Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (38)

38.

Пендъргаст си пробиваше път през блатна за трева. Дънкан, дивият брат, имаше преднина и агентът можеше да определи по шумовете пред себе си, че се движи със скоростта и увереността на човек, който познава тресавищата. Пендъргаст обаче беше специалист по проследяването. Беше ловувал лъвове и биволи в Източна Африка и се впусна в това преследване със същото умение и стратегия, които би приложил, ако преследваше едър дивеч. Беше много тъмно, но използваше фенерчето си колкото може по-рядко, дори го прикриваше с една ръка, за да не бъде забелязана светлината.

Вървеше по прокараната от стремителния ход на Дънкан пътека в тревата. Много трудно го следваше, но тъй като вече няколко пъти беше влизал в тресавищата, знаеше какво да гледа. Докато тичаше, обмисляше възможностите на своята плячка. Външният вид на мъжа беше твърде странен, за да рискува да го видят на дневна светлина. Сега нямаше как да поеме към старото локомотивно обръщало. Вероятно щеше да потърси убежище на мястото, което познаваше най-добре — тресавищата. Можеше да се покрие за известно време, да състави план, докато пристигнат екипите за издирване с кучетата следотърсачи.

Разбира се, ако успееше да убие Пендъргаст, можеше изобщо да не се мести. Това изглеждаше най-добрата му възможност.

Пред агента шумовете от придвижването на беглеца бяха секнали и единственото, което се чуваше, беше вятърът. Пътеката също стана по-трудна за следване, защото Дънкан, изглежда, бе намалил скоростта и сега се движеше по-предпазливо, следвайки едва забележима животинска пътечка. Вятърът духаше от югозапад, затова Пендъргаст можа да надуши вонята му: смесица от мръсотия, пот и пикоч. Това го поставяше срещу вятъра вляво от агента. Пендъргаст промени курса си и сега също закрачи безшумно.

Ловът на лъвове беше много подходяща метафора. Агентът не можеше да се надява да надхитри или надцака Дънкан, защото той беше в своята естествена среда. Щеше да се наложи Пендъргаст да разчита на своите инстинкти и на острите си сетива.

Няколко прясно счупени тревни стебла му подсказаха, че мъжът е напуснал животинската пътека. Пое по следите на Дънкан, позволявайки си само от време на време да светва с фенерчето, колкото да не ги изгуби. Пътеката потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в дебелите, високи блатни треви. Намираха се на средно голям остров в тресавището и след малко щяха да стигнат до кална плитчина и приливен канал.

След около пет минути тишина, като изключим шумоленето на тревните стъбла под пристъпите на вятъра, отдясно долетя звук — остър пукот. Пендъргаст на мига се закова на място и започна да души въздуха. Тежката човешка воня вече не се усещаше. Това означаваше само едно: Дънкан вече не беше пред него и срещу вятъра.

Къде беше той? Пендъргаст веднага се досети, че щом дивият брат е усетил, че няма да може да му се изплъзне, е решил да го заобиколи и да му излезе в гръб.

След като си позволи за кратко да светне фенерчето, Пендъргаст смени посоката на югозапад и започна да си пробива път през тревата. Описа малък полукръг от около десетина метра и спря на място. С малко късмет сега се намираше или зад Дънкан, или — което щеше да е по-добре — перпендикулярно на неговия маршрут.

Докато пазеше пълна тишина, стиснал пистолета и фенерчето, той се ослушваше за всеки възможен звук — вдишване, пукот на клонка, който щеше да сигнализира за приближаването на Дънкан.

Обаче не се чуваше нищо.

Минаха пет минути, през които Пендъргаст стоеше на мястото си, без да помръдва. И в този момент я усети: вонята на Дънкан, която отново се носеше към него от югозапад.

Какво се беше случило? Пендъргаст помисли и стигна до извода, че Дънкан вероятно го е чул и е отказал да се връща по стъпките си. Вонята, която стигна до ноздрите му, не беше толкова наситена: Дънкан бе използвал времето, за да се отдалечи на значително разстояние от него. Може би наистина се опитваше да му избяга.

Пендъргаст се измъкна от скривалището си и закрачи бързо срещу вятъра по посока на миризмата, като сега използваше фенерчето си по-често в търсене на следи, по-съсредоточен върху скоростта, отколкото да пази тишина. Няколкото минути бързане директно през гъстата трева го доведоха до края на кална плитчина. От другата страна на плитчината имаше широк приливен канал. Приливът идваше мощно — вълнички черна вода се носеха навътре в сушата с опасна скорост, заливайки лабиринта от тревни островчета.

Фенерчето му разкри наблизо следи. Те излизаха от блатната трева и продължаваха право надолу към водата. Пендъргаст освети с фенерчето канала — Дънкан беше там, главата му подскачаше нагоре-надолу, докато се опитваше да преплува канала към калните плитчини от другата страна.

Пендъргаст не се поколеба. Прибра фенерчето в джоба на камуфлажната си униформа, изтича до края на брега долу и се гмурна. Водата беше студена като лед, скоростта й беше най-малко десет възела с опасно обратно течение отдолу, което заплашваше да го всмуче и отнесе. Той загреба здраво, за да прекоси канала, борейки се със студа и солената вода, която се опитваше да го повлече. Когато главата му изскочи над водната повърхност, отново видя Дънкан, вече излязъл от водата нагоре по течението и борещ се с калта от другата страна на канала.

Бяха му нужни три отчаяни минути, за да стигне до другия бряг, макар че беше отнесен поне сто метра встрани. Най-сетне успя да напипа дъно под краката си и излезе от водата почти измръзнал. Веднага започна да гази и пълзи през дълбоката до коляно кал на плитчината. Луната се показа иззад носещите се пред нея облаци за кратко, но достатъчно за Пендъргаст да зърне Дънкан. Стоеше в края на линията от висока трева на стотина метра от него с щик в ръката. Беше покрит с кал от глава до пети и се виждаше само бялото на очите му, вторачени в агента с дива ярост.

После той се обърна и изчезна в тревата.

Пендъргаст се бореше с калта, докато не стигна мястото, откъдето Дънкан беше изчезнал. Забеляза, че изсъхналата трева е смачкана и натрошена в толкова дива бъркотия, че не можеше да каже кои тревни стебла са счупени от минаващ човек и кои са дело на ветровете и бурите. Въпреки това Дънкан беше оставил следи под формата на малки кални петна.

Докато Пендъргаст си пробиваше път навътре в сушата, тревата стана още по-гъста. В началото калните петна го водеха през сухата трева, но скоро изчезнаха и той изгуби следата. Луната отново се скри зад облаци и видимостта беше близо до нулата. Дори фенерчето не вършеше работа в тази гъста трева. Дънкан вече не беше срещу вятъра, което означаваше, че може да е навсякъде.

След като още няколко минути си пробива път с усилие през тревата и изсъхналата тръстика, Пендъргаст отново спря, за да се ослуша, стиснал своя „Лес Беър“ .45 калибър в ръка. Цареше тишина. Изглежда Дънкан имаше свръхестествената способност да се движи с минимален шум, без да разбутва тревата. Постижение, което Пендъргаст знаеше, че не може да повтори.

Докато стоеше неподвижен в гъсталака, осъзна, че в увлечението си от преследването е допуснал сериозна тактическа грешка. Беше заграден от всички страни и ослепен от стената висока трева. И макар въоръжен, беше беззащитен срещу Дънкан. Доколкото можеше да прецени, Дънкан знаеше неговото местоположение и точно в момента се готвеше да го нападне. Вятърът се бе усилил и прикриваше шума от движенията на дивия брат.

Пендъргаст бе уверен, че Дънкан ще го нападне всеки момент.

Мислеше напрегнато, докато бързо се въртеше на място, всички сетива напрегнати докрай. Сигурно беше въпрос на секунди. Напрегна се, всички мускули готови.

В този миг, почти без да я разклати, от тревата проблесна щикът, стискан от кална длан, и се стрелна към сърцето на Пендъргаст.