Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (16)

16.

Това щеше да се окаже интересно. Дори нещо повече. Брадли Гавин се промъкна под жълтата полицейска лента, която препречваше края на коридора на втория етаж в странноприемницата. След това се обърна и я повдигна за Констънс Грийн. Тя го последва до затворената врата на стаята на Морис Маккул. Той отвори вратата и я бутна да се разтвори широко.

Агент Пендъргаст се беше погрижил да изясни, че на Констънс трябва да се оказват всички възможни професионални любезности, което обясняваше защо беше допусната на място, което, откъдето и да се погледне, е местопрестъпление. Той изпитваше по-голямо любопитство към нея, отколкото към онова, което биха могли да намерят в стаята. Гавин подозираше, че то ще се окаже твърде малко. Определението „интригуваща“ слабо описваше тази странна и красива жена. Това беше неговата първа възможност да разговаря насаме с нея.

Той се обърна и протегна ръка:

— След вас, мадам Грийн — покани я той.

— Моля, госпожица Грийн, ако обичате. Смятам „мадам“ за неприятен неологизъм.

— Опа, извинете. — Гавин я наблюдаваше с крайчеца на очите как влиза — ефирна фигура в дълга рокля. Тази жена беше недостъпна като глетчерите и може би това беше част от онова, което го привличаше — това и нейното тайнствено хладнокръвие. На Гавин много се хареса старомодното изпълнение с „госпожице“. Беше започнал да гледа на тази госпожица Грийн като на предизвикателство. Знаеше, че жените го намират привлекателен, и предполагаше, че с времето, когато го опознае по-добре, може да се окаже неин тип.

Последва я в стаята на историка. Беше обзаведена с антикварни мебели от съответния период, както и цялата странноприемница. Той попиваше очарователното й, макар и опърпано обзавеждане: голямото тежко легло от тъмно дърво, дантелените пердета, плетените килими, вече малко износени. През открехната врата се виждаше банята, която не беше ремонтирана от толкова отдавна, че плочките отново бяха дошли на мода и след това пак бяха остарели.

— Госпожице Грийн, условието беше нищо да не се пипа — напомни той. — Но ако искате да го направите, не виждам защо не, стига първо да ме попитате.

— Благодаря.

Екипът криминалисти вече беше минал през стаята с фината четчица за отпечатъци и маркировката от жълти етикети и флагчета украсяваше цялото помещение. Бяха търсили криминологични доказателства — латентни косми, нишки, ДНК, кръв. Той и дамата търсеха документи, особено доказателства върху какво е работил историкът. Не че очакваше да стигнат донякъде. Повече или по-малко беше приел, че става дума за обикновено убийство при грабеж, макар и с някои изключително тревожни страни.

Бързо направи наум инвентаризация. Ниска купчина документи на бюрото с капак. Нямаше компютър. Камериерката бе оправила стаята, след като ученият беше слязъл да вечеря няколко часа преди да бъде убит. Лоша работа. Всичко беше много спретнато, но дали виждаха отражение на камериерката, или личността на историка, никой не можеше да каже.

Гавин отиде при малкото бюро, върху което историкът беше струпал книги и листове. Издърпа бележника му и погледна към Констънс. Тя се оглеждаше в помещението, а виолетовите й очи попиваха всичко.

Той започна да преглежда книгите. „Бури и корабокрушения в Нова Англия“ от Едуард Роу Сноу; копие на документ, наречен: „Регистър на корабите от 1850 до 1900 година“ от архивите на „Лойд“. Във всяка от книгите имаше разделители. Докато прехвърляше заглавията, чу зад гърба си тихо шумолене и Констънс се появи до него.

— Сержанте, може ли да взема регистъра?

— Разбира се.

Тя го отвори на мястото, където беше разделителят, измествайки се от неговото зрително поле. Гавин започна да се оглежда за портфейл, часовник или пари, защото при трупа не бяха намерили нищо. След това се зае да прегледа по-внимателно книгата от Сноу, отваряйки на главата с разделител, която се казваше: „Тайнственото изчезване на парния кораб «Пембрук Касъл»“.

— Може ли да привлека вниманието ви към това? — каза Констънс и му подаде регистъра. Той също имаше отметка на страницата за „Пембрук Касъл“. Гавин беше донякъде запознат с историята, но въпреки това прочете статията с интерес.

Парен кораб „Пембрук Касъл“, 1884 година. През февруари 1884 на път от Лондон за Бостън, изгубен по време на буря край брега на Нова Англия между нос Елизабет (Мейн) и нос Ан (Масачузетс).

„Пембрук Касъл“ бил стометров парен кораб с дъбов корпус, построен от „Баркли Кърл & Ко“ в Уайтинч, Глазгоу, Шотландия, предназначен за пътнически и товарни превози. Спуснат е на вода на 12 септември 1876 година. „Пембрук Касъл“ потегля за своето последно пътуване от Лондон, Англия, на 16 януари 1884 със 140 пътници. Корабът бил нает от лейди Елизабет Хъруел от Хъруел Осъри, Уорикшър. На 18 януари „Пембрук Касъл“ е задминат от рейсовия кораб „Уесекс“ и е отбелязан в корабния му дневник. На 2 февруари 1884 при залез от риболовния кораб „Монктън“ от Портланд, Мейн, виждат „Пембрук Касъл“ да се бори с бурно море близо до Халфуей Рок на входа на залива Каско.

Разменили си сигнали с помощта на лампа. Това е последното известно забелязване на кораба. Североизточната буря се била стоварила на брега и продължила три дни. Когато корабът не пристава в Бостън в уречения ден — 5 февруари. Бреговата охрана на САЩ изпраща няколко крайцера, към които по-късно се присъединяват два военноморски кораба, които провеждат неуспешно издирване на оцелели и отломки. Предположили, че корабът е потънал по време на бурята някъде между носовете Елизабет и Ан. Ако корабът беше заобиколил последния нос, щеше да бъде видян от пазача на фара на нос Истърн и да успее да се скрие в пристанището на Глочестър. Никога не били намерени следи от кораба или екипажа, нито била установена принадлежността към кораба на намерени отломки. Застрахователното обезщетение в размер на 16500 лири било изплатено на 23 март 1885 г. от „Лойдс“ на „Лондонска и Бристолска параходна компания“, собственик на „Пембрук Касъл“. На 6 април 1886 била изплатена допълнителна сума обезщетение в размер на 9500 лири за изгубения товар на лейди Хъруел.

— Изглежда нашият историк е търсил това — заключи Гавин, сгъвайки документа, за да го остави отново на бюрото.

— Да — съгласи се Констънс. Беше застанала близко до него, за да чете през рамото му. В близостта й имаше нещо странно вълнуващо.

Тя отстъпи назад.

— Не мислите ли, че е странно да не се изплатят никакви пари за удавените пътници?

— Не ми хрумна.

— А този „изгубен товар“ — питах се какво ли е имало в него, за да е толкова ценен, и защо са били нужни почти две години, за да бъде обезщетена?

Гавин сви рамене.

— Първо, защо й трябва на английска благородна дама да наема кораб? И защо тя самата не е била на кораба?

Сержантът я погледна право в лицето. Беше наистина много млада — на не повече от двайсет и две или двайсет и три години. Обаче тези виолетови очи бяха необичайно дълбоки. Той изпита напълно непрофесионално вълнение.

— Да — каза, — това са интересни въпроси, но се съмнявам, че са актуални.

— Защо?

Той преглътна, жегнат от резкия й тон.

— Защото съм почти сигурен, че някой амфитеатърник от Дил Таун е убил нашия човек заради парите и тръпката.

— Амфитеатърник? Какво е това?

Тя сякаш беше от някакъв друг свят или поне от свят, който е много далеч от Ексмут. Това също беше привлекателно.

— Зависим от мет. Нали сте чували — метамфетамин, синтетичен наркотик? Кокаинът на бедните?

Настъпи мълчание.

— Много ли са наркоманите в Дил Таун?

— Преди няколко години разбихме там лаборатория. Смятаме, че в момента може да работи друга някъде там в тресавищата.

— Значи има проблем с наркоманията?

— Проблем с наркоманията е малко силно казано. Просто… нали знаете, бедност, недостатъчно образование, липса на възможности… Риболовът от десетилетия е в упадък. А рибарите са корави типове. — Той направи пауза. — Просто обяснявам.

— Разбирам. Сержанте, благодаря за информацията. Какво намерихте при трупа?

Преходът беше толкова неочакван, че на Гавин му трябваше известно време, за да схване какво пита.

— О, нищо. Ръчен часовник. Тялото е било съблечено. — Тя нали беше там? Защо сега му задаваше този въпрос?

— Ако мотивът на наркомана са били парите, защо не е взел часовника?

Гавин сви рамене.

— Беше скапана марка. — После се поколеба. — А Пендъргаст какво мисли?

— За кое?

— Тези символи. Зелен хайвер или нещо друго?

— Нищо не каза.

— А вие?

— Не знам.

Настъпи мълчание, докато двамата се гледаха. Най-накрая Гавин първи проговори:

— От дълго време се занимавам с полицейска работа и стигнах до един основен извод за престъпленията.

— И какъв е той?

— Че повечето престъпления са банални. Глупави. Обикновено очевидното обяснение е правилното. А в този случай обир е най-простото обяснение, пък с тези странни символи прилича на наркоманска работа.

— Ако повечето престъпления са банални и глупави, причината е в хората. Те са такива.

Гавин беше изненадан от нейния отговор.

— Това ли мислите за човешката природа? Че хората са поначало глупави?

— Да. Но има изключения от правилото. Някои не се поддават на прости обяснения. Същото се отнася и за някои престъпления. И това е едно от тях.

— Някои хора не се поддават на прости обяснения. — повтори Гавин. — Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че малцина изключителни хора се извисяват над множеството. За тях правилата са различни. Престъпленията — също. В това убийство няма нищо банално и глупаво, нито у престъпника, който го е извършил.

Гавин не беше срещал жена като нея. Той я гледаше с любопитство и в един момент — много необичайно за него — реши да направи крачка в неизвестното.

— Аз съм напълно сигурен, че вие, госпожице Грийн, сте от тези изключителни хора.

Очакваше да чуе отрицание, гневно избухване, но нищо подобно не стана. Окуражен, той реши да кара нататък и с малко по-тих глас каза:

— Заради това бих искал да ви опозная по-добре.

Тя продължаваше да го гледа с безизразно лице. Накрая попита:

— Свършихме ли тук?

— Да.

Той видя как изваяните й устни се извиха в едва доловима усмивка заради нещо, което очевидно забавляваше само нея.

— Тогава след вас, сержанте.