Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (57)

57.

Констънс слушаше шума от битката в пълната тъмнина. Колкото и напрегнато да се ослушваше, не можа да определи с кого се бие демонът, разбра, само че е здрав и силен. Но скоро демонът изрева с увереност в победата, както й се стори, и тя реши, че противникът му губи. Когато шумовете заглъхнаха и отново се възцари тишина, единственото, което чуваше, беше шумното сумтене на демона. Другият явно беше мъртъв — нещо, което не я изненада.

Констънс направи преглед на положението. Беше прекарала голяма част от детството си в тъмно мазе, не много по-различно от това, и някога притежаваше крайно развити слух и обоняние, както и много силно нощно зрение. Знаеше как да се придвижва напълно безшумно. Тези сетива, закърнели от нормалния живот повече, отколкото бе предполагала, се повъзстановиха в мрака на тунелите. Не можеше да вижда, защото нямаше никаква светлина, но можеше да чува.

Създанието отново започна да сумти шумно като куче с муцуна във въздуха, опитвайки се да подуши миризма — нейната миризма. Но въздухът бе застоял, напълно неподвижен и това беше в нейна полза.

Крайно внимателно започна да се отдалечава от звука, като леко плъзгаше едната си ръка по стената, а краката й предпазливо проверяваха пода, за да не вдига шум. Стената на тунела направи завой, после още един, след него друг. Скоро се озова в задънена улица и трябваше да се върне обратно по пътя, откъдето беше дошла. На друго място попадна на купчина стари кости, които безшумно се разпаднаха, щом ги докосна, минавайки край тях.

Усети, че е навлязла в подземен лабиринт от пресичащи се тунели, ниши и задънени коридори. Въздухът отново беше напълно неподвижен и миришеше на застояло и старост. По пода имаше доста стари отпадъци, а стените гъмжаха от стоножки, паяци и буболечки. Изглежда това бяха отдавна изоставени тунели — може би създанието не ги познаваше много добре. Онова, което трябваше да направи, е някак да се промъкне край него, а след това да излезе — и то колкото може по-бързо.

Когато се ослуша, пак чу сумтене и тежко дишане — тогава й хрумна, че може би демонът е ранен. Увереността й, че я търси, се засили.

Тръгна отново, без да знае къде отива, но сега целта й беше просто да стои колкото може по-далече от създанието. Продължи по дълъг участък от тунел и в един момент замръзна: чу го да се движи и диша тежко някъде пред нея. Приближаваше се. Притисна се в стената и зачака, затаила дъх. Звуците се приближиха заедно с противната, но вече позната воня, която сякаш я обгърна… чу се тътрене на крака по пясъчния под… и то отмина по тунела.

Констънс издиша. Изглежда обонянието на демона не беше толкова силно, колкото се бе страхувала. А може би нарочно я беше подминал? Каквато и да беше причината, това бе нейната възможност. Поемеше ли в противоположната на демона посока, може би щеше да излезе навън. Най-малкото щеше да се отдалечи от него. Тя тръгна напред, сега по-бързо, но изведнъж почувства една студена ръка да притиска лицето и устата й.