Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (7)

7.

Морис Маккул си тръгна от ресторанта на странноприемницата, като се чувстваше пълен с енергия въпреки овчарския пай, който тежеше като камък в стомаха му. Блюдото се беше оказало подигравка с истинския пай, но той приятно се изненада от чудесния избор от местни бири и ейл, които човек може да намери в Америка днес. По време на последното му идване преди двайсет години беше трудно да се намери нещо различно от „Куърс“.

Маккул беше ентусиазиран пешеходец. У дома в Пенрит, Къмбрия, винаги излизаше след вечеря на разходка, за да улесни храносмилането. Той вярваше свято в чистия въздух и нуждата от физически упражнения. Точно по време на тези разходки след ядене му идваха историческите прозрения и идеи.

Тази разходка обаче нямаше да е само за раздвижване, тя имаше цел. Той извади нарисувана на ръка карта от джоба си, разгъна я, за да се ориентира, и пое към боядисаната в сребристо дървена стълба, която се спускаше от края на отвесните скали към брега долу.

Вълните идваха на постоянни интервали, разбиваха се с гръм и със съскане поемаха нагоре по пясъка. Оттегляха се, проблясвайки, за да повторят всичко отначало. Като се придържаше към ивицата пясък, която все още беше твърда от оттеглилата се вода, той продължи надолу по брега към широките тресавища, където река Ексмут се вливаше в залива. Прословутите конски мухи, които властваха през дневните горещини, се бяха изпокрили в хладната октомврийска вечер.

Той вдишваше соления въздух със задоволство. Беше вече толкова близо… съвсем близо. Макар да имаше някои удивителни — наистина крайно необясними — аспекти, беше сигурен, че е разкрил главната загадка.

Брегът беше пуст, като се изключи малката фигурка зад него, която също се наслаждаваше на вечерната си разходка. Фигурата се бе появила най-неочаквано, сякаш изскочи от тресавището. На Маккул не му беше приятно, че някой може да види къде отива, и ускори крачка, за да остави колегата си по разходки назад. Докато крачеше, фарът на далечния скалист нос започна да просветва. Без съмнение автоматично се включваше при залез-слънце. Оранжевият кръг на слънцето бързо потъваше зад очертаващите се по края на тресавището редици борове.

Брегът завиваше навътре там, където един ръкав от Ексмут влизаше в океана. Течението се изливаше от широкото устие с отлива, оголвайки тъмносиви ивици кално дъно. От него се носеше силна, но не напълно неприятна миризма. Когато взимаше завоя, Маккул погледна назад и беше твърде изненадан да види, че фигурката зад него вече го бе наближила. Мъжът сигурно крачеше бързо, а може би дори тичаше, за да го доближи толкова. Дали не се опитваше да го настигне? Дори от това разстояние външният вид на човека изобщо не хареса на Маккул.

Едва забележима пътека водеше през блатната трева покрай редицата дървета и той ускори още крачките си. Сега мъжът беше на около трийсетина метра зад него, облечен в груби и твърде странни на вид дрехи. Поне такова беше впечатлението на Маккул от бързия поглед, който стрелна към него.

Той вървеше бързо по пътеката, като от време на време надничаше в грубата карта. Пристанището от деветнайсети век, отдавна изоставено, беше зад следващия завой на устието. Когато зави, то се появи пред очите му: поредица дървени стълбове, които се простираха в няколко успоредни редици, стърчащи над водата пънчета навътре в залива. Гредите, някога оформяли пода, отдавна ги нямаше. Масивни грубо одялани гранитни блокове още се издигаха по протежение на брега — щяха да стоят там до края на света — каменните основи на докове за товарене и разтоварване, пристани, заедно с останките на фабрика за преработка на риба. Маккул грижливо беше картографирал района. Беше използвал исторически документи и снимки, за да възстанови вида на пристанището от 80-те години на XIX век. Тук траулерите, рибарските лодки и крайбрежните корабчета бяха понасяли бавния икономически упадък от времето, когато китоловството беше в своя апогей през XVIII и началото на XIX век. Умиращото пристанище най-накрая беше загинало под ударите на прословутия ураган Янки Клипер през 1938 г. Модерното пристанище беше построено по-навътре в устието, на по-закътано място. Обаче градът така и не се беше възстановил напълно от този удар.

Когато пред очите му се показаха зарязаните пристани, Маккул чу зад себе си някакъв шум. Обърна се и откри, че мъжът решително го наближава. Сега установи каква плашеща и абсурдна фигура беше: със странно изкривено лице, стърчаща като домакинска тел червеникава къдрава коса, смущаващи влажни устни, по-дебели от едната страна, лицето, покрито с петна болезнени лунички, козя брадичка и мустаци, изпъкнало чело и гъсти, рошави сключени вежди. Маккул смяташе, че познава всички хора в града, но този тип не беше виждал никога преди това. Беше като изскочил от някой кошмар.

В едната си ръка носеше щик и щом наближи, го извади от канията с метален звън.

С неволен вик от объркване и страх Маккул се обърна и хукна към старите кейове. Преследвачът му също се затича, без да се приближава или изостава, все едно преднамерено го гонеше напред.

Маккул извика отново за помощ, после пак, но беше далеч от града и огромното тресавище отвъд гниещите пристани погълна гласа му.

В опит да избяга от преследвача си, той скочи от пътеката, изкатери се с усилие по насипа над първия кей, прескочи каменната основа и си проби път през малинови храсталаци. Чуваше как преследвачът му си пробива път след него.

— Какво искате? — извика Маккул, но не получи отговор.

Малинакът късаше панталоните и ризата му, дереше го по лицето и ръцете. Той изскочи от другата страна на храсталака и продължи по очертанията на насипа, препъвайки се край гниещата, рухнала в себе си консервна фабрика и преплетени ръждясали стоманени въжета и вериги.

Това не беше нормално. Преследваше го някакъв луд.

От паника захлипа, зяпаше за въздух, едва дишаше. В страха си се спъна в строшена част на каменната основа, падна, търкулна се надолу до половината на насипа, успя да се изправи на крака и се втурна в прострелите се пред него блатни треви. Може би щеше да успее да се скрие някъде из треволяка. Той продължи напред през гъстите треви, като размахваше ръце. Погледна назад. Червенокосият луд продължаваше да го следва, очите му като въглени, движеше се сякаш без усилие, стиснал в ръка щика.

— Помощ! — извика Маккул. — Моля, помогнете ми!

Ято косове се вдигна от ивица папур сред пърхането на махащи криле. Нямаше начин да избяга от своя упорит преследвач. Той просто го тикаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището.

Водата. Само да успееше да стигне водата. Беше силен плувец, а може би лудият не беше толкова добър.

Той се впусна наляво към средата на тресавището. Сега тревата беше толкова висока, че не можеше да вижда пред себе си. Запрепъва се напред, отмахвайки стръковете остра трева с ръце, почти без да усеща порязванията и драскотините, които му причиняваха. Не спираше да се движи напред, докато слушаше грохота и свистенето, които идваха от преследвача, сега само на няколко метра зад него. Заливът или някой ръкав в тресавището бяха там някъде отпред. Дано по-скоро, за бога, трябва да има начин…

Изведнъж тревата свърши и той изскочи на оголен участък кална плитчина, която се простираше на около петдесетина метра пред него, а след това се виждаше ръкав бързо течаща вода.

Нямаше какво друго да прави и скочи в калта, но затъна до коленете. Извика от страх и с усилие зацапа, запляска и се замята през мръсотията. Обърна се и видя червенокосия ненормалник застанал на края на тревата с щика в ръка, а цялото му лице се бе изкривило в странна ухилена мутра.

— Кой си ти? — изкрещя Маккул.

Мъжът потъна обратно сред високите стръкове трева и изчезна.

Маккул остана за миг в калта, зяпаше за въздух и кашляше, опрял ръце в коленете си. Имаше чувството, че дробовете му ще откажат. Какво да прави сега? Той се огледа. Каналът беше на петнайсетина метра пред него, а калната речна вода изтичаше в океана заедно с отлива. От другата му страна се простираше още от безкрайното тресавище.

Никога нямаше да се върне обратно в този тревен кошмар, не и докато този маниак се криеше някъде из него.

Стоеше там, а сърцето му продължаваше да блъска. Светлината избледняваше, водата продължаваше да се носи напред, а косовете се виеха отгоре, надавайки своите крясъци. Той продължи към канала, разплисквайки калта. Тя стана по-твърда, когато достигна края, където спря. Калта беше студена. Знаеше, че водата ще стане още повече. Обаче нямаше друг избор.

Влезе в нея. Беше много студена. Отблъсна се и се остави да го понесе. Заплува надолу по течението, обременен от подгизналото сако от туид, попилите кал панталони и тежките кожени обувки. Обаче беше опитен плувец и се задържа над водата, загребваше силно и плуваше бързо, а блатната трева се плъзгаше край него. Каналът се стесни, течението стана по-бързо, тревистите брегове от двете страни се приближиха. Насочваше се към океана. Това беше всичко, върху което можеше да се съсредоточи. Слава богу, скоро щеше да види брега, където ще може да излезе и да се върне на безопасно място в странноприемницата.

Когато взе поредния завой на канала, видя как тревната стена се разделя, за да разкрие фигура: червена коса, изкривено ухилено лице, пламтящи жълти очи, проблясващ щик в ръката.

— О, не, боже, не! — извика Маккул, загребвайки трескаво към другия бряг на канала, макар течението да го носеше към насипа, където стоеше мъжът. И продължи да го прави, когато онзи се хвърли като граблива птица върху него, и дори щом почувства удара на студената стомана, проникваща като ледена висулка във вътрешностите му.