Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (60)

60.

Те продължиха по своя описващ кръгове маршрут, завой след завой. Не мина много и Констънс долови, че въздухът е по-студен и дори сякаш се движи. Вече трябваше да са много близо до входа. Въпреки че беше по-свеж, въздухът продължаваше да вони противно — същата воня, която се носеше от звяра.

Изглежда Пендъргаст беше стигнал до същото заключение, защото спря и използвайки само докосвания, я накара да мине зад него.

Продължиха по-бавно и в пълна тишина. Сега се намираха в дълъг, прав тунел, който според Констънс водеше към външния свят. След минутка махна на Пендъргаст да спрат отново, за да може да се ослуша.

Чу тежко дишане. Звярът очевидно се опитваше да го контролира, но не можеше да спре хриптенето. Беше точно пред тях. Тя подсказа на Пендъргаст присъствието му с леко стискане на ръката. Стискането му в отговор й показа, че и той е чул хриповете.

Пендъргаст пусна ръката й и започна бавно и старателно да изписва с пръст букви по нейната длан:

На три ще се хвърля напред,

ти ме следвай.

Докато аз го нападам,

ти продължавай да тичаш.

Тя стисна ръката му в отговор, че е разбрала. Той хвана дланта й, с почукване отброи 1, 2, 3 и изчезна като светкавица — тих и бърз като прилеп в пещера. Тя го последва тичешком, движейки се напълно на сляпо с протегнати напред ръце.

Внезапен рев разцепи въздуха точно пред нея, последван от звук на острие, разпарящо плът — звук като в месарница, а след това глухо трополене и трясъци на отчаяна битка. Тя притича край тях и точно се готвеше да спре, когато чу Пендъргаст да вика:

— Продължавай да тичаш, следвам те плътно!

Те спринтираха в мрака, все още на сляпо, и минутка по-късно Констънс чу, че създанието подновява преследването с високи писъци. Звучеше така, сякаш Пендъргаст му е нанесъл жесток удар, но то още стоеше на краката си.

В този миг Констънс видя пред себе си светлинка и скоро се показа каменното стълбище. Тя спря и се обърна, Пендъргаст бързаше след нея.

— Продължавай! — извика той, прескочи я, хукна нагоре по стълбите и с един удар на рамото отвори металния капак. Завъртя се, хвана я за ръката и я измъкна през отвора, после блъсна капака да се затвори. Издърпа я от руините на мазето на улицата в Олдъм. Докато тичаха към брега, Констънс чу демона да изскача от желязната врата с ужасяващ писък.

Точно бяха минали край дюните и стигнаха равния бряг, когато той ги настигна. Пендъргаст се обърна, за да го посрещне с ножа, като същевременно предупреди Констънс да не спира. Тя не се подчини, обърна се и видя как Пендъргаст и демонът се сблъскаха с все сили в страховита прегръдка: агентът с вдигнат нож, а Моракс, вече с два пръста по-малко, се опитваше да го обезоръжи. Призрачната сцена бе залята от утринната светлина на раждащия се ден. Бурята беше утихнала, но прибоят продължаваше гневно да блъска брега. Гребените на големите вълни пръскаха пяна, стоварваха се на брега и се понасяха навътре в сушата. Въздухът беше пълен с пръски морска вода.

Констънс стоеше и гледаше втренчено, неспособна да помръдне. Видя с ужас, че Пендъргаст е лошо ранен. Предницата на ризата му беше скъсана, едната страна на лицето дълбоко срязана и оттам капеше кръв. Демонът се въртеше и извиваше, докато двамата се бореха за превъзходство. Накрая огромният звяр надделя, измъкна камата от Пендъргаст и я запрати в морето. Замахна към него с мускулеста ръка, агентът устоя на удара, но очевидно отслабен от раните си, изгуби равновесие. Демонът го одра жестоко с огромната си ръка, разкъсвайки дрехите му на кървави парцали.

Пендъргаст отстъпи назад, после двамата отново се хвърлиха един срещу друг, вече в обсега на разбиващите се вълни.

Пендъргаст отстъпи във водата сякаш заради преднамерена стратегия, с която търсеше някакво предимство. Тя обаче се провали — с мощен удар Моракс го повали в прииждащата вълна. Докато агентът се опитваше да стъпи отново на крака, демонът се извиси над него и вдигна ръка, за да нанесе смъртоносен удар.

Констънс побесня. С безмълвна ярост се втурна надолу по мокрия пясък и скочи върху гърба на демона, вкопчи се с пръсти в черепа му и заби зъби във врата му. Устата й се изпълни с отвратителния вкус на жилава плът. Изненадано от яростното й нападение, създанието изрева, залитна встрани от Пендъргаст и се завъртя на място отново и отново, докато я драскаше и разкъсваше дрехите й в опит да се освободи. Но тя висеше упорито на гърба му. Със завъртане на главата си откъсна парче месо и го изплю. После отново впи зъби, опитвайки се да стигне до сънната му артерия.

Демонът изрева от болка и залитна в прибоя. Зелена вълна се извиси и се стовари върху тях. За миг и двамата бяха покрити с яростна ледена вода. Шокът от водата отслаби хватката на Констънс и я откъсна от демона. Неспособна да плува, тя запляска трескаво в кипящата вода. Почувства как пясъкът поддава под краката й и осъзна, че отслабващата вълна я носи към брега. Заби крака в пясъка, докато водата се оттегляше, борейки се с все сили да не бъде отнесена обратно в дълбокото. В мига, когато почувства как пясъкът се изплъзва изпод стъпалата й, силни ръце я вдигнаха и изправиха на крака — пред нея стоеше Пендъргаст, вторачен ужасено в нея. В уплахата си тя не осъзнаваше, че все още стиска в зъбите си къс месо.

Междувременно Моракс се бореше да се измъкне от прибоя и се приближаваше към тях с изкривена от болка и ярост муцуна. Пендъргаст побърза да застане между него и Констънс и двамата отново се сблъскаха с глухо трещене на кости. С огромно усилие агентът успя да изблъска демона в прибоя и двамата бяха залети от огромна, разбиваща се приливна вълна.

Кипящата вода повали Констънс. Тя заби пръсти в пясъка, за да не бъде засмукана обратно от отдръпващата се вода, и този път успя да остане на мястото си. Временно освободена от обратното течение, изпълзя нагоре по брега в затишието между вълните и успя да се измъкне от зоната на прибоя.

Слънцето току-що се беше показало на кървавия хоризонт и хвърляше бледа светлина върху лицето й. Констънс примигна уморено. Всичко, което можеше да види, бяха прииждащите алени приливни вълни, които една подир друга се издигаха и рухваха с трясък на брега, а сетне се отдръпваха със силен, потискаш рев. А сред тях стоеше демонът. Изведнъж създанието бе престанало да се бие, загледано удивено в изгряващото слънце. По лицето му заигра крива усмивка, ръката му беше протегната, а палецът й сочеше към слънцето, сякаш се готвеше да го докосне. Въртящата се в краката му вода червенееше от артериална кръв.

А къде беше Пендъргаст?

Къде беше Пендъргаст?

Констънс се изправи и закрещя:

— Алойшъс! Алойшъс!

Напрягаше се да гледа в заслепяващата оранжева морска повърхност и тогава го видя. Бледото му лице се издигаше и спускаше малко зад зоната на прибоя, а ръцете едвам помръдваха.

— Алойшъс!

Тя пристъпи предпазливо във водата. Той отчаяно се опитваше да плува, но очевидно бе изгубил сили от тежката рана и сега вълните бързо го носеха навътре в морето.

— Алойшъс!

Отнякъде чу едва доловим кучешки лай.

Моракс рухна в кървавия прибой.

Въпреки че не можеше да плува, Констънс се втурна с усилие в прииждащата вода към борещия се Пендъргаст. Разкъсаната тежка рокля спъваше движенията й.

— Спрете я! — извика някой зад нея.

Изведнъж от двете й страни се появиха хора. Една голяма ръка я хвана за рамото, друга я прегърна през кръста. Тя опита да се измъкне, но те я изнесоха от водата.

— Пуснете ме! — изпищя Констънс.

Мъжки глас каза:

— Нищо не можете да направите.

Тя се бореше като фурия, извиваше и мяташе тяло.

— Не го ли виждате? Прекалено слаб е, за да плува!

— Виждаме го. Ще извикаме спасителна лодка.

Тя отново започна да се мята, но те бяха твърде много.

— Той се дави! В името на бога, спасете го!

— Никой не може да влезе в този прибой! — отговори същият мъжки глас.

— Страхливци!

Опита пак да се хвърли във водата, но дойдоха още мъже и въпреки дивата й съпротива успяха да я извлекат от стоварващите се на брега прибойни вълни на дюните. Появиха се още четирима мъже във военни бойни униформи и с общи усилия групата успя да я задържи на място, въпреки че тя се хвърляше, риташе и плюеше.

— Ще ви убия! Пуснете ме!

— Боже мили, каква пантера. Направо не мога да повярвам, че е нужна половин дузина мъже, за да я удържим…

— Нямаме време за това! Донесете медицинския куфар!

Повалиха я на земята. Констънс се оказа с лице в пясъка, сложиха й белезници и окови на краката, почувства убождане в задната част на бедрото… след това всичко стана някак далечно и странно.