Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (26)

26.

В десет часа „Морската карта“ вече беше почти празен. Констънс седеше на ъгловата маса срещу агента, а пред всеки от тях имаше чиния с филе от морски език а ла Пендъргаст, приготвено от Реджиналд Шератън, включително празна бутилка от вино. Нощта беше жестока — пристъпите на вятъра караха прозорците да потракват и стените да потреперват. Далечното бумтене на прибоя под високите крайбрежни скали беше като мрачно остинато^[1] към воя на вятъра над странноприемницата.

Констънс кимна към черната дъска, на която беше изписано тазвечерното меню.

— Май твоят морски език се е превърнал в ресторантски хит. Забелязах, че го сервираха на повече от половината маси.

— Винаги съм твърдял, че Масачузетс е крепост на добрия вкус. — Пендъргаст стана. — Искаш ли да се качваме? Трябва да обсъдим важни и поверителни неща.

Констънс също стана и го последва покрай бара, където той се спря да поръча на бармана да изпрати горе в стаята му прашната бутилка калвадос, която по някакво чудо бе успял да забележи в дъното на лавицата, заедно с две конячени чашки.

Тя го последва нагоре по стръмните, скърцащи стълби. Стаята на Пендъргаст, където още не беше влизала, бе заета от голямо двойно легло с четири колони; в далечния край имаше малка тухлена камина, писалище, стол и лампа. В камината имаше подредени дърва, но не бяха запалени.

— Седни на стола, моля, аз ще седна на леглото — покани я Пендъргаст, който отиде до камината и запали подпалките. Те пламнаха и започнаха да хвърлят трепкаща жълта светлина из стаята.

Констънс извади кутийката с пакетчетата чай, които й беше дала по-рано днес Хинтъруасър.

— Може би това ще е по-подходящо — каза тя. — Знаеш, че не съм много по пиенето. Можем да помолим да донесат чайник с гореща вода.

Пендъргаст взе пакетчето и започна да го отглежда.

— Ексмутска смеска? — Устата му се изкриви в отвращение. После го хвърли в кошчето за боклук. — Съжалявам, скъпа Констънс, но това не става за консумация. Не, ще бъде калвадос. Между другото, не се съмнявам, че скоро ще бъдем отново при нашите чаши с „403 Кингс улун“^[2] в замъка на „Ривърсайд Драйв“.

Миг по-късно на вратата се почука и Флавия, младата келнерка, влезе с поднос, на който имаше две конячени чашки и бутилка калвадос. Пендъргаст пъхна една банкнота в ръката й, измърмори благодарностите си, после затвори и заключи вратата. Наля по един пръст в конячените чаши и посочи на Констънс нейната, след което се отпусна на леглото.

— Моите извинения за размерите на помещението — започна той, — но то ги компенсира с уютността си. Струва ми се, че онова, което трябва сега да обсъдим, не можеше да бъде споменато в ресторанта.

Тя отпи глътка от калвадоса. Течността се плъзна надолу като горещ език.

— Надявам се, че ти харесва.

Тя кимна. Вече усещаше приятното въздействие на виното, на което обикновено не се отдаваше. Ще трябва да внимава.

— Констънс, първо искам да ти кажа колко съм доволен от твоята работа. Ти беше едновременно постоянна и надеждна.

При този неочакван комплимент тя почувства, че се изчервява, макар че той сякаш подчерта думата постоянна с известно снизхождение.

— Благодаря.

— Освен това последва предупреждението ми да не се впускаш в авантюри и да не излизаш от странноприемницата след мръкване. Високо оценявам това. — Той направи пауза. — Разследването беше странно. Бяхме впримчени в бъркотия от доказателства и стигнахме до момента, когато се налага да спрем и да разплетем нишките. Затова бих искал да направя преглед на онова, което знаем дотук. Така да се каже, една рекапитулация. Освен това искам да споделя с теб информация за последните ми разкрития.

— Очаквам го с нетърпение.

— Изправени сме пред две кълбета канап: скелетът в мазето, за който съм сигурен, че е свързан с изчезването на парахода „Пембрук Касъл“, и изгубената колония с вещици. Да започнем със скелета. Здрав, четиресетгодишен европейски африканец е измъчван и зазидан в мазето на пазача на фара. Защо? Може да има само една причина: имал е информация. Каква информация?

Той направи пауза.

Констънс се възползва и каза:

— Лейди Хъруел получава обезщетение от застрахователя в размер на девет хиляди и петстотин лири за изгубения товар. Може би е свързано с това.

Пендъргаст вдигна тънкия си пръст.

— Точно така. В 1884 година подобна сума е огромна и днес е равна на милиони долари. Регистрите на „Лойдс“ се пазят като форт „Нокс“, но и без тях може да се предположи, че товарът е бил от пари, кюлчета или други ценности. Вероятно това, скъпа Констънс, е била причината този човек да бъде измъчван: да измъкнат от него местоположението на тези ценности на борда на кораба.

— Това ми се струва малко пресилено.

— Не и ако научиш кой е бил този човек: господин на име Уоринър Е. Либи.

— Научил си името на човека?

— Точно така. — Пендъргаст изглеждаше необичайно доволен от себе си. — Уоринър Е. Либи е бил капитан на „Пембрук Касъл“. Бил е на четиресет, роден в Барбадос, израснал в Ню Йорк и Лондон. Бил дете на африканец и мулатка, ако използвам злополучното определение от онова време.

Констънс се вторачи в него.

— Това наистина е забележително.

— Човекът, който най-вероятно ще знае мястото на всичко ценно на борда, е капитанът. Лесно беше да определя неговата самоличност. Знаех възрастта и расовите характеристики на нашия скелет. Те отговаряха. Много проста работа. — Той отпи от калвадоса си. — Във всеки случай, ако Либи е бил измъчван, за да издаде мястото на ценностите, пренасяни с кораба, това ни казва нещо много важно: корабът не се е изгубил в морето, защото в такъв случай те щяха да изчезнат заедно с него.

— Значи корабът се е подслонил в пристанището на Ексмут?

— Не, пристанището е било прекалено плитко. Това е бил параход, дълъг деветдесет метра, и с газене пет метра и половина.

— Какво се е случило с него?

— Мисля, че са го разбили край ексмутския бряг, където има много предателски пясъчни плитчини и подводни скали.

— Чакай малко. Разбили… преднамерено?

Пендъргаст кимна.

— Да, преднамерено.

— Кой?

— Някои от градските обитатели.

— Как са успели градските обитатели да разбият кораб в морето?

— В съучастие с пазача на фара. Номерът е добре известен. Изгаси светлината на фара и запали огън на брега на място, където корабът ще налети на скали. После градските обитатели ограбват кораба и прибират всичко изхвърлено на брега. Ако корабът е заседнал, обирджиите не само са имали време да разтоварят голяма част от товара, но и да задигнат парите, ако са знаели къде са скрити. В онези дни корабите често са пренасяли кюлчета и пари и са имали специални скривалища за подобен товар.

— А какво се е случило с оцелелите?

— Тъжен въпрос.

Мина известно време, преди Констънс да заговори отново:

— Значи смяташ, че корабът е бил нарочно подмамен да се разбие. През 1884 година е гладът в Ексмут и хората са били отчаяни. Преминаващ кораб, който може да носи ценности — вероятно изкушението е било твърде силно за гладуващия град. Грабителите са измъчвали капитана, за да научат скривалището, преди да го зазидат…

— Браво, Констънс!

— Но защо да се връщат след сто и петдесет години, за да вземат скелета на капитана? Нима определена група хора се е опитала да скрие това старо престъпление, като вземе скелета?

— Съмнявам се, защото въобще не е съществувала опасност скелетът да бъде открит.

— Защо тогава са поели риска да го вземат?

— Защо наистина?

В помещението се възцари мълчание, преди Пендъргаст да продължи:

— Маккул е бил два пъти в Ексмут. Той идва и скелетът е откраднат. Връща се и го убиват. Вероятно е говорил за нещо по време на първото си посещение. Нещо, което някои от градските жители, които са знаели за зверството, извършено срещу „Пембрук Касъл“, са дочули. Това е предизвикало кражбата на скелета. Когато Маккул се връща, го убиват, за да му запушат устата и да не разкрие онова, което е узнал. Когато открием чрез дедукция какво е научил Маккул, ще узнаем и точната причина скелетът да бъде откраднат.

Пендъргаст замълча. Цепениците в камината пукаха. Констънс не можа да потисне усещането за задоволство, че е успяла да помогне още на Пендъргаст в неговата дедуктивна работа. Тя отпи поредната глътка от калвадоса.

През това време той продължи:

— Да се заемем с второто заплетено кълбо в този случай: Тайбанеските надписи. Списъкът на хората, имали достъп до документите в Историческото общество, който ти ми даде, беше много интересен.

— Защо?

— В него има двайсет и четири имена. За двайсет и три от тях успях да установя, че принадлежат на истински хора — всички новоезичници. Имаше едно обаче, което не се появяваше в разните списъци с членове новоезичници и звучеше като измислено.

— Така ли?

— Някой си господин Уилям Джонсън. Прекалено често срещано, за да е истинско. Не мислиш ли?

— Не звучи много истински.

— Когато се свързах с твоята приятелка госпожа Джоб и се възползвах от забавната ти история за амишката, която търси сестра си, успях да открия, че нашият господин Уилям Джонсън е заснет от охранителна камера. След малко дружеско убеждаване тя се съгласи да ми изпрати негова снимка.

— И?

— Оказа се, че е Дана Дънуди, нашият починал адвокат.

— Мили боже. Добра работа си свършил. — Констънс направи пауза. — Кога е ходил в библиотеката?

— Преди три седмици.

— Не е знаел за скритата охранителна камера — отбеляза тя повече за себе си, отколкото за Пендъргаст. След това погледна към него. — Каква е връзката между него, историка и изчезналата колония на вещици?

— Не мога да кажа. Вместо това, Констънс, позволи ми да ти покажа това. — Агентът извади от портмонето си пачка снимки и карта. — Ела насам, ако обичаш.

Констънс стана от стола, отиде да седне до него на леглото и надникна през рамото му. В стаята беше станало по-топло и тя почувства леко туптене на кръв в тила си. Долови лекото ухание на „Флорис №89“ неговия балсам за след бръснене. Погледна снимката.

— Боже мили. — Тя се вторачи объркана в изображението. — Какво е това?

— Предмет, който извадих изпод шейсет сантиметра пръст в центъра на куинконса на вещерското село — онова, което Сътър нарича Нов Салем.

— Колко странно. И носи знака на Моракс. Дали е… истински?

— Така изглежда. Със сигурност е бил заровен преди много векове. Ето го на мястото, където го намерих, а ето и друга снимка. — Още ровене из купчината. — Ето я картата на колонията на вещиците, от която се вижда нейното местоположение. Освен това намерих три медальона, заровени в точките на куинконса. От предпазливост временно съм ги оставил в депозитна касета тук в града. Четвъртият не успях да намеря. Изглежда с течение на времето е бил отнесен, докато водата си е пробивала канал. — Тя гледаше, докато той ровеше из снимките. Извади една, на която се виждаше изкривен, грубо отлят медальон с щанцован върху него знак.

— Знакът на Форас — каза Констънс.

Друга снимка.

— Знакът на Андреарфус.

Още една снимка.

— Знакът на Скокс. Всички символи, намерени в Тайбанеските надписи. Между другото, новоезичничката, която споменах, обясни, че бане освен другите неща означава и „отрова“.

— Интересно, след като този район е известен с буйния растеж на смъртоносното куче грозде. — Той се замисли за миг. — Във всеки случай, частичните ти преводи на надписите, особено частта за „черното поклонничество“ и „сменящото се място“, подсказват, че колонията на вещиците не е измряла веднага, както твърди легендата.

— Аз сама стигнах до това заключение. И какво може да е станало с нея?

— Преместили са се.

— Къде?

— Още един добър въпрос. Изглежда в южна посока. — Той въздъхна. — Най-накрая ще намерим общата нишка, но оставам сигурен, че магьосничеството ще се окаже периферно за основния случай. Констънс, искам отново да ти благодаря. Помощта ти беше безценна. Радвам се, че дойде с мен.

Настъпи мълчание. Пендъргаст се захвана да прибира снимките. Констънс остана седнала на леглото, а сърцето й започна необяснимо защо да блъска в гърдите. Чувстваше топлината, която се излъчваше от тялото му, и как крайчеца на бедрото му докосва нейното.

Пендъргаст приключи с прибирането на снимките и се обърна към нея. Двамата се гледаха известно време лице в лице, тишината в стаята се нарушаваше само от пукането на цепениците, далечното бучене на прибоя и стенанията на вятъра. В този момент Пендъргаст стана с леко движение от леглото, грабна бутилката калвадос от масата, вдигна чашата й и се обърна към нея:

— Още една глътка, преди да си вървиш?

Констънс скочи на крака.

— Не, Алойшъс, благодаря. Вече минава полунощ.

— Тогава, скъпа Констънс, ще се видим на закуска.

Той й държа вратата отворена, а тя се плъзна край него в сумрачния коридор и продължи към своята собствена стая, без да поглежда назад.