Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (12)

12.

Бенджамин Франклин Бойл заби мотиката за миди в калта и обърна една голяма, дебела красавица. Когато я издърпа, в знак на протест тя изстреля струйка вода, а той я хвърли в кофата и направи няколко крачки напред. Високите му до кръста рибарски ботуши засмукаха шумно въздух в знак на съпротива. Заби мотиката отново и отвори дълбок срез в калта, разкривайки още две миди. Още няколко крачки, замах с мотиката и поредните няколко миди се озоваха в кофата. След това спря да почине, облегнат на мотиката, и зарея поглед към оголените кални плитчини зад устието и морето пред него. Имаше слаб отлив и зад него слънцето залязваше, карайки няколкото буреносни облака на хоризонта да аленеят. Беше чудесна есенна вечер. Бойл вдиша миризмата на соления въздух, зрелия мирис на оголеното кално дъно на канала — миризма, която обичаше — и се вслуша в крясъците на чайките, докато те прелитаха и се въртяха над ексмутските тресавища.

Преди пет години, когато стана на шейсет и пет, Бойл се беше отказал от риболова и продаде траулера си. Работата му беше тежка и рапаните сякаш ставаха все по-малки и трудни за откриване. През последните няколко години онова, което вадеше, обикновено бяха безполезни морски звезди, които от туй нагоре му съсипваха мрежите. Беше доволен, че успя да се отърве от кораба — бяха му предложили почтена цена за съда, а и той бе успял да спести достатъчно за сиромашка пенсия. Копането на миди обаче му осигуряваше занимание, докарваше му малко допълнителни пари и го държеше близо до морето, което обичаше.

След като си почина, огледа лъскавите плитчини. Навсякъде се виждаха дупките на тънкочерупчестите миди. Плитчината беше добра и изглежда отдавна никой не я беше копал, защото до нея се стигаше трудно през острата блатна трева и уморително прекосяване на друга, по-близка плитчина, която вече беше разкопавана.

Излизането сред природата не беше лошо, но на връщане с двайсеткилограмовата кофа, пълна с миди, му излизаше душата.

Той заби мотиката в лъскавата, потрепваща повърхност на калта, после я дръпна назад, разкривайки още миди. Поддържаше ритъма, като всеки път правеше няколко крачки напред, забиваше, обръщаше, вадеше, хвърляше в кофата, след това повтаряше всичко отначало. Докато работеше, доближи до края на блатната трева и щом стигна до нея, спря, за да си набележи друга добра посока. Стъпи на помръдващата кал и видя няколко струйки вода да бликват от дясната му страна. Това щеше да се окаже добро място за копане. Когато се наведе, за да започне, зърна нещо странно в сумрака: приличаше на топка за боулинг със стърчаща от нея коса. Беше прикрепена към нещо безформено, потънало в мътния канал, който се промъкваше през калната плитчина.

Остави тежката кофа и се приближи, за да провери, а високите му ботуши издаваха ужасен звук при всяка крачка. На Бойл не му трябваше много време да осъзнае, че гледа тяло, забито в калта, и още няколко крачки го приближиха близо до него. Беше на гол мъж, проснат по корем с прострени настрани ръце и крака. Лицето и долната част на тялото бяха вече заровени няколко сантиметра в калта. Тилът му беше отчасти плешив, а в средата на венеца от корясала от солта коса на темето лъщеше голяма, лъскава плешивина. Малко зелено раче, усетило движението, се прехвърли от единия полукръг коса в другия и се скри под сресания настрани останал перчем.

Бойл беше видял много трупове на удавници, изхвърлени на брега, и този приличаше на повечето от тях, включително по дупките, които тук-там го пронизваха, дело на лакомите морски обитатели — крабове, риби, стриди, които бяха започнали да се гощават.

Той остана известно време там, чудейки се дали познава човека. Не можа да се сети веднага за плешивината — имаше много хора с подобни, но така, без дрехи, не му приличаше на когото и да било. Разбира се, трябваше да се обади на полицията, но любопитството надделя. Все още стискаше мотиката в ръка, затова се наведе над трупа, пъхна я в калта под корема. С другата ръка хвана трупа за горната част на ръката и дръпна. Трупът се освободи с грозно мляскане от калната прегръдка и се обърна с плисък, а вкочанената ръка тупна в калта.

Беше невъзможно да види каквото и да било, защото лицето и торсът бяха покрити с черна кал. Сега какво? Трябваше да измие калта от лицето. Заобиколи тялото, нагази в плиткото на канала, зашепи двете си ръце и започна да плиска вода върху трупа. Калта бързо се оттече и отдолу на ручейчета и ивици започна да се показва ослепително бяла плът.

Изведнъж Бойл замръзна. Лицето беше до голяма степен изядено — устните, очите, носа — нещо обикновено, доколкото знаеше, за трупове, попаднали в солена вода. Обаче онова, което го накара да замръзне на място, беше не лицето на мъжа, а неговият торс. Той се вторачи в него, опитвайки се да осъзнае какво вижда. Онова, което в началото беше сметнал за груби татуировки, се оказа нещо съвсем друго.

Бенджамин Франклин Бойл пусна мотиката за миди в калта, бръкна в джоба под високите до кръста ботуши, извади мобилния си телефон и набра номера на полицейския участък в Ексмут. Когато рецепционистката се обади, той каза:

— Дорис? Обажда се Бен Бойл. Намирам се при калните плитчини. Тук има труп, не е от местните. Прилича на изхвърлен от тресавището. По тялото е поработил истински артист. Не, не мога да го опиша — трябва човек да види с очите си. — След това обясни по-подробно къде се намира, накрая прекъсна линията и отново прибра телефона в джоба.

Със смръщено чело Бойл се замисли какво да прави сега. Дори ченгетата да тръгнат веднага, не могат да стигнат дотук за по-малко от двайсет минути. Имаше достатъчно време да напълни кофата.

Той потропа с крак по калта, видя къде струйките вода са най-нагъсто и започна да копае между тях. Скоро си създаде ритъм: две крачки, удар с мотиката, обръщане на калта, изваждане, хвърляне в кофата и пак отначало.