания и ридания у момичето, което протегна ръка между решетките. Констънс пристъпи, за да я поеме, а мръсотията предизвика само моментно колебание у нея. С вик момичето сграбчи протегнатата ръка и я стисна с огромна сила, сякаш беше спасително въже, и започна да бръщолеви. Не беше на език, който Констънс разбираше — въобще не беше език, а просто изригване на квазичовешки звуци.

Старата жена остана призрачно мълчалива и пасивна, а лицето й напълно безизразно.

— Не мога да ви освободя, докато ме държиш за ръката — каза Констънс.

Когато я издърпа, момичето нададе трескав вой. Констънс освети с фенерчето навсякъде — стените, тавана, пода — за ключовете, но не намери нищо. Явно тъмничарите държаха ключа у тях.

Констънс насочи отново вниманието си към килията, в която момичето продължаваше да бърбори и плаче.

— Престани с този шум — каза тя. — Отивам да доведа помощ.

Отново се понесе вой, обаче майката сякаш разбра, защото сложи успокоително ръка върху момичето, което замълча.

— Кои сте вие? — попита Констънс майката. Тя говореше бавно, като произнасяше ясно всяка дума. — Защо сте тук?

От мрака зад гърба й се чу глас:

— Аз мога да отговоря на този въпрос.