Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (59)

59.

Констънс отчаяно се опитваше да се освободи, но изведнъж усети топъл дъх в ухото си и чу прошепнатата дума:

— Алойшъс.

Тя се успокои и той я пусна.

— Трябва да излезем — прошепна Пендъргаст. — Не сме равностойни на убиеца на негов терен.

— Напълно съм съгласна — отговори тя, чувствайки се неловко въпреки положението. — Обаче се загубих.

— За съжаление и аз.

Това много я изненада.

— Загубил си се?

— Аз… просто се разсеях. Знаеш ли къде е убиецът?

— Преди няколко минути мина оттук. Може би ще мога да го чуя. Минутка. — Тя замълча. На самата граница на чуваемостта долови слабите шумове от създанието, което продължаваше да диша тежко и да се движи. Най-вероятно беше ранено. Звуците се движеха насам-натам, докато то ги търсеше.

— Чу ли? — попита тя.

— Боя се, че не. Твоите уши са по-остри от моите.

Замълчаха отново, докато тя се вслушваше. Звуците бяха изкривени от тунелите и накрая избледняха. Тя продължи да се ослушва, но повече не се повториха.

— Май се е отдалечил от нас.

— Точно от това се страхувах.

Тя не попита защо се е страхувал, тъй като въпросът беше точно от онези, на които той не отговаряше. Накрая Пендъргаст отново зашепна в ухото й:

— Имаш по-голям опит с тъмните тунели от мен. Някакви идеи как да излезем?

От тези думи Констънс разбра, че заради дългогодишното й обикаляне из подземните тунели на „Ривърсайд Драйв“ бремето на бягството е стоварено на нейните рамене.

— Може би една. Чувал ли си за Джон Пледж от Ексетър в Англия?

— Не. Нека лекцията бъде кратка.

— Пледж бил фен на лабиринтите от жив плет. Измислил начин за излизане дори от най-обърканите лабиринти. Човек тръгва напосоки, плъзгайки ръката си по дясната страна, и брои завоите. След четири завоя, ако всички са били с прави ъгли, ръката се отделя от стената и човек продължава в първоначалната посока, докато друга стена…

Констънс почувства, че Пендъргаст сложи пръст на устните й.

— Дай ръка и просто води.

Тя му подаде ръка и той изненадано измърмори.

— Ръцете ти са с белезници?

— Да, а твоите са мокри. Това кръв ли е?

— Няма нищо. Вдигни ръце, моля.

Тя почувства как работи върху белезниците й. Първо отключи едната гривна, после другата.

— Ранен ли си? — попита тя отново.

— Повтарям — дреболия — отговори рязко той. — Повече не я споменавай. — След малко заговори отново. — Констънс, прости ми острия тон… ти беше права, а аз сбърках. Нещата тук в Ексмут се развиваха на две равнища. Едното много по-дълбоко по отношение на злото от другото. Не съм срещал подобно в случаите на серийни убийци, върху които съм работил. Просто не го видях.

— Няма значение — отговори тя и почувства как неловкостта се завръща. Той се поколеба, сякаш искаше да добави още нещо, но после размисли и само й даде знак да води.

Тя тръгна по тунела, като с едната ръка опипваше стената, а с другата стискаше дланта на Пендъргаст. Проверяваше пътя напред и с крака. Тунелите бяха тихи, шумовете от демона бяха изчезнали. Продължи да следва системата на Пледж: броеше завоите, а задачата й беше много улеснена, защото всички ъгли бяха прави.

Пендъргаст спря.

— Тук въздухът е по-свеж — каза той. — Не толкова зловонен.

— Забелязах.

— Моля те, ослушай се отново.

Тя се вслуша, напъвайки се да долови всеки звук извън приглушените вибрации от прибоя и капещата от стените вода.

— Нищо не се чува.

— Точно от това се страхувах. Вече съм сигурен, че се е скрил в засада. Логичното място би бил входът за тунелите. Ето какво ще направим: аз ще тръгна напред, той ще нападне. Щом нападне, ще го отклоня, така че ти да можеш да притичаш край нас и да излезеш. След това ще започна да отстъпвам.

— Знаеш много добре, че няма да те оставя.

— Ако не го направиш, и двамата ще загинем. Моля те, прави каквото ти казвам.

— Аз имам кама.

— Дай ми я.

Тя я изрови от гънките на роклята си и му я подаде.

— Искам да ми обещаеш: ще притичаш край нас и ще продължиш да тичаш.

— Добре — излъга Констънс.

Точно когато се готвеше да продължи напред, той отново се поколеба.

— Какво има? — попита тя.

— Времето да ти кажа това е ужасно неподходящо, но трябва да го направя.

Тя почувства как сърцето й ускори ход.

— Констънс, трябва да си готова за сблъсък.

— Готова съм.

Отново кратко колебание.

— Не, не този сблъсък. Друг.

— Не разбирам.

— Ако нещо се случи с мен… не прави предположения.

— Какво искаш да кажеш?

Пендъргаст направи пауза в мрака.

— Някой е бил тук. Някой, когото, за съжаление, ние познаваме твърде добре.

В мрака Констънс изпита хлад.

— Кой?

От тона на гласа му обаче вече беше добила представа кого има предвид. Студът рязко се усили.

— Открих, че белезниците на създанието и вратата на килията му са били обработени така, че да изглеждат заключени. Много умно. Защо? Тук действа перверзна логика… и аз съм сигурен, че знам много добре каква е тя.

— Това има ли нещо общо с фигурата в дюните?

Пендъргаст поклати глава, за да отклони въпроса.

— Да, но сега няма време за обяснения. Моля те, чуй ме. Имам пълно доверие на Проктър. Ако нещо се случи с мен, остави се в неговите ръце. Той ще бъде всичко онова, което аз съм сега: твой защитник и попечител. И повтарям: независимо какво се случва, независимо как изглежда — нищо не предполагай.

— Но, Алойшъс… — започна тя, ала замълча, когато почувства пръста му на устните си.

После Пендъргаст стисна ръката й, подканяйки я да продължи надолу по тунела.