Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (17)

17.

Меката светлина на следобедното слънце се процеждаше през дантелените пердета на хотелската стая, повишена в помещение за разпити. Прашинки се носеха из въздуха. Констънс следеше с поглед агента на ФБР, който тихо крачеше насам-натам, а облечената му в черно фигура влизаше и излизаше от светлината. Движеше се толкова леко, че повече приличаше на привидение, отколкото на човек. Правеше това, откакто се беше върнала от стаята на Маккул със своя доклад. Беше неразгадаем като сфинкс. Тази пълна липса на предвидимост го правеше толкова… интригуващ.

— В това няма смисъл — измърмори той.

Тя нищо не каза и продължи да чака, защото знаеше, че не говори на нея.

— Корабът е видян — продължи Пендъргаст — да се бори с бурното море по залез-слънце близо до Халфуей Рок в залива Каско, който на втори февруари 1884 е настъпил около шестнайсет и петдесет. Според корабния дневник на рибарския съд „Монктън“ е плавал с десет възела. Вероятно е заобиколил нос Елизабет около седемнайсет и петнайсет. Пълната вода на прилива е настъпила към двайсет и три и двайсет и пет. Заради североизточния вятър вероятно бурята се е усилила. Ако корабът беше потънал преди двайсет и три и двайсет и пет, отломките и труповете щяха да бъдат изхвърлени на брега от бурята и намерени. Обаче не са намерени. Значи корабът е потънал след настъпването на отлива, отнасяйки отломките и жертвите в открито море. Ако предположим една постоянна скорост от десет възела, което е много вероятно, тъй като е параход и е поддържал тази скорост за стабилност, „Пембрук Касъл“ е заобиколил нос Ан в двайсет и три и четиресет и пет и скоро след това се е озовал в безопасност в пристанище Глочестър.

Крачка напред, завой. Крачка напред, завой.

— Проблемът е, че не са го видели да заобикаля носа и да влиза в пристанището. Значи корабът трябва да е срещнал съдбата си в тези двайсет минути между двайсет и три и двайсет и пет и двайсет и три и четиресет и пет часа, което разполага катастрофата точно пред крайбрежието на Ексмут. — Той поклати глава. — В това няма смисъл.

— За мен има — възрази Констънс.

Пендъргаст я погледна.

— Много добре, и какъв е той?

— Ти смяташ, че корабът е потънал пред ексмутския бряг. Това обяснява защо историкът се е върнал тук — чрез дедукция и той е стигнал до същия извод като теб. Quad erat demonstrandum.^[1]

— Cum hoc, ergo propter hoc.^[2] — Той поклати глава нетърпеливо. — Може би обяснява защо историкът се е съсредоточил върху този район, но не взима под внимание феномена, известен като състояние на прилива и отлива.

— И какво означава това?

— Феноменът е известен още като застой. Половин час след апогея на прилива настъпва застой в движението на водата. Застоят означава, че корабни отломки, където и да е пред брега на Ексмут щяха да бъдат завлечени право към плажовете и скалите.

— Защо?

— Заради вятъра. Тогава е духал североизточен вятър. Бреговата ивица на Ексмут има формата на кука, която се разгръща към нос Ан. Тази кука е като мрежа: всички отломки от кораба, тласкани на югозапад от вятъра, нямаше да могат да й избягат. Труповете и отломките щяха да осеят брега.

— Ами ако корабът е заобиколил нос Ан, но не са го видели? Бил е вече толкова повреден, че не е успял да влезе в пристанището на Глочестър и накрая е отнесен в открито море от започващия отлив?

Пендъргаст замълча, докато обмисляше тази възможност.

— Това изглежда напълно възможно и смятам, че от спасителната операция са предположили точно това, съсредоточавайки се върху районите, където повреденият кораб е могло да бъде отнесен. В регистъра са споменава, че е бил кораб с дъбов корпус. Дори да е потънал, е щяло да има голямо количество плаващи отломки, да не говорим за труповете. Обаче обстойното претърсване не открива нищо.

— Може да е бил повреден дълго преди да стигне до ексмутския бряг и бурята го е подмятала, докато не започва отливът, който го отнася навътре в морето.

Пендъргаст започна отново да крачи напред-назад.

— На всеки шест часа отливът сменя прилива. Подхвърлян от вълните кораб няма да стигне много далече. Поне малко отломки щяха да бъдат изхвърлени на брега. — Той махна с ръка. — Ние се въртим в кръг. Не забравяй, че това не е единствената загадка. Съществува и мистерията с вещиците.

— Да не искаш да ми кажеш, че вярваш на Бойловата история за избягалите от Салем вещици?

— Драга Констънс, в нищо не вярвам. Надявам се, че и ти няма да се поддадеш на този импулс. Да се оставим единствено на фактите да ни водят. Фактите ме насочват към соленоводните тресавища около Ексмут и онова отдавна запустялото селище. Довечера ще отида да го претърся.

— През нощта?

— Естествено, нали ще бъде разузнаване. Не трябва да ме виждат.

— Ще дойда с теб.

— Нищо подобно няма да правиш. Сам в мрака ще мога да се придвижвам много по-лесно. Може да се наложи да пресичам водните канали, а ти, за съжаление, така и не се научи да плуваш. Освен това си спомни неприятностите, които произлязоха от последната ни полева… ъъъ… операция.

— Имаш предвид полевата операция в Ботаническата градина? Доколкото си спомням, точно тази операция ти спаси живота. Както би уточнил нашият приятел сержант Гавин — „просто казвам“.

Устните на Пендъргаст трепнаха в нещо, което би могло до се приеме като веселие или съгласие с казаното.

— Констънс, онова, което бих искал да свършиш, е утре сутринта да идеш в Салем. Доколкото знам, там има много атракции, включително Къща на вещица, Тъмница за вещици с музей, Паметник на процесите срещу вещиците, да не говорим за Обиколка на града на вещиците със сегуей^[3].

— Обиколка със сегуей? Сигурно се майтапиш.

— По-важното е, че Салем е дом на Обединения уикански^[4] съюз. — Той й подаде визитка. — Някоя си Тифани Брукс, известна като Призрачния гарван, оглавява съюза и е водач на вещерското сборище.

Констънс взе визитката.

— Неоезичници? Бяла магия? И какво се очаква да открия?

След тези думи Пендъргаст й подаде лист хартия с рисунка върху него. Когато го погледна, видя, че са символите, изрязани в плътта на историка, както и грубите букви на ТАЙБАНЕ.

— Търсенето в интернет даде този резултат. Освен това си спомни какво ни каза Бойл. Надпис, открит в центъра, изоставената вещерска колония, съществувала някога във вътрешността на тресавищата? — Той кимна към листа. — Това е надписът и тези са символите — поне според един отдавна починал археолог със съмнителна репутация.

Констънс се вторачи в листа.

— Нали не мислиш, че убиецът на историка, изрязал тези неща в трупа, е бил…

— Нищо не мисля. Просто искам да разбереш дали тези символи са истинска магия и ако е така, какво означават. Тайнствената дума всъщност е в центъра на нощното ми пътешествие. Скъпа Констънс, не можем да продължим, докато не определим дали са истински, или просто нечия идея за заблуда на разследването.

Той стана.

— А сега довиждане. Налага се да поговоря кратко със сержант Гавин. Мисля, чух, че бил израснал в Ексмут.

— И за какво ще говорите?

— Искам да му задам един-два въпроса за миналото на нашия уважаван адвокат господин Дънуди. След това имам уговорка с господин Лейк за обиколка на неговата градина със скулптури.

Тя внимателно се зае да сгъва листа.

— Мислех, че се готвиш да идеш на разузнаване.

— Точно така, но за това ми е нужна тъмнина.

— Разбирам. А аз какво?

— Тази вечер бих искал да… ъъъ… постоиш в бара на странноприемницата и да си поговориш с местните, да пийнеш бира-две с тях, за да научиш клюките.

Тя се вторачи в него.

— Аз не вися в барове.

— Ще трябва да приспособиш своите правила за поведение, докато провеждаме разследване, както аз правя с моите. Ако не ти се пие бира, можеш да пиеш абсент, какъвто по някакво чудо имат. — Той се приведе към нея и доверително й прошепна: — Каквото и да правиш, избягвай суровите миди.