Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (8)

8.

Индира Ганеш беше получила малката кост вечерта и работи върху нея цяла нощ и целия следващ ден. Стана десет вечерта, тя беше на работа вече почти цели трийсет часа, но не се чувстваше много изморена. Обичаше да работи нощно време, когато лабораторията й в музея „Пийбоди“ на булевард „Дивинити“ в Кеймбридж беше тиха като храм. В подобна обстановка работата приличаше на медитация или може би дори на молитва. Когато около нея имаше хора, не беше толкова работоспособна.

Тази малка кост беше точно от загадките, които харесваше. Пристигна без никаква съпътстваща информация, дори не беше указано дали е човешка или не. Нямаше представа на кого и за какво му беше този анализ. Знаеше единствено, че Хауърд Крес, ръководител на Отдела по еволюционна биология на човека и неин началник, й беше донесъл костта и доста заговорнически обясни, че ако получи пълен анализ вдругиден сутринта, ще го сметне за голяма лична услуга.

Разполагаше с цялата екипировка и машини, от които имаше нужда, и веднага се залови за работа. Да установи, че костта е дясна дистална фаланга от човешки показалец, беше лесно. Оттам обаче въпросът се усложни и да намери отговор щеше да е трудно. Тя винаги беше изпитвала усещането, че костите, които изследва, й шепнат, нетърпеливи да споделят своята история. Сега имаше историята на тази малка костица или поне онова, което беше успяла да измъкне от нея за трийсет часа.

Когато Ганеш се наведе над клавиатурата си, готова да напише предварителния доклад, изпита странното усещане, че зад нея има някакво почти физическо присъствие на човек, който се е вторачил нейния гръб. Тя се обърна и ахна: висок, бледен мъж с впечатляващо лице стоеше на прага.

— Доктор Ганеш? Простете за безпокойството. Казвам се Пендъргаст. Аз се интересувам от фалангата.

Тя сложи ръка на гърдите си.

— Доста ме пришпорихте.

— Мога ли да седна?

Когато жената се поколеба, той бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл със значка на агент от Федералното бюро за разследване.

— Моля — покани го тя, — но как успяхте да влезете? Музеят е затворен.

— Някой беше оставил вратата отворена. А сега, ако нямате нищо против, нека си поговорим за костта.

— Точно пишех доклада.

Мъжът махна с ръка.

— Предпочитам да го чуя направо от вас, защото бързам.

— Така да бъде. — Тя направи пауза, за да се съвземе от изненадата, да си събере мислите и да реши откъде да започне.

— Първо, размерът и устойчивостта на костта сочат, че е мъжка. Човек с големи, силни длани. Издатъците, където са се закрепвали мускулите, са толкова добре изразени, че с увереност мога да кажа, че човекът се е занимавал с тежка физическа работа, включваща хващане и държане.

— Интересно.

— Краят на фалангата е силно изстърган в момента на смъртта. Изглежда мъжът буквално е рил, изстъргвайки пръста си до костта. Никога не съм виждала подобно нещо и не мога да обясня причината.

Известно време бледият мъж поседя, без да каже нещо. После обясни:

— Господинът, за когото говорим, е бил жив зазидан.

Ганеш зина от удивление.

— Наистина?

Агентът кимна.

— Значи разследвате убийство?

— Един вид историческо.

— Разбирам. — Тя прочисти гърлото си. — Костта беше добре запазена с изобилие от колаген. Изследвах я с радиовъглерод. Оказа се относително скорошна. Тъй като не е много стара, измерването е трудно, но може да се каже, че е отпреди около сто и четиресет години. Плюс-минус двайсет.

— Доколкото разбирам, няма начин да се смали степента на грешката?

— Точно така. Въглеродното датиране работи най-добре с артефакти на петстотин или петдесет хиляди години. Големината на грешката нараства извън двете гранични дати.

— Какво използвахте: отброяване на бета-частици или масспектрометрия?

Ганеш я досмеша. Ето човек, който иска да се изфука с познанията си, но знае само толкова, колкото да зададе глупав въпрос.

— С толкова скорошна дата само ускорена масспектрометрия би дала приблизително точен резултат.

— Разбирам.

Сега тя се зачуди, дали с този „глупав въпрос“ не я беше изпитал? Колко странен и завладяващ човек!

— При изобилието на колаген и отсъствие на замърсяване успях да извлека наистина добри данни за ДНК анализ. Човекът определено е мъж със седемдесет и пет процента африканска наследственост, а останалите двайсет и пет западноевропейска.

— Любопитно.

— Това е типичната смесица на афроамериканците. Те всички имат в някаква степен западноевропейска наследственост. Вероятно кожата му е била смугла, но не черна.

— Възраст?

— Хистологичното изследване показа около четиресетгодишна възраст. Също така показа, че е бил в отлично здраве, като се изключат няколко сериозни болестни пристъпа, когато е бил малък. Частиците, които изучавах, сочат; че заболяването може да е било скорбут — тежък дефицит на витамин C.

— Значи човекът е бил моряк?

— Доказателствата сочат в тази посока. Изотопният анализ откри диета, богата на риба, миди и ечемик.

— Как определихте това?

— Храната, която ядете, и водата, която пиете, се разлагат и въглеродът, кислородът и азотът се включват във вашите кости. Тези три елемента имат отличаващи се стабилни изотопни стойности, различни за отделните храни и водоизточници. На основата на стойностите на тези изотопи можем да кажем какво е ял и пил даден човек през, да речем, последните двайсет години от своя живот.

— Пил?

— Да. С нарастването на географската ширина стойността на кислородните изотопи в пряспата вода се променя.

— Интересно. И каква е географската ширина, от която с идвала водата за пиене на този човек?

— От около 45 до 55 градуса. В Северна Америка това отговаря грубо на района между Ню Джърси и Нюфаундленд в посока запад. Тестът не е много точен.

— А храната му?

— Зърното идва от яденето на хляб, а ечемикът най-вероятно от пиенето на бира. Като добавите рибата и мидите, получавате класическо крайбрежно меню през деветнайсети век. Проверих костта за антитела. Те реагираха положително за малария.

— Маларията също подсказва моряк, нали?

— Да. Освен това тестът излезе положителен и за туберкулоза.

— Имал е туберкулоза?

— Не. Бил е твърде здрав за това. Почти всички, които през деветнайсети век са живели в крайбрежните градове, щяха да имат положителна проба за туберкулоза. Всички са били изложени на този риск.

— Разбирам. Нещо друго?

— Ако обобщя, бих казала, че става дума за едър, силен четиресетгодишен афроамериканец в добро здраве, по занятие моряк, който е работел с ръцете си. Може би щурман или отговорник за фокмачтата^[1]. Произхождал е от социална среда, която е живяла добре, защото няма следи от недохранване, освен тези от скорбута. Родил се е около 1840 и е умрял около 1880 година. Когато не е бил на кораба си, е живял в крайбрежно селище или град. Поне известна част от времето е плавал из тропиците.

Агентът на ФБР кимна одобрително.

— Доктор Ганеш, добра работа. Наистина добра работа.

— Костите говорят с мен, господин Пендъргаст. Разказват ми своите истории.

Бледният мъж стана.

— Благодаря ви. Бяхте много услужлива. А сега, ако нямате нищо против, бих искал да си взема фалангата.

Ганеш се усмихна.

— Много бих искала да ви помогна. Обаче, нали разбирате, всеки въпрос, който задавам, поглъща малка част от костта. Докато тя разказва своята история, умира по малко. Съжалявам, но костта престана да съществува, след като разказа историята си.

Тя разпери ръце в жест на извинение.

Когато направи така, мъжът хвана едната й ръка в своите, които тя усети меки и хладни.

— Прекланям се пред вашата способност да разговаряте с мъртвите, доктор Ганеш — каза той и целуна ръката й.

Ганеш се изчерви и обзелото я топло чувство не я напусна дълго след като мъжът си беше тръгнал.