Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (9)

9.

Констънс прекрачи прага, после спря и инстинктивно се смръщи неодобрително. Мястото приличаше повече на магазин за един долар, отколкото на историческо дружество. По стените висяха множество предмети, закачени безразборно: избелели морски карти, стари рибарски мрежи, буйове, харпуни, канджи, рога от нарвали, игли за кърпене на платна, огромна черупка от омар върху плочка, друга дървена плочка, покрита с морски възли, както и снимки на Ексмут в миналото. В центъра на „музея“ се мъдреше плоскодънна рибарска лодка, дълга шест метра, с няколко чифта гребла в дървени ключове.

Отвори вратата, с което бръсна няколко звънчета, и скоро пред нея се озова енергичен сивокос мъж с дебели месести части на ушите и кокалесто лице. На баджа, който носеше, беше написано, че пред нея е доброволецът Кен Уорли.

— Привет — каза доброволецът, извисявайки се в зрителното й поле, протегнал към нея диплянка. — Добре дошли в Ексмутското историческо дружество и музей.

Констънс се опита да бъде учтива, затова прие диплянката с едно измърморено:

— Благодаря.

Тя се зае усърдно да разглежда рибарската лодка, като се надяваше, че мъжът скоро ще се разкара.

— Хубава плоскодънка, нали? Пратен в ъгъла, разбит от старостта. Това е мотото на нашия малък музей.

— И ме прати в ъгъла, разбит от старостта.^[1]

Мъжът рязко млъкна.

— Сигурна ли сте? Трябва да проверя.

— Няма какво да проверявате. Сбъркали сте.

Временно победен, мъжът се върна при купчината диплянки и се зарови в голяма регистрационна книга. Констънс, която се беше заела да разглежда няколко стари карти на Ексмут, знаеше, че доброволецът понесе удар, но не е победен.

— Бихте ли записали името си, за да ви включим в списъка на нашите адресати при разпращане на съобщения за специални събития — предложи й той, сочейки регистъра.

— Не, благодаря. Питам се къде съхранявате своя архив?

Мъжът примигна.

— Ние нямаме архив.

— Градски вестници? Топографски карти, имотни скици? Стари брачни регистри?

За съжаление градският архив е бил изгубен по време на големия ураган през 1938. Нарекли го Янки Клинер. Отнесъл старото пристанище на Ексмут и разрушил половината град. Все още се виждат останките в Ексмутския залив. Посвоему са живописни.

— Това ли е всичко? Всичко, което имате?

— Може да не ви се струва много, но всяка вещ тук има своя история. Например нюбърипортската плоскодънна лодка, на която се възхищавахте преди малко, е била използвана за лов на големи сини китове. Когато наблюдателите забелязвали китове да заобикалят остров Крау, мъжете се втурвали на брега и вкарвали тези лодки във водата. После подгонвали китовете, убивали ги с харпуни и ги извличали обратно на брега, където ги разфасовали. Представете си смелостта, дързостта, която е била нужна: презрял съдбата със стомана от вража кръв димяща!

— С меч, димящ от вража кръв.^[2]

Настъпи мълчание.

— Сигурен съм, че е „стомана от вража кръв димяща“ — каза Уорли с напрегнат глас. — На млади години бях артист и по-късно двайсет години директор на стария Ексмутски театър.

Констънс усети нарастващо нетърпение заради този досаден човек и без да му обръща внимание, продължи да разглежда рамкираните снимки на кораби, статии за бури и крушения и легенди за заровени пиратски съкровища. С ъгълчето на очите си забеляза, че Уорли се върна на стола си зад регистрационната книга и се зае с трудоемката задача да адресира на ръка пликове за писма. Тя се надяваше, че това ще му затвори устата поне до края на нейната обиколка на музея.

В този момент внезапно й хрумна мисълта: как би реагирал Пендъргаст в подобно положение? Щеше ли да успее да измъкне нещо от тези опърпани артефакти и стари вестникарски статии? Имаше ли нещо, което тя може би пропуска? Докато оглеждаше наоколо, й светна как той би се възползвал от обстоятелствата. Това осъзнаване я накара да се зачерви от раздразнение, тя погледна към Уорли, който продължаваше да адресира пликове.

— Господин Уорли?

Той вдигна поглед.

— Да?

Без съмнение методът на Пендъргаст съвсем не беше лесен. На нея поне не й се удаваше лесно.

— Като се размислих, реших, че сте прав: със стомана от вража кръв димяща! Такъв е текстът.

Като чу това, лицето му засия.

Много пъти съм играл Макбет.

— В Ексмутския театър?

— Да, но веднъж и в Бостън, в Театъра на Пазарния площад — салонът беше разпродаден.

— Бостън? — Последва пауза. — Винаги съм си мечтала за сцената, но така и нямах възможност. Човек се чуди как актьорите помнят всички тези текстове.

Сигурно мотивите зад подобно подмазваческо изказване не можеха да останат скрити. Въпреки това доброволецът поддаде.

— Има начини — започна той да обяснява. — Тънкости на занаята. Не е чак толкова трудно.

Да си блюдолизец е крайно унизително, но унижението бе донякъде смекчено от наблюдението й, че скованото и обидено държане на Уорлик бързо изчезна.

— Вероятно познавате всички в града — продължи Констънс с плонжовете.

— Разбира се! Няма нищо по-добро от театъра за сближаването на хората от един град.

— Колко хубаво. Случайно много се интересувам от морски фарове и се питах дали не знаете нещо повече за тукашния?

— Ексмутският фар е един от най-старите в Нова Англия — започна Уорлик. — Построен е лично от кралица Ана през 1704 година, защото това бил опасен участък от крайбрежието и били изгубени много кораби.

— Надявах се да открия списък с фаровите пазачи и времето, когато са служили.

— Не мисля, че някой е съставил официален списък.

Сети се за информацията, която й беше съобщил Пендъргаст на закуска.

— Кой е бил пазач около 1880 година?

Настъпи мълчание.

— Защо точно 1880 година?

Беше го притиснала прекалено силно. Наистина не беше лесно.

— Няма някаква определена причина — поклати тя глава и се насили да се засмее.

— Нека помисля. Фамилията Слокъм са пазачи на фара от времето на Гражданската война чак до 1886 година. Това е годината, когато Мийд Слокъм пада по стълбите и си чупи врата. След това фарът е поет от фамилия Макхарди. Джонатан Макхарди. Те го обслужват до времето, когато го автоматизират през 1934 година.

— Значи няма наследници на Мийд Слокъм в града?

— Доколкото знам, не само в нашия град няма наследници на фамилията. Вдовец без деца. Пияница. Един от рисковете на професията. През цялото време сам, откъснат. Особено през зимата. Казват, че през последните си години се бил побъркал. Разправял, че къщата е обсебена.

— Обсебена? Как така?

— През нощта се чувал бебешки плач или нещо подобно.

— Разбирам. — Констънс направи пауза. — Къде бих могла да науча повече за него?

Уорли я стрелна с поглед изпод бухлатите си вежди.

— Да не би да работите с онзи историк?

Пендъргаст беше споменал пред нея, освен възрастта и расовата принадлежност на костта и Морис Маккул. Трябваше просто да се научи да задава въпросите по-безгрижно.

— Не, просто от любопитство.

— Защото онзи господин задаваше същите въпроси. — Той пристъпи към нея, а лицето му беше помрачено от подозрения. — С кого сте тук?

Констънс почувства как объркването й се смесва с нарастващо раздразнение. Беше прецакала разговора. Обаче не смееше да излъже, особено в малък град като този.

— Тук съм с господин Пендъргаст, частния детектив. Той разследва кражбата на винената колекция.

— Аха! Човекът с червената кола, който вчера се остави да бъде арестуван?

— Точно така.

— Ха, толкова по-добре за него. Началникът Мърдок е конски задник. — Очевидно Уорли смяташе, че да бъдеш арестуван от началника на полицията е в полза на Пендъргаст. — Ако бъдете по-точна за онова, което търсите, може би бих могъл да ви помогна.

— Ще ми се да можех да бъда по-точна. Просто се опитвам да науча малко за историята на този град.

— Голям срам е, че някой открадна виното на Лейк. Той е мил човек. Но не съм сигурен, че историята на града има нещо общо с това.

— Опитваме се да бъдем изчерпателни. Онова, което също ме интересува, е историята на афроамериканските жители на града.

— Историята им е много интересна.

— Моля, продължавайте.

— Долу до старото пристанище се намираше онова, което те наричаха Дил Таун. Там живееха чернокожите.

— Защо Дил Таун?

— Наречен е на освободения роб, който се заселил там — Джон Дил. В онези начални години по-голямата част от населението били моряци. За известен период тази част от града била по-заможна от бялата.

— Защо?

— Прекарвали повече време в океана, работели на китоловни кораби и кораби със зърно. Когато си в океана, на никого не му пука за цвета на кожата. Важно е какво умееш. Екипажите на тези кораби били полиглоти.

— Обаче на сушата, тук в Ексмут, имало расово напрежение?

— Не и в началото, защото имало достатъчно работа за всички. По-късно обаче се появило негодувание от заможността на Дил Таун. Трябва да знаете, че белите в Ексмут се занимавали главно с крайбрежен риболов. Не прекарвали години в морето на лов за китове, както чернокожите. Освен това благодарение на Кракатау нещата за всички се влошили.

— Кракатау?

— Точно така. Кракатау изригва в края на 1883 година. Следващата година в Ексмут нямало лято. Хората разказват, че през всички месеци на 1884 е имало слана. Насажденията загинали, а рибарската индустрия фалирала. По това време китоловната индустрия вече била в упадък и ги нямало лесните пари, които някога се изкарвали. Нещата се влошили още повече, когато чернокож младеж бил обвинен в изнасилването на бяла жена. Мъжът бил линчуван.

— Линчуван? В Масачузетс?

— Да, госпожо. Обесили го и хвърлили трупа му в залива. Случило се през 1902 година. За черните това било началото на края на Дил Таун. Кварталът беше почти обезлюден, когато през 38-а година Янки Клипер изравни Олдъм със земята.

— Олдъм?

— Много изостанало старо селище, което съществувало на юг оттук на остров Крау. Сега е част от съществуващия днес природен парк.

— Да се върнем на линчуването. Имате ли представа кой носи отговорност?

— Обичайните пияни защитници на закона. Днес станалото се възприема като срамно и никой не иска да говори за това.

— Но вие го правите!

— Моето семейство е „отвън“, както казват тук. Родителите ми се преселват в Ексмут от Дъксбъри. Аз съм видял много повече от света, отколкото мнозина от хората тук. Нали не сте забравили, че съм играл Макбет в Бостън.

Констънс протегна ръка.

— Не се представих. Констънс Грийн. Благодаря за информацията.

Той я стисна.

Констънс, приятно ми е да се запознаем. Кен Уорли, на вашите услуги.

— Мога ли да дойда пак, ако имам още въпроси?

— За мен ще е удоволствие. Надявам се, че с господин Пендъргаст ще се насладите на престоя си в нашия малък град. — Той вдигна ръка и завърши с поредния цитат:

Тоз замък е приятно разположен

и бризът му ласкаво посреща

успокоените ни сетива.^[3]

Констънс знаеше, че мъжът може и по-късно да им потрябва, но търпението й вече се беше изчерпало.

— Въздухът — поправи го тя.

Уорли примигна.

— Моля?

— „Въздух“, не „бриз“. Господин Уорли, благодаря още веднъж за помощта.

И след като направи едва забележим реверанс, тя излезе от музея.