Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (18)

18.

— Това — обяви Пърсивал Лейк с разнежен поглед — беше първата ми работа, когато преди трийсет години се преместихме тук с жена ми. Той потупа сивата полирана гранитна скулптура с обич, преди ръката му да се върне на първоначалното си място около кръста на Керъл Хинтъруасър. Скулптурата изобразяваше полуабстрактна фигура на харпунист, който излиза от камъка, прицелвайки оръжието си.

— Задържах я по сантиментални причини, а можех да я продам сто пъти досега. Нарекъл съм я Куийкуег^[1].

От морето долетя порив на вятъра и разроши тревата, опасваща края на спускащия се отвесно към вълните бряг. Откъм морето се търкаляха ниски облаци с цвят на цинк и носеха със себе си миризмата на зима. Лейк беше подредил големите гранитни статуи с лице към морето в нещо като знак на уважение към моаите^[2] на Великденския остров, които беше видял преди години при едно пътуване с покойната си жена.

Облеченият в черно Пендъргаст придърпа яката си по-плътно. Вечерта се оказа малко хладна, а агентът на ФБР очевидно не беше от хората, които обичат времето да ги стимулира.

Лейк продължи да крачи сред скулптурите ръка за ръка с Керъл, като казваше по няколко думи за всяка скулптура, а Пендъргаст ги следваше мълчаливо. Щом стигнаха края на редицата статуи, Лейк спря и обърна.

— Любопитен съм да чуя как върви разследването? — попита той.

— Недобре отговори Пендъргаст.

— Разбирам. Вероятно проблемът е липса на доказателства?

— Точно обратното.

— Вие определено предизвикахте голяма шумотевица в града. Всички говорят само за вас и убийството на историка. — Той направи пауза, докато грижливо подбираше думите си. — Трябва да призная, че се чувствам малко избутан настрана.

— Защо така?

— Ами тук сте от три дни. Очаквах редовни доклади за вашия напредък. Например чух от другаде, че помагате на полицията в разследването на това убийство. Щеше да е по-приятно, ако го бях чул от вас лично.

— Приемете моите извинения.

Този човек беше влудяващо непроницаем.

— Това означава ли, че смятате убийството на историка и нашия случай за свързани? — попита Керъл.

— Да.

Настъпи мълчание. Лейк изчака за подробности, но след като такива не последваха, попита:

— Няма ли да ни разкажете по-подробно?

— Не.

Лейк усети раздразнение.

— Не ми се ще да бъда безцеремонен, но не работите ли за мен? Не трябва ли да получавам доклади редовно?

— Обикновено с никого не обсъждам текущо разследване, освен ако не е безусловно необходимо.

— Така… Ако не сте тук, за да ми разкажете как върви, защо сте дошли? Сигурно не е само за да видите работите ми?

Пендъргаст застана с гръб към вятъра.

— Имам няколко въпроса.

Лейк сви рамене.

— Добре, питайте. Макар да мисля, че вече ви казах всичко, което знам.

— Има ли някакви причини да не ми разкажете за миналото на госпожа Хинтъруасър?

Лейк и жената се спогледаха.

— Нейното минало?

— Криминалното й минало. Била е хваната да краде от скъп антикварен магазин в Кеймбридж.

Настъпи мълчание, което само поривите на вятъра нарушаваха.

— Пендъргаст, не съм сигурен накъде отива работата — каза Лейк най-накрая, — но определено не ми харесва.

— Защо трябваше да ви казва? — попита Керъл. — Това беше преди петнайсет години. Върнах предмета, платих компенсация. Така или иначе, беше само един малък, грозен погребален идол. Не зная какво съм видяла в него. Цялата случка е далеч в миналото. Няма нищо общо с взлома в нашата… в къщата на Пърси.

— Може би няма. — Пендъргаст насочи вниманието си към Лейк. — Били сте в търговския флот, нали?

Лейк направи малка пауза, преди да отговори.

— Да, прекарах четири години във военноморския флот и след това още три като помощник на супертанкер.

— Предполагам, че татуировката ви е от онова време?

— Татуировка? — изненадано възкликна Лейк. — Имате предвид кита на дясното ми рамо? Откъде знаете за него?

— Както изглежда, в града много му се възхищават, а е известен от редките ви появи на плажа.

— Разбира се. Е, винаги съм обичал морето, а „Моби Дик“ е любимата ми книга. От шестнайсетгодишен всяка година я препрочитам. „Именувайте ме Ишмиъл“^[3] е най-великият първи ред, написан някога в литературата.

— Аз лично не си падам по животински истории.

Лейк завъртя очи.

— За първи път чувам „Моби Дик“ да се отхвърля като животинска история.

— Господин Лейк, да се върнем на темата. Вашето минало в търговското корабоплаване се оказа трудно за проучване. Странно, че в пристанищен град като Ексмут малцина знаят за него.

— Аз съм частно лице.

— Нито се появи в по-раншния ви разказ, отнасящ се за вашето минало. Онзи, който ми представихте в ресторанта на странноприемницата.

Лейк сви рамене.

— Вече свикнах да не говоря за това. Някак си не се вписва в живота на художник.

— Разбирам. Открих, че преди да отиде в юридическия факултет, Дана Дънуди също е работил на супертанкери.

— Не знаех.

— Не се ли е случвало да работите на един и същи танкер?

— Не.

— Колко добре познавате господин Дънуди?

— Не го познавам добре. Той не е от моята кръвна група. Дребен адвокат от малък град с етични проблеми.

— Знаехте ли, че той също има татуировка? Котва на едната длан.

— Много популярна татуировка сред моряците от търговския флот. Да не мислите, че Дънуди и аз сме замесени в някакъв заговор на татуировките?

— Другото нещо, което се оказа странно трудно за откриване и което също пропуснахте да споменете, е, че вие имате дълбоки корени в Ексмут. Вашият прапрапрадядо е дошъл тук от Бостън, за да се ожени за местна жена. Изчезнал е в океана през 1845 година, оставяйки жена и дете. Тя се върнала обратно в Бостън и с това вашата семейна връзка с градчето свършва, докато не се връщате тук преди трийсет години.

Лейк се вторачи в Пендъргаст.

— Нима това има някаква връзка?

— Знаете ли моминското име на вашата прапрапрабаба?

— Не.

— Дънуди.

— Мили боже! Наистина? Нямах представа. Обаче тук наоколо има доста хора с тази фамилия. Всъщност твърде много.

— Последната ви изложба в Бостън в галерията за изящно изкуство „Глийсън“ на улица „Нюбъри“ не е минала много успешно.

— Когато икономиката не върви, изкуството е първото, което страда.

— И вярно ли е, както твърдят местните клюкари, че нямате поръчки?

— Накъде биете? — Обаче Лейк беше почнал да вижда накъде бие. Усети, че започва да се ядосва.

— Искам да знам само това: господин Лейк, имате ли финансови затруднения?

— Аз съм съвършено непритеснен финансово! Не живея разточително и спокойно мога да се справя със спада в търсенето.

— Винената сбирка застрахована ли беше?

— Беше посочена като актив в застрахователната полица за къщата ми.

— Получихте ли си обезщетението?

— Още не, но се моля на бога да не намеквате за застрахователна измама!

— Значи сте внесли иска?

— Разбира се.

— Каква е сумата?

Сто и деветдесет хиляди долара. Всичко е документирано. Бих предпочел да си получа виното обратно, за което бих ви благодарил. Впрочем това е вашата задача, а не да ми задавате куп обидни и без връзка въпроси. Да вадите стари кирливи ризи за моето момиче — какво е това, за бога? Нима ме обвинявате, че съм в таен съюз с този сбутан адвокат, който се оказва мой единайсети братовчед по единайсета съребрена линия, за да открадна собственото си вино? И че съм ви вкарал в случая само за шоуто? Божичко, не ме карайте да съжалявам, че ви наех.

Керъл го стисна за ръката.

— Скъпи, моля те! — Обаче вече беше твърде късно, когато Лейк осъзна, че крещи.

Пендъргаст стоеше и продължаваше да ги гледа с лице, което имаше цвета на лед, а в очите му се отразяваше умиращата дневна светлина.

— Във всяко разследване деветдесет и девет процента от събраната информация няма връзка. В търсенето на онзи липсващ процент трябва да бъдат зададени много обидни въпроси и много хора да бъдат вбесени. Нищо лично. Довиждане господин Лейк, госпожо Хинтъруасър.

Изпуснал парата, Лейк стоеше до Керъл и гледаше как черната фигура на Пендъргаст се спуска по хълма към своята кола.