Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (29)

29.

Лейк се изкачи по последните извити стъпала, после отстъпи встрани, пуфтейки от усилието, за да има място за останалите да се качат при него. Обикновено върхът на морския фар беше негово любимо място: гледката от прозорците, опасали го отвсякъде, беше забележителна, а усамотението — приятно. Но днес тя беше помрачена от мръсното, подпухнало небе. А с четирима души, които изпълваха малкото място, за усамотение не можеше да се мисли.

Той гледаше, докато компанията се подреждаше в кулата: Керъл, Констънс — както обикновено далечна и елегантна, и Пендъргаст. Агентът на ФБР носеше черно палто от кашмир, което още повече подчертаваше бледнината на алабастровата му кожа.

Лейк се размърда неловко. Въпреки всичко не можеше да потисне лекото чувство на неприязън, което таеше към него от последната им среща.

— Предполагам — каза той, — че поискахте да се качим тук не за да се наслаждаваме на гледката.

— Предположението ви е вярно — отговори Пендъргаст със своя южняшки акцент, пълен с бърбън и мляко. — Бих искал да ви осветля за най-новото в нашето разследване.

— Значи размислихте — подхвърли Лейк. — Имам предвид да ме държите в течение.

— Всъщност стигнахме до точка в тази история, когато е разумно да споделим наученото от нас.

Нещо в гласа на Пендъргаст накара Лейк да си спести заядливия отговор.

— Една нощ преди сто и трийсет години, по-точно на трети февруари, група отчаяни жители на Ексмут — не съм сигурен колко точно — качили тук Мийд Слокъм, пазача на фара, и го принудили да угаси светлината. Разбира се, възможно е Слокъм да е бил готов да помага на заговорниците, но неговата по-късна съдба — строшен врат — и очевидната вина, която е чувствал — пиянските приказки, че къщата е обсебена и се чува плач на бебета — говорят нещо друго.

— Да угаси светлината? — попита Лейк въпреки всичко. — Защо?

— Защото друга била запалена вместо нея. Ето там. — Той посочи към мястото на километър и половина от тях, където ивица опасни назъбени скали, известни като Главотрошачите, се простираше навътре в морето, заобиколена от пенещите се вълни на прибоя. — Голям огън на открито.

— Не разбирам — оплака се Керъл.

— Това се случило след гладната зима на 1883 — годината, когато изригва Кракатау. Следващото лято реколтата на много места по света се провалила, включително в Нова Англия. Ексмут гладувал. Намерението на групата било да примами кораб върху скалите и да го ограби. В едно отношение имали успех — британският параход „Пембрук Касъл“ бил заблуден от огъня и се разбил в скалите. Но в друго се провалили. Вместо богат товар на парахода имало пътници, според манифеста така наречените паднали жени от лондонските бордеи. Някои имали малки деца, други били бременни, тръгнали за ново начало в Бостън, където щели да се настанят в още непостроен приют за неомъжени майки.

— Историкът — измърмори Лейк. — Маккул. Това е проучвал.

Пендъргаст продължи.

— Не зная какво се е случило с пътниците, макар че се опасявам от най-лошото. Онова, което зная, е, че капитанът на този кораб е бил зазидан във вашето мазе. Без съмнение в опит да бъде измъчван, за да изкаже скривалището на корабните ценности.

— Мили боже! — промълви Керъл.

— Не разбирам възкликна Лейк. — Защо са изкопали и махнали скелета след толкова години?

— Защото капитанът така и не разкрил къде се намират тези ценности. — Пендъргаст замълча и се загледа покрай Лейк в жестоките скали и неспиращия ревящ прибой. — Мародерите не знаели, че корабът и неговата мисия са финансирани от английска аристократка — лейди Елизабет Хъруел. Тя платила цялото начинание. И за да финансира този женски приют, който възнамерявала да изгради в Бостън, изпратила по кораба така наречената „Гордост на Африка“ — баснословно скъп комплект от рубини, които днес биха стрували няколко десетки милиона долара. Тя поверява грижата за тях на капитана. След като корабът се разбил в скалите, капитанът, който без съмнение видял сганта на брега и разбрал, че корабът е бил преднамерено подмамен към скалите, направил единственото възможно нещо. Нямало време да зарови скъпоценните камъни. Затова ги скрил на най-сигурното място, с което е разполагал.

Настъпи пауза.

— И къде е било това място? — обади се Лейк отново.

— Глътнал ги — отговори агентът.

— Какво? — възкликна Лейк.

— Дори след изтезания капитанът не разкрил тайната, — продължи Пендъргаст. — Неговите мъчители заподозрели, че на кораба има съкровище, но не научили, че се състои от рубини — камъни, не по-големи от хапчета. Неговите останки и скритото в тях богатство са дремали повече от век във вашето мазе. Местонахождението на трупа не било известно никому, освен на извършителите на първоначалното престъпление. Един ден в града дошъл историк, който търсел информация за „Пембрук Касъл“. В проучванията си за бъдеща биография на лейди Хъруел научил, че колекцията „Гордостта на Африка“ е била на кораба. Вероятно е споменал това… не на когото трябва, който от своя страна събрал две и две.

— Две и две… — повтори бавно Лейк. — Мили боже… мисля, че вече знам накъде води това.

— Затова е била открадната колекцията ви от вина. Наследниците на мародерите, ограбили „Пембрук Касъл“, научили за скъпоценностите от Маккул и стигнали до извода, че капитанът трябва да ги е глътнал. Ако това било вярно, рубините все още били в нишата с неговия скелет, готови да бъдат взети. Те са взели не само скъпоценните камъни, но и скелета. Колкото по-малко доказателства, толкова по-невероятно е да бъдат свързани със старите и новите престъпления. За свое съжаление обаче бяха пропуснали една-единствена костица.

Лейк си пое дъх на пресекулки. Беше шокиран, ужасен, но и по странен начин развълнуван. Съкровище от скъпоценни камъни през всички тези години в мазето му… но ако човек се замислеше малко повече, тази история започваше да намирисва.

— Господин Пендъргаст, това е много фантастично предположение. Аз не съм детектив, но все пак имате ли някакво действително, физическо доказателство, че корабът е бил подмамен преднамерено, за да се разбие в нашия бряг, или че неговият капитан е глътнал съкровище от скъпоценни камъни?

— Не, нямам.

— Тогава защо е целият този театър? Защо ни доведохте тук горе да ни показвате крайбрежието — твърде дълго, ако мога да отбележа — където този кораб може да е преднамерено потопен, щом става дума само за предположения?

Настана кратко мълчание, след което Пендъргаст отговори:

— За да ви държа в течение, както сам поискахте.

Лейк въздъхна.

— А, добре. Това е напълно почтено.

Паузата, която последва, беше по-дълга.

Лейк, който се чудеше дали пак не е бил твърде прям, опита друг подход.

— Значи смятате, че същите хора, които са ограбили моето мазе, са убили историка?

— Да.

— Ами другото убийство, на Дана Дънуди?

— Тук нещата не са толкова ясни. Има още много работа. Първо, както вярно посочихте, трябва да намерим твърди доказателства за съдбата на „Пембрук Касъл“. След това трябва да разберем защо убийците са изрязали върху труповете на своите жертви така наречените Тайбанески надписи.

Лейк кимна.

— В града цари голямо разделение заради това. Половината смятат, че убийствата са дело на идиоти, които си играят на магьосничество. Други настояват, че надписите са средство полицията да се прати за зелен хайвер.

— Точно това е дилемата, която трябва да решим.

— Не смятате, че може да става дума за хора, които се занимават сериозно с магии? — попита Керъл.

— Въпросът продължава да е открит.

— Хайде стига! — подхвърли Лейк със смях. — Тези легенди за вещици са точно това — просто легенди.

Този път Констънс отговори:

— Съжалявам, но не е така. Научих, че в края на седемнайсети век, след като са избягали от Салем, сборище на вещици наистина се е заселило в тресавищата. Колонията не е измряла, а се премества някъде на юг.

Лейк погледна Керъл. Лицето й беше бледо и уплашено. Разбираше я добре — мисълта, че хората, обрали мазето им, са не само крадци, но и убийци, наистина беше смущаваща. Обаче вещици? Не, това беше наистина смешно.

— Господин Лейк, след като вече сте напълно запознат с напредъка на разследването, ще ни извините ли, защото трябва да се връщам на работа.

След тези думи Пендъргаст мълчаливо започна да слиза по виещото се стълбище от върха на кулата. Лейк, който крачеше накрая, също беше мълчалив и замислен.